— Този господин смята да се възползва от най-специалните ни услуги. Струва ми се, че иска да се качите горе. Най-горе, предполагам.
— А, не, няма нужда — рече Кейлъм, опитвайки се да хвърли един поглед назад, без да бъде забелязан. — Няма ли някоя стая тук?
Смехът на госпожа Лъшботам звучеше наистина ужасно.
— О, сър! — възкликна тя, подръпвайки дантелите над кльощавите си хълбоци. — Все пак да не забравяме, че не всеки разбира по-тънките намеци. Точно тук? О, Боже, не! Макар че мисълта изглежда примамлива. Някой може да влезе през входната врата по грешка и какво ще стане тогава?
Искаше му се вече да приключват с този противен маскарад.
— Ще му покажеш ли пътя нагоре, Вероник? — попита госпожа Лъшботам. — Последния етаж. Любимата ти стая.
— Знам пътя — рече Кейлъм.
— Но не знаете пътя, който Вероник ще избере за вас, сър. Заведи го горе, скъпа, и се погрижи да получи точно каквото желае.
С отчайващото усещане, че здравата е оплескал нещата и трескаво обмисляйки възможен изход от ситуацията, Кейлъм последва Вероник по стъпалата чак до последния етаж.
В тесния, слабо осветен, коридор, който водеше към спалните — а и към стаята на Майлоу и Миранда, — жената спря и се облегна на стената.
— Значи искаш нещо наистина специално? — рече тя, а акцентът й си бе на коренячка лондончанка. — Понякога Лъши не схваща тънките намеци така, както ги усеща Вероник. Туй, дето го искаш, е среща насаме, дето да не е насаме, нали? Искаш да ни гледат, докато си вършим работата?
— Точно така — Кейлъм се втренчи в нея. — Не, боя се, че не те разбрах. Но пък ми се струва, че и ти не ме разбра. Не, че има някакво значение.
Тя се изкикоти.
— Много си особен, да знаеш. Ама те разбирам. Искаш да се преструваме, че ни наблюдават, обаче не искаш наистина да ни гледат. Нали така?
— Ами, така. Искам да кажа…
— Добре де, и аз това искам — рече Вероник, като присви нацупено червените си устнички. — Ще останем точно ей тук. Изпъчи се и помахай на тълпата, патенце.
Той я зяпна, опитвайки се да измисли как да разкара и двама им — а и госпожа Лъшботам — от този коридор.
— О, добре тогава — каза момичето. — Да бъде, както щеш, ама аз не чета мисли, да знаеш. Аз ще им помахам.
Тя се усмихна наляво и надясно, вдигна високо ръка, като кралица, която поздравява обожаващите я тълпи, наредени покрай каляската й, после започна да развързва връзките на скромната си сива рокля.
— Виж ги само как ревнуват — каза тя и посочи празния коридор. — Пък и можем ли да ги виним, патенце?
Тя остави роклята да се свлече до глезените й. Онова, което се разкри отдолу, бе всичко друго, само не и скромно.
Кейлъм погледна крачетата, обути в пурпурен сатен, огледа копринените чорапи, закрепени над пухкавите колена със златни панделки и погледът му бързо премина през добре заоблените й бедра… и пурпурния корсет.
Вероник представляваше етюд в малко пурпур и абсолютно нищо друго.
— Хайде, давай — рече тя, като се зае да разтваря наметалото му и посегна към панталоните. — Не бива да разочароваме публиката, нали? Най-добре е да започваме.
С едната си ръка Кейлъм хвана и двете й китки и я задържа на разстояние от себе си. Ако я вмъкнеше в най-близката стая, вероятно тя щеше да вдигне достатъчно шум, та да доведе госпожа Лъшботам на последния етаж.
— Искаш само да гледаш? — попита Вероник. В кафявите й очи не личеше някакъв особен интерес. — Това ли е? Нямам нищо против, патенце.
Внезапно Кейлъм се почувства, необяснимо защо, някак уморен.
— Това е всичко, което искам — каза й той. Това кухо създание, заслужаваше повече съжаление, отколкото отвращение.
Очевидно отговорът му й хареса.
— Ами добре тогава — и тя изпъчи напред голите си гърди. — Гледай, колкото си искаш. А те там ли са още? — и тя посочи празното пространство, заето от публиката, която той уж желаеше.
— Там са — увери я той. Не му оставаше нищо друго, освен да импровизира. — Викай — нареди той на жената. — Искам да се разпищиш.
Вероник отвори малката си уста и изпищя. Изражението й не се промени.
— Викай за госпожа Лъшботам — нареди й отчаяно Кейлъм. — Развикай се тя да дойде тук веднага.
Това породи известно съмнение в празния поглед.
— Лъши? Искаш Лъши да дойде? И тя да гледа?
— Направи го! — нареди й той, а когато тя се поколеба, той лекичко и окуражително я разтърси. — Накарай тази жена да дойде тук веднага!
Ако Вероник бе избрала сцената за свое професионално поприще, най-вероятно прочутата госпожа Сидънс никога нямаше да познае славата. Смразяващите кръвта писъци на Вероник Лъши да дойде и да я спаси, бяха достатъчно правдоподобни, та Кейлъм чак тръпки го побиха.
Но той все пак постигна желания резултат. Подът под краката му се разтресе от приближаващите тежки стъпки. Изчака достатъчно дълго, за да види как госпожа Лъшботам се появява на върха на стълбището, преди да отвори най-близката врата и да избута вътре борещата се пищяща Вероник.
Съвсем скоро пристигна и главната шивачка.
— В мига, в който и тя влезе в стаята, Кейлъм затръшна вратата и се притисна гърбом към нея с борещата се Вероник, притисната в прегръдките му.
— Тоя си го бива — успя да изрече момичето между писъците. — Иска вие да го гледате как ме гледа. Чувала ли сте друг път подобно нещо?
— Готови сме на всичко, за което господинът е готов да си плати по тарифите — рече госпожа Лъшботам и скръсти ръце. — Неговите пари са нашето време, Вероник.
Кейлъм се молеше някакво чудо да подскаже на Струан, че точно сега е моментът да направи посещението си при Майлоу и Миранда.
Щом чу онзи дрезгав звук, който се издава, когато някой прочиства гърлото си, Кейлъм стисна още по- здраво Вероник и за първи път се огледа из стаята.
На обширно ниско легло се беше излегнал възрастен пясъчно рус господин, който не беше сам.
— Бъди добро момче и напомни на дамата за нашето присъствие? — рече той на Кейлъм, като посочи госпожа Лъшботам. Когато тя се обърна към него, господинът каза: — Май забрави за времето, което получаваме срещу нашите пари, а, Лъши?
Струан бе името, което Кейлъм безмълвно проклинаше, докато затваряше очи, за да ги предпази от гледката как дебелите пръсти на този едър мъж си играят с къдравите черни косъмчета по гърдите на Анри Сен Люк.
Понякога Анабел се чудеше защо ли толкова дълго търпи Етиен.
Макар и да бе лято, а и коженото й палто наистина я предпазваше от неприятния хлад на нощта, вече й бе омръзнало да седи на пост в каретата си и да върши онова, което Етиен би трябвало да си върши сам.
Държеше завеската на прозорчето разтворена, за да вижда входната врата на заведението на Лъши — както и на каретата, която бе довела Кейлъм Инес тук.
Наистина, ако не бе проявила благоразумието да провери лично какви ги върши Кейлъм Инес, глупавият Етиен въобще нямаше да разбере, че е в опасност, докато не стане прекалено късно.
Ако Етиен е в опасност, в опасност е и Анабел — но тя поне притежаваше достатъчно съобразителност, за да обърне развоя на събитията в своя полза.
— Лорд Хънсингор вътре ли е? — извика Кейлъм на кочияша, който го очакваше.
