— Знаеш, че не бива. Просто не може. Аз съм обещана на херцог Франчът и ще стана негова жена. Още от деня на раждането ми се е знаело, че аз ще стана херцогиня Франчът.
— И това… е по-важно от всичко друго?
— Не това, което аз искам, е важното, Кейлъм.
— Така ли? А за мен не може да има нещо по-важно от това.
— Правиш всичко толкова сложно! — Сложно, защото тя за първи път в живота си чувстваше, че самата тя, Филипа Чонси, представлява награда сама по себе си. — Тук става въпрос за онова, което се очаква от мен.
— Тогава промени очакваното — каза той, а по лицето му се бореха силните чувства. — Промени бъдещето, вземи това, което ти предлага настоящето!
Тя поклати глава.
— Не мога да понеса мисълта, че ти отричаш собствените си желания.
Пипа знаеше, че не бива да се разколебава сега. Ако го стори, щеше да бъде изгубена.
— Татко никога не ме оставяше да се съмнявам какви са моите отговорности и аз му се възхищавам за това.
Кейлъм измърмори нещо, което приличаше, но просто не би могло да бъде ругатня. Протегна ръка, после бавно я отпусна.
— Много добре — тихо рече той. — Трябва да се преклоня пред желанията ти. В такъв случай ти пожелавам лека нощ, милейди.
Пипа откри, че устата й е прекалено пресъхнала, за да произнесе думите. А очите й лютяха — от умора несъмнено. Кейлъм се бе обърнал настрани.
Тя се приближи към вратата, препъна се в една гънка на килима, но успя да възвърне равновесието си, без да се изложи отново.
— Не съжалявам, че те прегръщах и целувах, Кейлъм Инес. Ако някога се сетиш отново за мен, моля се да е с топли чувства.
— Ще мисля за теб.
— И аз ще мисля за теб. — Тя щеше да мисли за него непрекъснато. — Кочияшът ми ще ме очаква. Сама ще намеря изхода.
— Лека нощ — рече той, все още обърнат с гръб към нея. Пипа също промълви едно „Лека нощ“, отвори вратите на салона и избърза вън от къщата.
Когато най-сетне отново бе в каретата на Франчът, тя обърна очи към къщата на Стоунхейвън и помаха, макар че никой нямаше да я види.
И никога повече нямаше да види Кейлъм Инес.
Пипа тихо заплака.
12
— Ето те най-после, Етиен. Цяла вечност те чакам.
Той се спря на прага на спалнята си и се втренчи през мрака, нарушаван само от червеникавозлатистото сияние от камината.
— Анабел? Как, по дяволите, се вмъкна тук?
— Платих на прислужника ти.
— Ще му откъсна топките.
— Вече го сторих. Беше част от сделката.
— Кучка!
Някъде откъм голямото му легло, обградено с гоблени, се дочу кикотът й.
— Знам. Но пък ти обожаваш всяка минутка с тази кучка, нали?
— Напоследък, като че ли не получавам кой знае колко минутки с нея. — Той се олюля и се отпусна в някакъв стол. — И точно по този въпрос смятах да поговорим при следващата ни среща.
— Не се дръж толкова сприхаво, Етиен, скъпи. Просто ми кажи кое ще те направи щастлив с Анабел, и тя ще го стори на момента.
— Първо, да обещаеш, че ще държиш ръцете си, а и други части, далеч от прислужниците ми.
— Единствено ръцете си — увери го тя. — Останалото е запазено само за теб, миличък.
— Така ми се вижда достатъчно честно. — Той наистина бе пил повечко в клуба, но не чак толкова, че вече да не усеща как се втвърдява. — В такъв случай, можеш да се приближиш насам и да използваш другите си части върху мен.
Тя се разсмя гръмогласно и той чу как леглото изскърца, когато стана от него.
— Наистина обожавам, когато си непослушен, Етиен. Ние така съвършено си подхождаме!
Той смътно съзнаваше, че трябва да е готов да отблъсне исканията й — за кой ли път, — но първо трябваше да бъдат задоволени някои неотложни физически нужди.
— Ела тук, котенцето ми — ласкаво се примоли той. — Ела и ми покажи някои нови игрички. Знаеш как обичам все нови, и нови забавления.
— Не повече от мен, Етиен — рече тя, като се появи до единия стълб на балдахина, покрит с пищни дърворезби.
— Защо си още облечена? — фактът, че още не е напълно гола, го изненада. Анабел много обичаше да му напомня, и то за предпочитане, когато друг заинтересуван мъжкар се намира достатъчно наблизо, че е жена, която никога не би носила каквито и да е дрехи, стига само подобен навик да стане общоприет.
Вместо да отговори на въпроса на Етиен, тя бавно премина покрай него, а кремавата й сатенена рокля се залюля и зашумоля, после се отпусна с добре заучена грация в един стол точно срещу неговия.
Етиен примигна.
— Попитах те нещо, Ани — каза й той. Виждаше я с малко размазани очертания. Може би онази, последната бутилка вино в крайна сметка му беше дошла в повечко.
— Не ми харесва, когато ме наричаш Ани — рече тя. — Приятно ли прекара вечерта?
Той звучно се оригна и избърса уста с опакото на ръката си.
— Достатъчно приятно до този момент. Никога не си имала нещо против да те наричам Ани.
— Вече не сме деца. Нещата между нас се промениха.
Надменността й го развесели и той се ухили.
— Нещата между нас се промениха, когато бяхме на около шестнадесет, ако не ме лъже паметта.
Анабел повдигна полите си и преметна единия си заоблен крак върху дръжката на креслото.
— Ти беше на шестнадесет. Аз бях значително по-млада. — Тя залюля крака си, издърпа полите си още по-нагоре и огледа бедрото си чак дотам, където се виждаха снопчетата косми, доста по-тъмни от блестящата й бледоруса прическа.
Етиен се помести в креслото и започна да разкопчава панталоните си.
— Ела тук! — Дишането му вече бе станало по-учестено. — Ела при мен, веднага!
— Не бързай толкова. — Леко подръпване на полите й и онази част от нея, която най-силно го интересуваше, отново бе скрита. Тя дълбоко въздъхна. — Днес следобед бях на Риджънт Стрийт. При „Хауъл и Джеймз“.
Етиен се наведе напред, за да съблече сакото си. После рече:
— Сигурно си видяла нещо, без което направо не можеш да живееш.
— Така е. Една направо невероятна, перфектна висулка, която ще стои така добре ето тук… — и тя плъзна пръст над едната си гърда и надолу в дълбоката гънка на бюста. — Просто ще е прекрасна! Точно тук. Един син диамант, Етиен. Обграден с аметисти. Само си помисли колко прелестно едно такова произведение на изкуството би подсилвало цвета на очите ми.
Вниманието на Етиен бе изцяло приковано от посоката, в която бе поел пръстът на Анабел — все по- дълбоко в деколтето й, там, където и самият той така обичаше да изследва дълбините.
— Купи си го — рече той, а усещаше езика си някак удебелен. — Пиши го на моя сметка. Но имам едно условие, любима.
— Условие ли? — попита невинно тя.
Той се изхили.
