обясних аз. — Имаме четирима заподозрени.
За момент Синди замълча, после поиска имената им.
Казах й ги.
Последва още една пауза.
— Кал Пембертън — рече тя.
— Пембертън?
— Да. Два пъти. Преди около година.
— Някой от другите?
— Мисля, че не, Рейчъл.
— Откъде Кал Пембертън е узнал твоето име?
— Твърдеше, че някой от фирмата му го дал.
— Каза ли ти кой?
— Може и да е. Не си спомням.
— Имала ли си други клиенти от „Абът и Уиндзър“?
— Мисля, че не, Рейчъл. Греъм и Кал.
— Какво си спомняш за Кал?
— Достатъчно. Беше истински мръсник.
Почувствах как се смразявам.
— Как така?
— Имаше двойствен характер. Втория път, когато бях с него, беше коренно различен от първия.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами първия път беше много покорен. Имаше трудности да го направи. Да се любим, нали разбираш. Отне му много време. После, след първия път, той ми зададе много въпроси. Не за секса. Бе твърде любопитен относно търговската страна на моята работа. Как си намирам клиентите, колко плаща всеки, как плащам данък общ доход. Такива неща.
— Попита ли те за видеокасетите и къде ги пазиш?
— Не съм сигурна. — Синди замълча за момент. — Не мога да си спомня, но няма да се учудя, ако го е направил. Разпита ме за всичко.
— Поиска ли ти своя собствена видеокасета?
— Не. Не снимахме с видеокамера.
— А какво стана втория път?
— Бе толкова ужасно. Опита се да ме върже и се държа грубо. Бе напълно различен човек. Казах му, че не върша подобни неща. Той се разяри, опита се да ме върже отново. Преборих се с него и го изхвърлих. Бях се уплашила. Казах му, че повече никога не искам да го виждам. — Тя направи пауза. — И не съм го виждала.
Помислих си, че това е решението на загадката. Кал Пембертън?
— Добре, аз ще дойда около шест часа следобед — съобщих аз. — Дотогава, Синди.
Мери подаде глава в моя офис и ми предаде цял куп телефонни съобщения.
— Една от секретарките на мистър Ричардсън се обади, за да съобщи, че той ще закъснее няколко минути. Бени Голдберг също се обади. В офиса си е. Звъня и Пол Мейсън.
— Благодаря — казах аз. Пол можеше да почака. За толкова много неща трябваше да се тревожа, та не можех да мисля за него. Бени Голдберг? Поклатих глава. Не можеше да е Бени. Набрах телефонния му номер.
Той вдигна слушалката и отговори както обикновено:
— Говори ми.
— Здравей.
— Рейчъл. Какво се е случило, момиче?
— Не много — отговорих аз.
— Нещо ново?
Но как бих могла да бъда сигурна?
— Не още — казах аз. — В момента е затишие.
— Какво става с мъжа от метрото? Росино? Нали някой щеше да говори с него?
— Може би.
— Ти и аз можем да го свършим, Рейчъл. Нека да видим дали ще проговори.
— Не знам. Твърде опасно е.
— Да. Сигурно си права. Чух, че вече са приключили случая „Ханаан“.
— Вчера предадох доклада си на Измаел — отвърнах аз.
— Сега, когато ковчегът се намери, предполагам, че са удовлетворени.
— Нещо за другата гробищна кражба?
— Вероятно вандали — казах аз, следейки реакцията му.
— Да, може би трябва да мируваме през следващите няколко дни. Ще пътувам извън града в четвъртък. Връщам се късно в петък. Ще присъстваш ли на погребението на хипопотама в събота?
— Да.
— Можем да се опитаме да измислим нещо след погребението. Или все пак трябва да съобщя на полицията. За Синди. Тя не може вечно да стои мъртва.
— Къде ще ходиш? — попитах аз.
— В родния ти град.
— Сейнт Луис?
— Да. Ще прегледам документите и ще разговарям с техния експерт-инженер в петък. Имам страхотна информация за него, свързана с наркотици. Ще го разбия при даването на показания.
— Как вървят нещата във фирмата?
— Това ще ти хареса, Рейчъл. Тия момчета като лешояди се нахвърлят върху мършата. Ърл Уудс тази сутрин дойде при мен и ме разпитва какво съм правил за Греъм Маршал по един случай отпреди няколко години. Искат да разберат дали не могат да накарат някой клиент да плати това време. Можеш ли да повярваш?
— Какъв случай?
— Нещо за изоставената собственост. Маршал ми разказа, че едно от децата му е намерило бижута или нещо подобно. Искаше да знае дали може да ги задържи. Съобщих на Ърл Уудс, че няма да успее да накара някой клиент да плати.
Не виждаш ли връзката, Бени?
— Приятно прекарване в Сейнт Луис — пожелах му аз.
— Ще се видим в събота.
— Трябва да накараме този човек да излезе от сянката — каза Кевин Турели на Синди и мен. Бяхме седнали около масичката в хотелската стая на Синди. — Така, както го виждам, мисля, че имаме на разположение два или три дена. След този срок вероятността да разбере за ареста на Росино е твърде голяма.
Синди стана права и отиде до прозореца с ръце, пъхнати в предните джобове на новите си джинси. Тя се обърна към нас и каза:
— Сега той работи с грешна информация. Мисли, че съм мъртва и никой не знае, че е откраднал видеокасетите. Той предполага, че Джо Оливър е получил изнудваческото писмо. Не знае, че Росино е арестуван и си е признал. Може да използваме това срещу него.
— Трябва да измислим как — рече Кевин. Той стана прав, свали си спортното сако, закачи го на облегалката на стола и отново седна. В подраменния кобур носеше пистолет. — Не мога да го разбера този човек. Да пребие Бил Бентли, да му открадне документите! А сега и това изнудване.
Кевин поклати глава.
— Но не изнудване в обикновения смисъл на тази дума — допълних аз. — Той не иска пари от Джо Оливър. Просто иска да го смаже.
Синди каза:
