той вероятно не е могъл да направи всичко сам. Най-малкото се е нуждаел от няколко бандити, които да го осъществят.
Той остави чашата в мивката.
— Мислиш ли, че някой от тях се опитва да прикрие следите?
— Ти си експерт по мистериите — отвърнах аз. — Чел ли си някога за невидимата комуникационна система?
Пол се намръщи.
— Какво имаш предвид?
— Тази, при която лошият герой се свързва с помощници те си, без те да знаят кой е той.
Той се замисли за момент, а после се усмихна.
— Не е необходимо да го измисляш сега. Спомняш ли си убийството „Барфийлд“.
— Смътно. Не беше ли преди шест години?
— Да. Тед Барфийлд бе богат предприемач, занимаващ се с водопроводни инсталации, живеещ в южните квартали и решен да се освободи от жена си. Имал няколко контакта с бандити и те го свързали с двама убийци. Барфийлд никога не бил ги виждал, а те също не се познавали един друг. Барфийлд се свързвал с единия чрез пощенска кутия, а този мъж общувал с другия чрез тайно място за оставяне на бележки. Организирането на цялата операция отнело шест месеца. Схемата била съвършена. Идеален криминален сценарий.
— Как са го хванали?
— ФБР арестувала средния мъж във веригата за продажба на наркотици. Те го притиснали, надявайки се, че той ще предаде боса на наркотиците. Оня не го направил, но им разказал за мистериозния мъж, който се свързвал с него чрез пощенската кутия и искал да убият жена му. Все още пазел няколко негови бележки, печатани на машина. ФБР накрая открило, че машината е от офиса на Барфийлд, и той си признал. — Пол поклати глава. — Никога не успели да хванат мъжа, който я убил.
Той изплакна чашата и ми я подаде.
— Защо питаш за това?
Разказах му за съобщенията на Ханаан в раздела за лични обяви във вестниците.
— И ти наистина ли пътува сама с метрото през нощта? Да не си луда, Рейчъл?
Присвих рамене.
— Бе твърде късно, за да повикам някого. Затова взех Ози.
— Още повече. — Пол поклати глава. — В два сутринта.
Въздъхнах.
— Оживях. Ози е добър бодигард.
— Но не и на себе си. Бедният Ози. — Пол се облегна на кухненския шкаф. — Интересна система! — каза той. — С какво мислиш, че се занимават?
Присвих рамене.
— Не знам, Пол. Честно, почти не ме е грижа. Искам просто да приключа с този ангажимент към Измаел Ричардсън и да се върна към спокойния си живот.
— Как можеш да говориш така? Това е велика история.
Ентусиазмът на Пол ме дразнеше.
— Виж, аз съм само една адвокатка, Пол. Не съм полицай. Не съм агент на ФБР. Не съм частен детектив, натоварен със задача. Това са измислици, които се случват само в книгите. Разбира се, че съм любопитна. Кой няма да е? Но виж какво ми се случи. Някой насилствено се вмъкна в къщата ми. Едва не убиха кучето ми. Това е повече от достатъчно. Искам да се отърва от тази задача.
Пол кимна, а очите му блестяха.
— Разбирам те, Рейчъл. Сигурно си права. Веднага щом разбереш това, което иска да научи Измаел Ричардсън, излез от играта. Но тези съобщения във вестниците са страхотна работа. Може би ще измисля нещо.
— Разкарай се оттук, тигре. — Закачих кърпата и разтърках челото си.
— Глава ли те боли? — попита Пол.
— Сигурно защото не съм се наспала.
Той отиде до шкафа и го отвори.
— Още държиш аспирина си при подправките. Заповядай — каза той и ми подаде две хапчета. После напълни чаша с вода от чешмата.
— Благодаря — отвърнах аз и изпих аспирините.
— Отивай да си лягаш. Аз съм си донесъл дрехи за смяна. Мога да остана тук тази нощ. — Той се усмихна. — На дива на, разбира се.
— Не бъди глупак, Пол. Прибирай се вкъщи. Аз съм добре.
— За мен не е проблем, Рейчъл. Наистина. Ще съблека тези потни дрехи, ще взема душ и ще си легна. Аз също съм уморен. Почти един след полунощ е. Донесъл съм си дори хавлия и четка за зъби.
— Мил си.
— Хей, ти днес преживя дяволско нещо. Удоволствието е мое. — С тези думи и преди да стане неудобно, той грабна спортния си сак и влезе в банята.
Съблякох се в спалнята и си сложих нощницата. Погледнах се в огледалото: това бе една обикновена удобна памучна нощница, малко изрязана и стигаща до глезените ми. Разгледах отражението си за момент, а после отидох отново до гардероба. Свалих я презглава и извадих синя копринена нощница, стигаща до бедрата ми. Много по-добре, казах си аз, до като я закопчавах пред огледалото.
Легнах в леглото и дръпнах чаршафите. Главата ми бучеше. Прозях се. Заслушах се в шума на душа й се усмихнах. Приятно ми бе да зная, че той ще бъде тук тази нощ. Отново се прозях. В колежа без усилие четях по цели нощи за държавните изпити. Остаряваш, момиче.
Събудих се в тъмното. Часовникът на нощното ми шкафче показваше два часа и десет минути след полунощ. Олюлявайки се, отидох до банята и изпих чаша вода. После си спомних за Пол. Трябва да съм се унесла, преди да е излязъл от банята. Тихичко влязох в дневната. Той бе заспал на дивана, облечен само с удобни боксьорски шорти. Наведох се над не го и леко го целунах по носа. Той измърмори нещо, но не се размърда.
— Спи леко, мили — прошепнах в ухото му.
Върнах се в леглото си, завих се с чаршаф и отново заспах.
Глава 21
Телефонът иззвъня и ме събуди в седем и петнадесет в петък сутринта.
— Рейчъл, Меги Съливан е.
Протегнах краката си.
— Здравей. Какво се е случило?
— Този негодяй се опита да ограби още един от моите гробове.
Седнах в леглото.
— Миналата нощ ли?
— Мисля, че тогава. Кучето на зет ми е при мен, откакто стана първата кражба. Голяма германска овчарка. То започна да лае около шест часа сутринта. Пуснах го да излезе и аз го последвах, като взех един пистолет. Който и да беше, бе си отишъл. Чух шума на отдалечаваща се кола.
— Разкопал ли бе гроба?
— Само частично. Изплашил се е и не успял да стигне до ковчега, слава тебе, Господи.
— Идвам при теб. Обличам се и тръгвам.
Сложих си роклята и извиках на Пол.
— Няма да повярваш. — Той не отговори. — Пол? — Ни какъв отговор.
Бавно влязох в дневната. Пол си бе отишъл. На хладилника бе залепил бележка:
„Скъпа Рейчъл,
Трябва да си свърша работата по статията, която пиша. Крайният срок за предаване е, понеделник.
