бала у Естерхази, нали?
— Аз съм…
— Господин Инес танцува с мен, ваша светлост — каза Пипа. — Доколкото си спомням, никой от нас не се е излагал. Херцогът покани господин Инес и приятеля му, виконт Хънсингор, да…
— Всичко това ми е известно — заяви старицата, като с жеста на ръката си накара Пипа да замълчи. — И не разбирам нищичко от цялата история. Също така не разбирам какво търси той тук.
— Аз го доведох, бабо — напрегнато рече Жюстен. — Помислих си, че ще му е приятно да срещне някои от членовете на нашето семейство.
— Не говори глупости, момиче — каза вдовицата. Имаше проницателни очи, които проблясваха изпод дълбоките бръчки на отпуснатата й пергаментова кожа. — Това е моята галерия. И това са моите роднини. Не желая разни непознати да ги зяпат. — През цялото време, докато говореше, тя се взираше в Кейлъм. Ръцете й почиваха една върху друга върху дръжката от слонова кост на бастуна и Кейлъм забеляза как пръстите й напрегнато се вплетоха един в друг.
— Моля ви да ми простите — рече Кейлъм. — Не бих желал да ви безпокоя, по какъвто и да е начин, ваша светлост. Моля да ме извините.
Преди да успее да се сбогува и да се оттегли, старицата стрелна кокалестата си ръка и сграбчи неговата.
— Ще ви извиня, когато пожелая!
Действието й го слиса. И най-лекото движение, от негова страна, щеше да го освободи от хватката й, но въпреки това той откри, че е като прикован на мястото си.
— Кои са родителите ви? — попита го тя.
Той си наложи да диша бавно и дълбоко.
— Едва ли ще ги познавате, ваша светлост.
— Обяснете какво имате предвид.
— Аз съм намерено дете.
Тя присви очи.
— На колко години сте?
— Мисля, че съм на тридесет и четири. Вероятно почти на тридесет и пет.
— Откъде сте?
— От Шотландия — по навик отвърна той.
— Там ли сте роден?
— Не.
— Къде тогава?
Това не беше случайно любопитство.
— В Корнуол — отвърна той. — Или поне така мисля.
Тя трепна и погледна портрета на съпруга си.
— Той, изглежда, като да е бил мъдър човек — рече Кейлъм, изпитвайки някаква нужда, без да смее да си признае защо, да протегне ръка към това крехко създание.
Вдовицата се обърна отново към Кейлъм и се приближи още повече към него, за да се загледа по- внимателно в лицето му.
— Оставете ме! — рязко каза тя. — Махайте се, казвам ви! Всички!
Лейди Жюстен докосна рамото на баба си, но тя блъсна ръката й.
— Отведи го оттук — каза й вдовицата. — Той няма място сред онези, които обичам.
— Бабо…
— Тръгвайте веднага! И се погрижи повече никога да не го зърна.
— Не се разстройвайте, ваша светлост — рече Кейлъм, докато ударите на сърцето му отекваха в ушите. — Мога и сам да намеря пътя, дами. Желая ви приятен ден.
Той се отдалечи с големи крачки, сигурен, че лейди Жюстен и Пипа ще бъдат достатъчно благоразумни да го оставят да си тръгне без повече коментари.
Щом се отдалечи достатъчно от дългата галерия, той затича, търсейки път навън. Най-сетне откри една врата, която се отвори и го изведе в двор, с изглед към северните хълмове на земите на Чонси.
Кейлъм се облегна на студената каменна стена на замъка и отвори съзнанието си за всичко, което току-що се беше случило.
Не вярваше, че просто си измисля някакъв извор на доказателства в подкрепа на искането, което възнамеряваше да отправи.
Вярваше, че бе потресъл вдовстващата херцогиня на Франчът до мозъка на крехките й старчески кости.
И вярваше, че тя е познала съпруга и сина си в неговото лице и, че се страхува, да не би той да има силата да опетни безценното й фамилно име.
Кейлъм сведе глава. Или старицата го е помислила за някой извънбрачен син, копеле на покойния й потомък, дошъл да поиска своя дял в замяна за дискретността си, или е била част от заговора, който бе откраднал наследството му.
18
— От две нощи и два дни те слушам да разправяш все същата история — каза Струан на Кейлъм.
— Но е самата истина. — Той яздеше в тръс дорестия си кон малко пред жребеца на Струан. — Точно така се случи.
Бяха излезли от замъка Франчът да пояздят след закуска и бяха стояли около час на скалите, преди отново да се насочат към дома.
Струан настигна и задмина Кейлъм на последната отсечка до замъка.
— Да не би да съм намекнал, че не се е случило точно така?
— Бог ми е свидетел, но тази жена знае, че аз съм неин внук!
— Вярвам, че е реагирала странно, когато те е видяла.
Кейлъм дръпна юздите на коня си и остана отпуснат на седлото, с ръка, подпряна на едното бедро.
— Тя каза, че не искала никога повече да ме вижда — рече той повече на себе си, отколкото на Струан. — Защо би казала подобно нещо на един непознат, освен ако не се чувства заплашена от него? А сега и Пипа не иска да излезе от покоите си.
Струан се върна към него, а копитата на коня му трополяха.
— Лейди Жюстен каза, че Пипа не се чувства добре.
— Не вярвам нито на думичка от това, а и ти също.
— Откажи се, Кейлъм. За Бога, откажи се!
— Не мога.
Струан се наведе напред, за да хване здраво ръката на Кейлъм.
— Искаш да кажеш, че не искаш.
— Казвам го съвсем сериозно. Вече не може да има връщане назад. Не очаквам да ме разбереш. А и как ли би могъл? Но те моля да приемеш и да подкрепиш желанията ми.
Струан поривисто въздъхна.
— Подкрепям те във всяко нещо, приятелю. И макар да предпочитам да не го правя, приемам желанията ти по този въпрос. А сега, какво предлагаш да сторим оттук нататък?
— Да го докажем. — Кейлъм се загледа към обширните подстъпи към замъка, към благородните дъбове и гигантските явори, които се редяха покрай пътя и по-нататък към бялата крепост, която блестеше дори и в облачния следобед. — Аз ще го докажа. И ще имам Пипа за своя съпруга.
— А щеше ли да я желаеш, ако тя не беше вече обречена да стане следващата херцогиня Франчът?
Кейлъм се взря в Струан.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто те питам какво те кара да упорстваш в тази работа с момичето. Помисли, човече. Защо я искаш толкова силно?
