— Както знаете, професоре — каза тя, — от известно време моят седмичник подготвя статия за американската компания Ай Ти Си.
— Да, известно ми е.
— Права ли съм, че Ай Ти Си спонсорира тукашните разкопки?
— Да, така е.
— Чухме, че отпускат по един милион долара всяка година.
— Приблизително.
Повървяха мълчаливо. Луиз Делвер сякаш грижливо обмисляше следващия си въпрос.
— В нашето издание — каза тя — някои хора смятат, че това е твърде голяма сума за археологически разкопки.
— Е, кажете им на тия от вестника — отвърна Джонстън, — че не са прави. Всъщност сумата е сравнително скромна за подобен обект. Ай Ти Си ни дава двеста и петдесет хиляди за преки разходи, сто двайсет и пет хиляди като обезщетение за отсъствието ни от университета, още осемдесет хиляди за стипендии, пътни и дневни и петдесет хиляди за лабораторни и архивни проучвания.
— Но вероятно има и още разходи.
При тия думи тя небрежно нави кичур коса около химикалката си и бързо премига. Пърха с мигли, помисли Крис. Никога не бе виждал жена да прави това. Навярно само французойките го умееха.
Професорът сякаш не забеляза.
— Да, несъмнено има — потвърди той, — но те не минават през нас. Останалите пари са за реконструкцията на самия обект. Те минават по друга сметка, защото както знаете, разходите по реконструкцията се делят наполовина с френското правителство.
— Разбира се — кимна Луиз Делвер. — Значи по ваше мнение тези петстотин хиляди долара, които изразходва екипът ви, са нещо съвсем нормално.
— Е, можем да питаме Франсоа — каза Джонстън. — Но само в тази област на Франция се разработват двайсет и седем археологически обекта. Отнасят се до най-различни епохи — от палеолитните разкопки, които води екип на Цюрихския университет заедно с института „Карнеги-Мелън“, до римския каструм, тоест укрепен лагер, където работят специалисти от университетите в Бордо и Оксфорд. Средните годишни разноски на един подобен проект са около половин милион долара.
— Не знаех това.
Луиз Делвер гледаше професора в очите с явно възхищение. Прекалено явно, помисли си Крис. Изведнъж му хрумна, че може би тълкува нещата погрешно. Това можеше просто да се окаже нейният начин за изтръгване на сведения.
Джонстън се озърна към Белен, който вървеше след него.
— Франсоа, ти какво ще речеш?
— Мисля, че знаеш какво правиш… какво говориш, искам да кажа — отвърна Белен. — Бюджетите обикновено варират от четиристотин на шестстотин хиляди долара. Скандинавските, немските и американските екипи излизат по-скъпо. По палеолита има повече разходи. Но като цяло си прав, средната стойност е около половин милион.
Луиз Делвер не откъсна вниманието си от Джонстън.
— А доколко се изисква да контактувате с Ай Ти Си, за да получите финансиране, професор Джонстън?
— Почти никак.
— Почти никак? Наистина ли?
— Президентът им Робърт Донигър дойде тук преди две години. Той е маниак на тема история и беше възторжен като хлапе. Освен това всеки месец пращат насам някой от вицепрезидентите. Точно в момента имаме такава визита. Но, общо взето, почти не ни се месят.
— А какво знаете за самата Ай Ти Си?
Джонстън сви рамене.
— Занимават се с проучвания в областта на квантовата физика. Произвеждат компоненти за медицински скенери и друга апаратура. И разработват няколко квантови системи за точно датиране на археологически находки. Ние им помагаме в тази област.
— Разбирам. И вършат ли работа тези системи?
— Имаме няколко прототипа в селската къща, където е щабът ни. Все още са прекалено крехки за работа в полеви условия. Непрестанно се повреждат.
— Затова ли ви спонсорира Ай Ти Си… за да изпробвате апаратурата?
— Не — каза Джонстън. — Точно обратното. Ай Ти Си произвежда апаратурата по същата причина, поради която ни спонсорира — защото Боб Донигър е ентусиазиран любител на историята. Ние сме неговото хоби.
— Доста скъпичко хоби.
— Не и за него — каза Джонстън. — Той е милиардер. Купи си Гутенбергова Библия за двайсет и три милиона. Закупи на търг Руанския гоблен за седемнайсет милиона. Нашият проект е същинска дреболия.
— Може би. Но освен всичко това мистър Донигър е бизнесмен с желязна хватка.
— Да.
— Наистина ли смятате, че ви подкрепя от личен интерес?
Въпросът прозвуча небрежно, почти закачливо. Джонстън я изгледа право в очите.
— Мис Делвер, човек никога не може да бъде напълно сигурен в нечии мотиви.
И той започва да подозира, помисли си Крис. Луиз Делвер навярно също усети това, защото веднага премина към по-деловит тон.
— Да, разбира се. Но не случайно задавам този въпрос: Не е ли вярно, че вие не притежавате резултатите от проучването си? Всичко, което намерите или откриете, става собственост на Ай Ти Си.
— Права сте.
— Това не ви ли тревожи?
— Ако работех за Майкрософт, Бил Гейтс щеше да притежава резултатите от проучванията ми. Всичко намерено и открито щеше да стане негова собственост.
— Да. Но едва ли е същото.
— Защо? Ай Ти Си е технологична компания и Донигър основа този фонд, както правят много други подобни компании. Условията не ме смущават. Имаме правото да публикуваме откритията си — дори ни плащат за публикациите.
— След като ги одобрят.
— Да. Най-напред пращаме отчетите си на ръководството. Но досега не са възразили нито веднъж.
— Значи не виждате зад това да се Крис някакъв по-голям план на ITC?
— А вие? — попита Джонстън.
— Не знам — каза Луиз Делвер. — Затова питам вас. Защото в някои отношения поведението на Ай Ти Си като компания определено е много загадъчно.
— В какви отношения?
— Например те са един от най-големите световни потребители на ксенон.
— Ксенон? Имате предвид инертния газ?
— Да. Той се използва в производството на лазери и електронно-лъчеви тръби.
Джонстън сви рамене.
— Да го употребяват колкото си искат. Не виждам с какво ме засяга това.
— А какво ще кажете за техния интерес към редките метали? Наскоро Ай Ти Си закупи една нигерийска компания, за да си осигури постоянни доставки на ниобий.
— Ниобий… — Джонстън поклати глава. — Какво е това?
— Метал, подобен на титана.
— За какво се използва?
— За свръхпроводими електромагнити и ядрени реактори.
— И вие се чудите за какво го използва Ай Ти Си? — Джонстън отново поклати глава. — Питайте тях, мис Делвер.
