Кейлъм заобиколи с коня си жребеца на Струан и преди да препусне в тръс, рече:
— Тя е обещана да бъде моя.
— Това ли е всичко? — попита Струан, когато се изравни с него. — Собствеността? Желанието да притежаваш всичко, което вярваш, че е твое?
— Не мисля, че ми допада тонът ти — каза му Кейлъм. Въздухът, който вдишваше, свежият въздух откъм Ламанша, му се струваше леден в гърлото му.
— Ако не ти харесва тонът ми — възрази Струан, — то е само защото не ти харесва истината по този въпрос. Отговори ми. Нима лейди Филипа означава за теб повече, отколкото камъните, от които е построен този замък… отколкото реколтите по полята около нас? Отколкото калая в мините на Франчът?
— Поискам ли я, тя ще бъде моя. Ще трябва да бъде.
— Нещо не схванах — рече Струан.
Вече се приближаваха към грамадните каменни порти в крепостната стена, обграждаща основата на възвишението, върху което бе разположен замъкът Франчът. Каменни соколи с разперени криле, кацнали върху всеки от масивните стълбове на портите, гледаха с изсечените си от камък очи към небето.
— Обясни какво имаше предвид — настояваше Струан.
Кейлъм отвърна на поздрава на пазача, който им махна с ръка, докато отваряше вратите.
— Да спечеля Пипа, няма да ми бъде трудно — каза той, присвил очи. — Тя е напълно невинна и наивна, но в нея има страст, страст към мен.
— Ти не би я насилил.
— Няма и да ми се наложи да я насилвам… много.
Струан изсумтя.
— Познавам те. От това няма да се почувстваш щастлив.
Кейлъм изгледа косо приятеля си.
— Струва ми се, че грешиш. Това може да се окаже всичко, от което се е нуждаела душата ми. Ако не друго, то бракът с Пипа би ми дал възможност да изкопча от онзи мъж много от онова, което би трябвало да е мое.
Двамата минаха под арката, която свързваше двата стълба на портите, и вратите бяха затръшнати зад гърбовете им.
— Мъжът, който казва това, не е същият, когото съм познавал през целия си живот — с равен глас каза Струан. — Той никога не би използвал друг, за да постигне собствените си цели.
— А може би — каза Кейлъм, — ти никога не си ме познавал истински.
— Не си на себе си. Но няма смисъл да губим в спорове времето, което ни остава да прекараме заедно.
Гневът, който долавяше в Струан, тягостно потисна Кейлъм.
— Остава ни да прекараме заедно колкото си искаме време — каза той. — Но съм съгласен с теб, не бива да губим нито минута от него в спорове.
Струан се покашля. Кейлъм го огледа и забеляза, че от година на година все повече заприличва на Арън. Профилът му бе също толкова решителен, осанката — стегнато изправена, и все пак свободна в движенията си, тялото не толкова масивно, колкото на Арън, но не по-малко внушително. Двамата братя бяха красиви и властни.
— Простено ли ми е? — попита Кейлъм с умолителен тон.
— Не си сторил нищо, заради което да ти е нужна прошка все още. Трябва да те оставя за известно време, Кейлъм. Нуждаят се от мен в Дорсет.
— Да ме оставиш? — Кейлъм спря коня си толкова рязко, че животното чак се изправи на задни крака. — Шегуваш се! Невъзможно е да смяташ да ме изоставиш точно сега.
— Нямам друг избор. Сигурен съм, разбираш, че не бих решил да замина, когато нещата при теб са толкова неподредени.
— Неподредени? Животът ми е пълен хаос, човече!
— Ще се справиш, докато успея да се върна.
— Защо? Защо трябва да отиваш там?
— Казах ти. Трябва да се погрижа за делата си в Дорсет.
— Ти ни каза, че си се сдобил с малко имение там, докато си си играел на свещеническа нищета. Каза, че ще го задържиш, защото ти носело приятен доход, който, макар и да не ти е нужен, е трудно да бъде зарязан с лека ръка.
— Радвам се, че ми напомняш какво обяснение съм дал — накратко отвърна Струан. — Всичко е вярно, освен факта, че не се сдобих с Хийтсенд, преди да се откажа от свещеничеството.
Кейлъм се намръщи.
— Но аз разбрах…
— Не — рече Струан, като наклони глава към една дребна червенокоса фигурка на не повече от петдесетина метра. — Не сега, Кейлъм. Мисля, че е добре да продължим този разговор по-късно.
Кейлъм се загледа в Макс.
— Кълна се, това хлапе е навсякъде — рече той, макар че вече започваше да харесва момчето. — За Елла и Макс ще е тежко да пътуват отново до друго място, и то толкова скоро.
— Смятах да поговоря с теб точно за това.
Макс се затича към тях с развяна червена коса.
— За какво искаше да поговорим? — попита Кейлъм.
— За децата. Ще говоря и с лейди Жюстен, разбира се, но ще съм ти много задължен, ако мога да ги оставя на грижите ти, докато ме няма.
— Какво?
— Лейди Филипа и лейди Жюстен, изглежда, се разбират чудесно и с двете деца. Но естествено ти ще бъдеш този, който ще заеме мястото ми в мое отсъствие.
Момчето се приближаваше.
— А какво точно е твоето място? Те не са ти никакви роднини, Струан. Ти просто ги прибра.
— Няма да споря по този въпрос. Но стореното си е сторено. Не мога да ги изпратя обратно.
— А аз не мога да се превърна в детегледачка на две хлапета, които нямат нищо общо с мен. Какво си въобразяваш? Че можеш да ги доведеш тук и после да ми ги тръснеш?
— Точно така. Не те виня, че намираш поведението ми за скандално. Просто не виждам друг изход. Здрасти, Макс! А сега зависи от нас да им помогнем да стъпят на крака.
— Ами ако на мен ми се наложи да замина незабавно? Никога не… — Кейлъм млъкна, когато луничавото лице застана точно пред него. — Здрасти, Макс. Какво правиш тук сам?
Макс сви тънките си рамене в широкото кафяво вълнено палто.
— Чакам вас, сър. И, ъ-ъ, татко, разбира се.
— Колко мило.
— Бая далечко ми се вижда замъкът нагоре по тоя хълм — каза Макс, като погледна намръщено масивната постройка. — Ама длъжко е разстоянието като за малко момче. Сигур трябва вече да тръгвам, че да стигна.
Кейлъм сви устни за момент, преди да каже:
— Какво ще кажеш да пояздиш с мен? Може да е по-полезно за краката ти.
Моментално лицето на Макс цъфна в широка усмивка и не бе нужно голямо усилие, за да бъде изтеглен на седлото пред Кейлъм. След това Кейлъм хвърли на Струан един поглед в смисъл „Защо все аз?“ и подкара коня си напред.
— Лейди Жюстен ми каза, че ти и Елла взимате уроци — обади се Струан. — Сигурно на теб това не ти се нрави особено.
— Че защо, харесва ми! — отвърна Макс. Бе стиснал гривата на коня с две ръце. — И на Елла й харесва. Разбира се, не ни се нрави съвсем всичко. Ще ми се да не уча толкоз много смятане.
— Смятането е много важно за момчетата — уведоми го Кейлъм.
— Ами, сигур нямаше да е толкоз трудно, ако кучето не ме блъскаше непрекъснато и заради него все си губя докъде съм стигнал.
Струан погледна Кейлъм.
