христоматиен пример за необходимостта от адвокат при съставяне на завещание. Никой не иска да умира. Но е предопределено. Идват при мен и търсят начин да измамят смъртта, да могат да контролират нещата и от гроба. Мис Голд, аз лично подготвих завещанието на Маршал. То е непоклатимо. Всеки получава точно това, което Греъм Маршал е искал да му остави. И нищо повече. А след смъртта му аз открих тази странна добавка.
Додсън поклати глава, за да изрази неудоволствието си.
— Никой компетентен по завещанията адвокат нямаше да допусне подобна формулировка. За гроб на домашно животно! Четиридесет хиляди долара! Боже мой! — Додсън се облегна назад, дишането му бе тежко и учестено.
— Аз също искам да свърша бързо, Харлан. Но се нуждая от малко информация. Може би ще ми помогнете.
Додсън ме погледна втренчено, а после се обърна към прозореца.
— Хайде, давайте. Питайте ме.
— Кой освен вас знае за добавката към завещанието?
Додсън се обърна към мен.
— Само мистър Ричардсън, вие и аз.
— А останалите членове на управителния комитет?
— Сериозно се съмнявам, че мистър Ричардсън е съобщил на управителния комитет. Помолих го да не казва още на никого. Той се съгласи.
— Кент Чарлс ми каза, че е разбрал от вас.
Додсън присви очи.
— Мистър Чарлс подхвърли, че е чул, че работиш върху завещанието. Аз само потвърдих този факт. — Той замълча за момент. — Може и да съм споменал за проблема с добавката. Но мога да те уверя, разясних му, че нямам нищо общо с нейното съставяне.
— Доколко познавахте Греъм Маршал? — попитах аз.
Додсън вдигна един молив, разглеждаше го и го въртеше между дебелия си палец и показалеца.
— С часове сме обсъждали въпроси, свързани със завещанието му. С него самия. С жена му. — Почука с молива по бюрото. — Хората разкриват лични неща, докато подготвям завещанията им.
— Говорил ли ви е някога за родословното си дърво? За това, кои са били предците му?
Додсън се втренчи в мен.
— Защо ме питате?
— Видях дарението за Масачузетското историческо общество.
Додсън се намръщи.
— Греъм ми каза, че семейството му произхожда от Бостън. Било е тук още по времето на пуританите. Спомена някакво име… чакайте да си спомня… — Той прекара късите си пръсти през рядката си кестенява коса.
— Бенджамин Маршал? — попитах аз.
Додсън ме погледна. Поправи връзката си, докато ме изучаваше.
— Да, мисля, че спомена това име. Бенджамин Маршал. Аз приготвих дарението за Масачузетското историческо общество. Петдесет хиляди долара. Мога да ви уверя, че в това няма нищо необичайно. Често го правят.
Зададох му още няколко въпроса за добавката към завещанието и изслушах още една филипика колко важно е този въпрос да бъде решен бързо и без да се вдига шум, и после се изправих.
— Благодаря, че ми отделихте време, Харлан.
— Много добре, мис Голд. Разберете, искам по-бързо да се освободим от това притеснение. По- скоро.
— И аз искам същото.
— Сигурна ли си, че си виждала тази книга? — ме попита отново Лин Рап. След като си тръгнах от Харлан Додсън, се върнах в библиотеката.
— Видях нейно фотокопие. Четох го миналата нощ.
— Виж, не мога да открия много за автора и за книгата. Първо проверих в Чикагската обществена библиотека. Нищо. Обадих се в библиотеката на Конгреса във Вашингтон. Колежката ми проверява в картотеката. Те би трябвало да имат копие от всяка книга, когато и да е била публикувана. Тя ще проучи въпроса и ще ми позвъни. В архивата им е отбелязано, че някакъв Амброуз Шпрингер е написал книга със заглавие „Лотарията на Ханаан“. Очевидно е единствената, която е написал. И е единственото заглавие, публикувано от „Шпрингер Тръст“. В библиотеката на Конгреса нямат екземпляр. Единственият познат засега екземпляр — тя погледна в бележките си — се намира в колежа „Барет“ в Масачузетс. Говорих с библиотекаря на колекцията от редки книги в колежа. Той ми каза, че са дали обява, че купуват още екземпляри от книгата с надеждата някой частен колекционер да им я продаде. Те мислят, че има още оцелели бройки от книгата. Но никой досега не им се е обадил.
Тя присви рамене.
— Съжалявам, че не можах да открия нищо повече.
— Ти ми каза достатъчно, Лин. И ми помогна да разреша някои загадки.
— Добре. Откъде взе тази книга?
— Фотокопие е на екземпляра в колежа „Барет“.
— Е, аз не мога да добавя много към това — каза тя.
— Може би ще можеш да ми помогнеш с нещо друго. Честно, не знам откъде да започна. Мисля, че има нещо общо с Ханаан. Това е една странна фраза, която срещнах някъде. Може би е съдебно решение.
— Каква е тя? — попита Лин и взе писалката си.
Изрецитирах епитафа от гроба на Ханаан.
— Галено име от Провидението? — повтори Лин.
— Ще ти бъда много благодарна, ако откриеш какво означава и откъде е взето.
Тя постави писалката върху бележника си.
— Мога да започна, като го проверя чрез лексикографския терминал. Ако не открия нищо… — Тя замълча за момент, повдигна глава и наостри уши. — Мисля, че те викат по уредбата, Рейчъл.
— Мен?
Заслушах се. Няколко секунди по-късно аз го чух: „Рейчъл Голд. Моля, обадете се на телефонния оператор.“
— Заповядай — каза Лин, подаде ми телефонната слушалка и набра цифрата „нула“. Телефонният оператор на фирма та се обади и ми предаде да се свържа веднага с офиса си.
Мери вдигна слушалката.
— Добър ден. Тук е адвокатската кантора на Рейчъл Голд.
— Какво има, Мери?
— Благодаря на Господа, че се обади, Рейчъл. Съседката ти Линда се обади. Има нещо нередно с кучето ти.
— С Ози? Какво има?
— Тя не знае. Отишла горе, за да го изведе следобед На разходка, и не могла да го събуди.
— О, боже мой. Той…
— Не. Но не може да се събуди. Не дишал нормално. Тя ще го заведе при ветеринаря ви.
— Ще тръгна веднага за там. Благодаря.
— Късмет, Рейчъл.
Глава 19
Гъстата козина на врата на Ози бе мокра от сълзите ми. Той лежеше на една страна в една от стаите за преглед в офиса на доктор Тери Махелски. Очите му бяха затворени, устата му бе отворена, а езикът му висеше на масата. Все пак той дишаше. Слава тебе, Господи, той дишаше.
Погледнах към часовника си. Преди половин час Тери Махелски изпомпа съдържанието от стомаха на Ози. Почесах кучето зад ухото.
