Надявам се, че си спала спокойно. Изглеждаш прекрасно. И много секси. Ще ти се обадя по-късно.
П.С. В кафеварката има прясно кафе.“
Сложих една филия в тостера и си сипах чаша кафе. Дори с много мляко вкусът му бе като на престояло кафе.
Меги и зет й бяха при гроба, когато пристигнах. Дупката бе с неправилна правоъгълна форма, около два фута дълбока. Според гравирания надпис на малкия полиран гранитен надгробен камък нещо на име Кенди е било заровено тук — „Родено на 25 февруари 1974 година. Починало на 16 ноември 1985 година“. За притежателя на домашното животно Кенди е било „Маминото малко, сладко свраче“.
Меги ме представи на зет си при гроба.
— Рейчъл, това е зет ми Върн. Той работи като охрана на завода в Хамънд. Върн, това е адвокатката ми, Рейчъл Голд.
— Радвам се да се запозная с вас, Върн — казах аз.
— Мис — поздрави ме Върн и докосна кърпичката, покрила главата му.
От кръста надолу той бе облечен в типичните за охраната дрехи: тъмносини памучни панталони и черни армейски ботуши до колената. От кръста нагоре Върн изглеждаше най-малкото странно: тениска (била някога бяла, а сега сивееща), прилепнала около провисналия му корем, слънчеви очила с отражателни стъкла, закрепени на големия му гърбав нос, и бяла носна кърпичка, покриваща бялата му късо подстригана коса. Дясната му буза бе издута от голяма топка тютюн за дъвчене. Тютюнев сок бе потекъл от лявата страна на устата му до брадата.
— Кажи на Рейчъл какво откри.
— Не много, мис. — Върн изплю голямо количество тъмен тютюнев сок в гроба.
Сутрешното слънце бе силно. Челото ми се навлажни.
— Моето куче трябва да го е подплашило — рече Върн. — Изглежда, крадецът е грабнал лопатата си и е избягал. Няма много следи.
— Кажи за отпечатъците, Върн — настоя Меги.
— Мисля, че крадецът е бил с маратонки. Виждате ли тези следи? — Той посочи два отпечатъка около гроба. Като се наведе напред, кърпата му се смъкна от главата. Той я хвана с ръка.
— Номерът сякаш е десети11 — каза той и отново постави кърпичката върху главата си.
— Защо маратонки? — попитах аз, като се опитвах да не гледам тази кърпичка.
— Няма следи от токове. Значи са обувки без токове и аз предположих, че са маратонки. — Върн изсумтя.
— Няма много следи. Ограничава числото на заподозрените до около милион души.
Той се почеса с дясната си ръка по тестисите и сви леко колената си. Наведе се над гроба и ми посочи по-ясната от две те следи.
— Няма следи от токове.
Кърпичката от главата му падна в гроба точно на мястото, където беше се изплюл. Върн се наведе още по-ниско, с ръце, подпрени на коленете, и се втренчи в кърпичката, чието кафяво петно в центъра нарастваше.
— По дяволите! — изръмжа той и изплю всичкия тютюн в гроба.
Може би беше от напрежението. Или от недостатъчния сън. Или пък и от двете. Или пък заради стария Върн. Каквато и да беше причината, аз едва се сдържах, за да не се изсмея. Меги ми се притече на помощ, като отпрати Върн.
— Старият Върн е добър — каза тя и поклати глава, — но няма подходящо държане. Тази сутрин той се появи с униформата си на пазач и с пистолет. Казах му, че не може да обикаля около този гроб, облечен като гестаповец. Ще изплаши моите възрастни госпожи. Наредих му да си съблече ризата и да си остави пистолета вътре в къщата.
Тя посочи гроба.
— Видя ли достатъчно?
Загледах се в отпечатъците. Върн вероятно бе прав. През миналата нощ стотици хиляди мъже са били с маратонки. Включително Кент Чарлс и Пол Мейсън.
— Да.
— Хайде да идем в къщата. Ще наредя на един от копачите да го запълни, преди да почнат да идват хората. На обяд имам погребение.
Пиехме кафе в кухнята на Меги. Тя бе донесла синята регистрационна книга от офиса си. Отворихме я на записа за гроб 89, мястото, където бе погребан йоркширският териер на име Кенди. Притежателката му, възрастна стара мома, починала три месеца след смъртта на кучето. И двамата са били в гроба няколко месеца преди Греъм Маршал да пристигне тук, за да уреди погребението на Ханаан. Единствената явна връзка бе 1985 година, годината на смъртта на Кенди и на разиграването на лотарията на Маршал.
— Мислиш ли, че е същият тип? — попита Меги.
— Не знам.
Разказах й за нахлуването в апартамента ми.
— Господи Боже. Как е кучето ти?
— Изглежда добре. Ветеринарният лекар иска да го задържи още една нощ, за да се увери, че му няма нищо.
— Крадецът взел ли е нещо?
Поклатих отрицателно глава.
— Мисля, че е претърсвал апартамента ми за доказателства. Шестото ми чувство го подсказва. Сигурно е търсел нещо във връзка с Ханаан. Ако съм права, кражбите на гробовете и нахлуването в апартамента ми са свързани.
— Какво, по дяволите, е заровил Маршал в онзи ковчег?
— Имам една идея — отговорих аз. — Ще отида във фирмата, за да видя какво мога да открия. Ще ти се обадя, ако попадна на нещо.
Върн влезе в кухнята. Облякъл бе униформената си риза и фуражка на наемен пазач и бе прикрепил кобура към бедрото си. Слънчевите очила се показваха от джоба на ризата му.
— Ще си взема сака — каза той на Меги и ме погледна. — Ще бъда тук около седем часа вечерта.
— Ела малко по-рано, Върн. Ще ти приготвя вечеря.
— Няма нужда, благодаря. Ще дойда и без вечерята. — Той извади от задния си джоб пакет с тютюн за дъвчене „Ред мен“.
— Върн ще пази тук тази нощ — ми обясни Меги. — И утрешната нощ също. До понеделник ще имам собствена охрана. Поне до погребението на хипопотама през следващата събота. Не искам никой в зоопарка да научи за кражбите. А погребението на хипопотама ще е извинителна причина за наемането на охраната.
— Това е добра идея — казах аз. Обърнах се към Върн, който пъхаше гъста топка тютюн в устата си. — Пази добре, Върн.
— Ще се постарая, мис. — От тютюна думите му прозвучаха неясно.
— До скоро виждане.
След като Върн си тръгна, и аз се наканих да си ходя. Меги ме изпрати до колата.
— Внимавай, Рейчъл. Ако имаш нужда от помощ, обади ми се. Едно е да разкопаваш гробове на мъртви домашни любимци. Не ме разбирай погрешно. Аз не казвам, че кражбите на гробове нямат значение, защото те наистина имат. Но е съвсем различно, когато проникнат в дома ти и дрогират кучето ти. Ще ми се обадиш, нали?
