Владислав Крапивин
В нощта на големия прилив
1.
Аз не съм виновен, не съм искал всичко това. Мъчех се да се убедя, че е недопустимо да си тъпча главата с приказки. Казвах си: „Ти си възрастен човек, имаш си сериозна работа, мисли за нея.“ И мислех за работата. Мислех по цели дни. Но сутрин, без да искам, се опитвах да сглобя в паметта си откъслеците от своите сънища.
Не, повече нито веднъж не сънувах Северо-Подолската крепост. Присънваше ми се някакъв залив и жълт залез, пясъчен бряг, загладен от ветровете. На брега се извисяваха каменни арки, а под тях висяха големи и малки сигнални камбани. Явно беше, че са изоставени — много от тях нямаха езици. От пясъка стърчаха високи, полегнали от вятъра треви.
Друг път виждах слънчеви, но съвсем празни улици на непознат град. Или вътрешността на кръгла крепостна кула. По нейните вдлъбнати стени се виеше полуразрушена каменна стълба. Прашни слънчеви дни нахлуваха през тесните прозорци. От ръждивите железни скоби изпадаха угаснали факли.
… Повече нито веднъж не срещнах онези двамата. Но на брега, из пустите улици, върху изтритите стъпала на стълбата чувствувах: те току-що са били тук. Дори се мъчех да ги догоня, да ги открия. Не можех. Беше ми страшно тъжно. И тъй като във всички сънища бях малко момче, не се срамувах да плача…
Глупаво бе да тъгувам за хора, които никога не са съществували, които само веднъж бях сънувал. Но аз тъгувах за Валерка и Братлето.
И нямаше на кого да разкажа. Освен на Володка… Но той всеки път е различен. Понякога добър, тих и всичко разбира. А понякога изведнъж става ехиден и насмешлив, и не можеш да разбереш защо…
И все пак Володка беше единственият човек, който можеше да ме разбере.
2.
Запознахме се с него преди три години.
Аз преписвах на машина статията си за списание „Театрален живот“. Тогава все още не умеех да печатам добре, работата ми беше втръснала, едва-едва натисках клавишите. И точно тогава някой почука.
Аз казах сърдито:
— Влезте.
На прага изникна рошаво, но симпатично човече, малко по-високо от облегалката на стола, с тънка шия, щръкнали уши и огромни очи с цвят на силен чай. То беше облечени в ученическа униформа, прекалено голяма за него.
— Вие ли чукчукате? — строго попита гостът ми.
— Какво значи „чукчукате“? — малко се обидих аз.
Без да отмества от мен внимателния си поглед, момченцето обясни:
— Аз живея долу. А тук горе всеки ден все „чук-чук-чук“. Като че ли някой нещо кълве…
— Машината ми трака — обясних аз. — Пиша. Такава ми е работата. Защо, преча ли?
— Ама не, чукчукайте си — великодушно разреши моят гост и добави: — Просто ми е интересно. А вие какво работите?
— Завеждащ литературната част. По-просто казано: литературен директор.
В очите на момчето се мярна нещо като уважение. То направи опит да си подръпне незабелязано панталонките и попита:
— В кое училище?
— Защо пък в училище?
— В нашето училище имаме исторически директор — обясни моят гост. — Той преподава история на петокласниците. В училището на Витка пък има ботаническа директорка. А вие в кое училище работите? Литература ли преподавате?
Думата „преподавате“ момченцето произнесе със солидността на човек, който вече е посветен в тънкостите на училищния живот.
Аз съобщих, че не работя в училище, а в Младежкия театър и отговарям за това, как са написани пиесите.
— О! — каза то. — Пък аз си мислех, че в театъра всички са артисти.
Търпеливо обясних, че в театъра има най-различни професии.
— Но все пак нали артистите са най-главните! Или вие сте по-главен?
С цялото си нахалство отвърнах, че аз съм по-главен — артистите са много, а аз съм един.
Момченцето кимна, помисли малко и зададе нов въпрос:
— А вие били ли сте артист, или веднага сте станали директор?
— Бил съм.
— А кой е по-главен — литературният директор или знаменитият народен артист?
„Ох, че си-и!…“ — помислих си аз и отвърнах, че народният артист май е по-главен.
— А вие защо не станахте народен артист? — попита момченцето, като ме гледаше с ясни кехлибарени очи.
„Дявол те взел!“ — без малко не казах аз и мрачно си признах:
— Не ставах за артист.
— Случва се — съчувствено каза то.
— Просто вече не ми се играеше — оправдавах се аз. — Реших сам да пиша пиеси.
— И как, върви ли?
— Върви — излъгах аз.
Момченцето вежливо се престори, че ми е повярвало. Отново кимна и погледна пишещата машина.
— А как пишете?
— Ти първо влез — казах аз. — Какъв е тоя: разговор през прага? Как се казваш?
Момченцето съобщи, че се казва Володка, свали си обувките и се приближи до масата (имах чувството, че се кандилка в униформата си като грахово зърно в голям пакет). Седна в креслото и ме погледна:
— Може ли да почукчукам малко?
Със скрита радост (имах повод да не работя) извадих недовършения лист и сложих нов.
— Виж, ще ти покажа как трябва…
— Знаеш ли, свикнал съм да правя всичко сам — доверително ми каза Володка. — Ще се оправя.
И наистина се оправи доста бързо (само че след това ми се наложи да сменям клавиша с буквата „И“).
На другия ден Володка се заинтересува от моята спортна шпага, която измъкна иззад гардероба.
— Истинска ли е? — попита той и очите му станаха светлозлатисти.
— Съвсем.
— И ти умееш ли да се дуелираш?
— Разбира се — гордо отговорих аз.
Съобщих му, че сме изучавали фехтовка в театралното училище, а аз освен това съм се занимавал в спортна секция. И че дори съм получил веднъж трето място в областната олимпиада.
— Лъжеш! — възторжено каза Володка.
Разбира се, това беше просто несдържаност. Но все пак реших да поставя този млад господинчо на мястото му:
— Първо, аз не лъжа. И диплома имам! И второ, господине, откъде-накъде ми говорите на „ти“? Аз съм възрастен човек.
Тоя тип седна на дивана, притисна острието на шпагата между коленете си, опря буза в дръжката и замислено се втренчи в мен:
— Че какъв възрастен си ти? Възрастните не са такива.
— А какви са?
— Ами… важни. Имат жени, деца.
