— Попитах. Казаха, че им трябва за авангардни проучвания в областта на магнетизма.
— Ето ви отговора. Имате ли причини да не им вярвате?
— Не — призна тя. — Но както сам казахте, Ай Ти Си е изследователска компания. В основния им център в Блек Рок, Ню Мексико, работят двеста физици. Няма ни най-малко съмнение, че разработват авангардни технологии.
— Да…
— Затова се питам: защо една технологична компания се нуждае от толкова много земя?
— Земя ли?
— Ай Ти Си е закупила големи парцели из далечни кътчета на целия свят: планините на Суматра, Северна Камбоджа, Югоизточен Пакистан, джунглите на Централна Гватемала, планинските плата на Перу.
Джонстън се навъси.
— Сигурна ли сте?
— Да. Закупуват и терени в Европа. Петстотин хектара на запад от Рим. Седемстотин хектара в Германия, близо до Хайделберг. Хиляда хектара във Франция, из варовиковите хълмове над река Лот. И най-сетне тук.
— Тук ли?
— Да. Под прикритието на британски и шведски компании са закупили тихомълком петстотин хектара около вашите разкопки. В момента терените са предимно гори и обработваеми земи.
— Чрез посредници?
— Така сделките се проследяват много трудно. Каквото и да замисля Ай Ти Си, то очевидно трябва да бъде пазено в тайна. Но защо тази компания спонсорира проучванията ви и същевременно закупува земите около обекта?
— Нямам представа — каза Джонстън. — Особено като се има предвид, че Ай Ти Си не притежава самия обект. Нали си спомняте, че миналата година отстъпиха на френското правителство цялата област — Кастелгард, „Света майка“ и Ла Рок.
— Разбира се. За опрощаване на данъците.
— Така или иначе, Ай Ти Си не притежава обекта. Тогава защо ще закупуват терени наоколо?
— С удоволствие ще споделя всичко, което знам.
— Може би трябва да го направите — каза Джонстън.
— Записките ми са в колата.
Двамата тръгнаха обратно към ландровъра. Белен се загледа след тях и цъкна с език.
— Божичко, колко е трудно да вярваш някому в днешно време.
Крис се канеше да му отговори на развален френски, когато от радиостанцията му долетя гласът на техника Дейвид Стърн:
— Крис, при теб ли е професорът? Попитай го дали познава някой си Джеймс Уонека.
Крис натисна бутона на радиостанцията.
— В момента професорът е зает. За какво става дума?
— Обажда се някакъв тип от Галъп. За втори път. Иска да ни прати чертеж на нашия манастир и твърди, че го намерил в пустинята.
— Какво? В пустинята ли?
— Може да не е с всичкия си. Твърди, че бил полицай, и непрекъснато дрънка за някакъв мъртъв служител на Ай Ти Си.
— Кажи му да ни го прати по електронната поща — каза Крис. — Виж сам какво представлява.
Той изключи радиостанцията. Белен погледна часовника си, пак зацъка с език и се озърна към колата, където Джонстън и Луиз Делвер бяха привели глава до глава над документите.
— Имам срещи — печално промърмори той. — Кой знае колко ще се бавят.
— Според мен няма да е много — каза Крис.
Двайсет минути по-късно Белен и Луиз Делвер потеглиха с ландровъра, а Крис и професорът размахаха ръце за сбогом.
— Мисля, че мина доста добре — каза Джонстън.
— Какво ви показа?
— Някои документи за покупка на земя из околностите. Но не изглеждат особено убедителни. Четири парцела са закупени от германска инвеститорска група, за която не се знае почти нищо. Два е закупил някакъв английски адвокат, който твърди, че смята да се оттегли тук; един е купен от холандски банкер за порасналата му дъщеря; и тъй нататък, и тъй нататък…
— Нищо ново — каза Крис. — Англичани и холандци купуват земя в Перигорд от години.
— Точно така. Тя подозира, че зад всички тези покупки се крие ITC. Но идеята е доста съмнителна. За да й повярваш, трябва да имаш развинтено въображение.
Колата бе изчезнала в далечината. Двамата се обърнаха и тръгнаха към реката. Слънцето вече се издигаше по небето и започваше да става топло.
— Очарователна жена — подхвърли предпазливо Крис.
— Мисля, че прекалено набляга на работата си — отвърна Джонстън.
Седнаха в лодката, вързана край брега, и Крис подкара насреща към Кастелгард.
На отсрещния бряг те оставиха лодката и започнаха да се изкачват по хълма. Видяха първите следи от крепостни стени. На този бряг от укрепленията бяха останали само дълги тревисти могилки, завършващи с белези от гола, разтрошена скала. След шестстотин години под открито небе те приличаха на естествени гънки по терена. Но всъщност бяха остатъци от стени.
— Знаеш ли — каза професорът, — всъщност я дразни спонсорството на големите компании. Но археологическите изследвания винаги са зависили от помощта на дарители. Преди сто години дарителите са били отделни личности: Карнеги, Пибоди, Станфорд. Днес обаче богатството е в ръцете на корпорации, затова японската телевизия спонсорира Сикстинската капела, Бритиш Телеком финансира Йорк, Филипс Електроникс подпомага разкопките на тулузкия каструм, a ITC финансира нас.
— За вълка говорим… — подметна Крис.
Вече излизаха на билото и отпред се появи тъмният силует на Даян Крамър, застанала до Андре Марек.
Професорът въздъхна.
— Денят ми пропада окончателно. Колко време ще остане тук?
— Самолетът й е в Бержерак. По план трябва да излети днес, в три следобед.
— Съжалявам за онази жена — каза Даян Крамър, когато Джонстън се приближи. — Тя досажда на всички, но няма как да й попречим.
— Белен каза, че сте искали да разговарям с нея.
— Искаме всички да разговарят с нея — отвърна Даян. — Правим всичко възможно, за да я убедим, че няма никакви тайни.
— Тя изглеждаше много разтревожена, че Ай Ти Си организира покупки на терени из областта.
— Покупки? Ай Ти Си? — Даян се разсмя. — Това не го бях чувала досега. А попита ли за ниобия и ядрените реактори?
— Да, попита. Каза, че, сте закупили компания в Нигерия, за да си осигурите доставките.
— Нигерия — повтори Даян и поклати глава. — Божичко. Доставяме си ниобий от Канада. Знаете ли, всъщност той не е особено рядък метал. Продава се по сто и петдесет долара за килограм. — Тя отново поклати глава. — Предложихме й да посети нашия център, да разговаря с президента на компанията, да доведе фотографи, експерти, каквото пожелая. Но не. Това е съвременната журналистика: не позволявай на фактите да ти попречат. — Даян Крамър се завъртя и размаха ръка към руините на Кастелгард. — Няма значение. Доктор Марек ми уреди великолепна екскурзия с хеликоптера, а след това пеш. Личи си, че вършите изключителна работа. Напредвате с добри темпове, постиженията са на извънредно високо академично ниво, документацията е първокласна, хората ви са щастливи, разкопките се управляват добре. Просто мечта. По-доволна не бих могла да бъда. Но доктор Марек ми каза, че щял да закъснее за… какво беше?
