и твърде слабо проучена тема.
Естествено, в момента най-много го интересуваше воденицата на манастира „Света майка“.
Още в началото на следването родителите му бяха загинали при автомобилна катастрофа. Останал сам на света, Крис изпадна в дълбоко отчаяние; канеше се да напусне университета. Джонстън настани младия студент в дома си за три месеца и оттогава стана негов втори баща; съветваше го за всичко — от уреждането на наследството до проблемите с момичетата. А точно с момичетата проблемите съвсем не бяха малко.
След смъртта на родителите си Крис се хвърли в безразборни връзки с много жени. Последваха неизбежните житейски усложнения — злобни женски погледи по време на лекции; трескави телефонни обаждания заради закъснял мензис, докато е в леглото с друга приятелка; тайни хотелски срещи с преподавателка по философия, водеща в момента мъчителен бракоразводен процес — и всичко това се превърна в ежедневие. Естествено, успехът му тръгна надолу и тогава Джонстън отдели няколко вечери, за да обсъдят положението.
Но Крис не бе склонен да слуша съвети; малко по-късно името му излезе наяве в бракоразводния процес. Само личната намеса на професора го спаси от изключване. Крис реагира на тази внезапна заплаха, като се зарови в учението; оценките му бързо тръгнаха нагоре и когато се дипломира, той беше пети по успех в курса. Но междувременно бе станал консервативен. Сега, на двайсет и четири години, имаше склонност към педантизъм и нервен стомах. Само с жените си оставаше все тъй безразсъден.
— Най-сетне — каза Крис. — Започна се.
Върху прозрачния екран изплуваха яркозелени очертания. През екрана се виждаха руините на воденицата с наложени върху тях зелени контури. Това бе най-новият метод за моделиране на археологични обекти. По-рано се налагаше да разчитат на обикновени архитектурни модели от стиропор, изрязани и сглобени на ръка. Но работата с тях вървеше бавно и поправките се нанасяха трудно.
В днешно време всички модели се правеха на компютър. Изготвянето им ставаше бързо и нямаше проблеми с корекциите. Освен това позволяваха да се работи и направо върху обекта, както сега. Компютърът получаваше координатни данни от развалините; чрез сателитните координати върху екрана се създаваше образ с прецизни размери и пропорции.
Пред очите им зелените очертания се запълваха постепенно. Върху екрана се появи закрит каменен мост с три воденични колела под него.
— Крис! — В гласа на Джонстън прозвуча одобрение. — Направил си го укрепен.
— Знам, че е рисковано… — започна Крис.
— Не, не. Мисля, че е логично.
В историческата литература се споменаваха укрепени воденици, а имаше и множество сведения за битки заради мелници и мелничарски права. Но конкретните данни за укрепени воденици бяха малко — знаеше се за тази в Бюрж, а още една бе открита наскоро край Монтобан в съседната долина. Повечето специалисти по средновековна история смятаха, че подобни сгради са се срещали рядко.
— Опорите на моста са много масивни в основата си — каза Крис. — Както става навсякъде, щом воденицата е била изоставена, местните жители са я използвали като източник на строителен материал. Отнесли са камъните, за да си строят къщи. Но основите са останали, защото просто нямало как да бъдат отнесени. За мен това означава масивен мост. Вероятно укрепен.
— Може и да си прав — каза Джонстън. — И мисля, че… Радиостанцията на колана на Крис запращя.
— Крис, с професора ли си? Министърът пристигна.
Джонстън погледна към селския път покрай реката отвъд руините на манастира. Вдигайки облак прах, по него се носеше зелен ландровър с бели надписи отстрани.
— Да, така е — каза той. — Това трябва да е Франсоа. Вечно бърза.
— Едуард! Едуард! — Франсоа Белен сграбчи професора за раменете и го целуна по бузите. Белен беше едър, плешив и сърдечен. Той продължи бързо на френски: — Скъпи ми приятелю, раздялата с теб винаги е толкова дълга. Добре ли си?
— Добре съм, Франсоа — каза Джонстън и се отдръпна от прегръдките му. Станеше ли Белен толкова дружелюбен, това неизменно означаваше, че се задават проблеми. — Ами ти, Франсоа? Как я караш?
— Горе-долу, драги. Но на моята възраст и това е добре. Белен огледа разкопките, после съзаклятнически положи длан върху рамото на Джонстън. — Едуард, трябва да те помоля за услуга. Имам малко затруднение.
— Така ли?
— Нали знаеш онази репортерка от „Експрес“…
— Не — каза Джонстън. — В никакъв случай.
— Но, Едуард…
— Вече разговарях с нея по телефона. Тя е от онези маниаци на тема световен заговор. Капитализмът е зло, всички корпорации са сатанински творения…
— Да, да, Едуард, съвършено си прав. — Белен се приведе към него. — Но тя спи с министъра на културата.
— Не ми оставяш кой знае какъв избор — каза Джонстън.
— Едуард, моля те. Хората почват да се вслушват в нейните приказки. Тя може да създаде неприятности. На теб. На мен. На проекта.
Джонстън въздъхна.
— Знаеш какво си мислят мнозина тук: американците нямат своя култура, затова унищожават чуждата — продължаваше Белен. — Вече имаме доста неприятности с киното и музиката. А напоследък се чуват гласове да забраним на американците всякакъв достъп до френските старини. Е?
— Чувал съм го и друг път — каза Джонстън.
— Освен това твоите спонсори от Ай Ти Си молят да поговориш с нея.
— Така ли?
— Да. Молбата е от някоя си мис Крамър.
Джонстън въздъхна отново.
— Ще ти отнеме само няколко минути, гарантирам — каза Белен и махна с ръка към ландровъра. — Тя е в колата.
— Докарал си я лично? — изненада се Джонстън.
— Едуард, опитвам се да ти обясня — каза Белен. — Трябва да гледаш сериозно на тази жена. Името й е Луиз Делвер.
Крис видя от колата да слиза стройна тъмнокоса жена на около четирийсет и пет години, с красиво и волево лице. Беше облечена изискано, както умеят да го правят някои европейски жени в зряла възраст, излъчвайки около себе си едва доловима изтънчена сексуалност. Стискайки здраво бележника, тя енергично тръгна към тях.
Но когато се приближи, забави крачка и протегна ръка.
— Професор Джонстън — каза Луиз Делвер на безупречен английски. — Нямам думи да изразя колко съм благодарна, че ми отделяте от времето си.
— Няма защо — отвърна Джонстън и стисна ръката й. — Много път сте изминали, мис Делвер. Ще се радвам да ви помогна с каквото мога.
Джонстън продължаваше да държи ръката й. Тя продължаваше да се усмихва. Още няколко секунди тя повтаряше колко е любезен, а той отговаряше, че с удоволствие ще й помогне.
Заедно прекосиха разкопките на манастира. Най-отпред вървяха професорът и Луиз Делвер, Белен и Крис ги следваха на известно разстояние, но така че да чуват разговора. Белен се усмихваше доволно; Крис си помисли, че навярно има доста начини да бъде укротен един непослушен министър на културата.
Колкото до професора, жена му бе починала преди много години и макар че от време на време се носеха слухове, Крис никога не го бе виждал с жена. Именно затова сега го гледаше с интерес. Джонстън не изглеждаше променен, просто насочваше към журналистката цялото си внимание. А Крис имаше чувството, че въпросите й съвсем не са толкова остри, колкото е възнамерявала.
