— Благодаря ви, лейди Филипа — учтиво рече той.
— Ще бъде много весело, уверявам ви — дърдореше лейди Хорвил. — Ами да, непрестанно ще се забавляваме. Ако бъдете много добър, господин Инес, ще настоявам лично аз да ви заведа на панаира. Какво ще кажете?
Той прехвърли вниманието си от лицето на Пипа към лейди Хорвил. Думите й достигнаха до съзнанието му бавно, много по-бавно, отколкото бяха изречени.
— На панаира ли?
— Разбира се, на панаира — рече тя, като поклати към него пръст. — Всички знаят, че херцогът напуска сезона по-рано и се връща в замъка Франчът заради рождения си ден и заради панаира. Той ще бъде следващия месец. Всяка година е все по същото време, и е било така от години.
— Панаирът във Франчът — неясно промълви Струан.
— Да — възкликна лейди Хорвил, очевидно във възторг. — Тази година на панаира ще има още един веселяк. Нашият скъп нов приятел, господин Кейлъм Инес.
10
— Тази твоя тайнственост вече изчерпва търпението ми — каза Кейлъм.
Като се преструваше, че дреме, Струан се друсаше между възглавничките в градската карета на Стоунхейвън, с която пътуваха в нощта. Откак се бяха върнали на Хановър Скуеър в късния следобед, той не бе излизал от покоите си, докато не се появи внезапно, за да съобщи за това налудничаво излизане. Отказваше да обясни каквото и да е относно посещението си в заведението на госпожа Лъшботам предната вечер, само спомена някои съвсем общи неща.
— Струан — остро рече Кейлъм, — ако не ме удостоиш с вниманието си, ще наредя каретата да обърне към дома.
— Моята карета — обади се Струан, без да отваря очи.
— Колко вярно! — Подобни забележки никак не бяха в стила на приятеля му, затова Кейлъм се намръщи още повече. — В такъв случай, ще сметна, че тази нощ е прекрасна за разходка пеша.
Той вдигна бастунчето си, за да почука на кочияша, но Струан моментално се втренчи свирепо в Кейлъм.
— Отиваме в Уайтчапъл — заяви той.
— Това вече ми го каза — възропта Кейлъм. — Но не разбирам защо отиваме точно с това превозно средство, на което е изрисуван фамилният ти герб и недвусмислено показва кои сме. И защо и аз трябва да участвам в тази сложна игра на гатанки, за която твърдиш, че била абсолютно необходима.
— Обясних ти съвсем ясно — рече Струан, видимо ядосан, и се отпусна обратно на мястото си. — И не мога да разбера защо, след като положих толкова усилия да ти помогна в глупавата ти мисия, ти ще се сърдиш, щом аз те помоля за нещо.
— Не съм те молил да ходиш самичък в Уайтчапъл и да се месиш.
— Трябва да си ми благодарен, че се опитвам да сторя нещо полезно.
Кейлъм настръхна.
— Сигурно си ги подплашил и вече са хукнали да търсят ново скривалище. Тъкмо държах нещата под контрол.
— Под контрол? — изсумтя Струан. — Толкова под контрол, че сега ни караш тържествено да идем право в замъка на негодника, за Бога! И то за негово удоволствие, бих добавил.
— Така ще е по-лесно да го държим под око — отбеляза Кейлъм достатъчно спокойно. — А и по-лесно ще търся улики, които биха ме довели до доказателства за самоличността ми.
— А и ще ти е по-лесен достъпът до красивата лейди Филипа — скастри го Струан, като отново изсумтя.
— Лейди Филипа може да се превърне в най-голямата ми дилема — Кейлъм знаеше, че така изрича на глас собствените си засилващи се страхове.
— И как така?
— Тя е благородна, с добро сърце. Чувствам го. Бих искал да й спестя болката, но това може би няма да е възможно.
Струан се повдигна на ръце.
— Искаш да кажеш, че би жертвал очарователната Филипа, ако тя започне да пречи на плановете ти?
Кейлъм гледаше навън в мрака.
— Да се надяваме, че това няма да е необходимо. Но не мога да се преструвам, че ако всичко потръгне както искам, — тя няма да открие, че в известен смисъл съм я използвал. И когато този момент настъпи… ами, тогава ще му мисля. — Не биваше да се разсейва от належащия проблем. — Защо точно аз трябва да отвлека вниманието в заведението на госпожа Лъшботам?
Струан изглеждаше оскърбен.
— Както вече ти казах, и то няколко пъти, след снощното ми посещение се съмнявам, че тази жена ще ме пусне отново в заведението си. Наистина смятам, че Майлоу и Миранда са й платили, за да се подсигурят, че нито един от двама ни няма да се доближи до тях.
— Нищо няма да излезе, ако вляза в спор с това същество.
— Този човек е абсолютно глух! — Струан разпери ръце, сякаш се предаваше. — Въобще не проумява, че докато той отвлича вниманието на Лъшботам, аз ще използвам суматохата, за да се кача горе и да проверя дали наистина нашите знахари са заминали, както ме убеждаваше госпожа Лъшботам снощи. Питам те — в действителност той нищо не питаше, — толкова ли е трудно да вникнеш в същността на този план?
Вратичката на каретата се отвори и кочияшът, с абсолютно безизразно лице, постави стъпалата на място.
— Тръгвай — припряно прошепна Струан. — Кажи й, че искаш нещо по-добро от всичко, което ти е показала досега.
Все още клатейки глава, Кейлъм излезе от каретата и се приближи към входната врата на заведението на госпожа Лъшботам. По прозорците от двете му страни пърхащите клепки и потайните смигвания бяха единствените признаци, че е бил забелязан от работливите „шивачки“, прилежно заети с иглите и конците.
Като се съсредоточи върху бронзовата котка в ляво, той почука и събра кураж да се изправи пред устатата госпожа Лъшботам.
Чу се изскърцване. Тясна ивица светлина се появи и се разшири върху излъсканите му ботуши. Моментът бе настъпил.
— Охо, виж ти — прозвуча познатият глас на госпожа Лъшботам. — И това ако не е един от нашите истински клиенти джентълмени! Аз пък си мислех, че сте останал недоволен от качеството на работата ни предния път.
Кейлъм вдигна очи към ъгловатото, лишено от устни, лице на жената.
— Добър вечер. — Кейлъм прекрачи прага. — Бих искал… — той преглътна, — тоест, чудех се дали няма да имате нещо… с наистина изключително качество.
Откъм стаята, където двамата със Струан бяха наблюдавали представлението, долитаха звуците на дървена флейта. Госпожа Лъшботам кимна към стаята.
— Наистина не обичаме прекъсвания по време на представлението, но бих могла да направя едно изключение за…
— Не — побърза да каже Кейлъм. — Предпочитам удоволствията в по-интимна обстановка.
— Не отказваме на никакви изисквания — каза жената, преди да извика: — Вероник! Ела тук, ако обичаш. — После затвори входната врата.
Миг по-късно някаква жена излезе от помещенията с еркерните прозорци. Беше дребна и тъмнокоса, изрисуваното й лице бе хубавичко и Кейлъм не можа да отгатне възрастта й.
— Oui, madame? — каза тя на госпожа Лъшботам.
