с юмрук и я повали на една страна право в огъня.
Глава седма
Мерик пусна Таби на земята и скочи, но Клив го изпревари. Спусна се към Ларен и я измъкна от огъня. Още бе зашеметена от удара на Деглин. Десният крачол на панталона й гореше, пламъците бавно се просмукваха в сухата вълна, постепенно се разпалваха и от плата се виеше черен дим. Клив я хвърли по лице, загреба с шепи от пепелта и започна да я посипва отгоре. После взе да я натрива в панталоните. Мерик дръпна Клив настрана, свали ризата си и я притисна върху крака й. Повдигна я и погледна прогорената вълна, цъфнала около кожата й. Ларен се обърна бавно на хълбок и той се взря в лицето й.
— Добре ли си?
Известно време тя го гледаше пребледняла и риеше с пръсти в земята, конвулсивно, без причина, просто риеше ли, риеше. Потръпна и леко опипа бузата си там, където Деглин бе стоварил юмрука си. После разтърси глава, сякаш за да я проясни. Кръвта блъскаше свирепо зад слепоочията й и мозъкът й бе задръстен от страх, но тя се усмихна и каза:
— Малко закъснях.
Мерик само я изгледа втрещен и поклати глава.
— Челюстта ти счупена ли е? — Докосна бузата й, нежно и внимателно, после кимна. — Не, но ще остане синина. — Отново се съсредоточи върху крака й. — Седни.
Около тях се чуваха сърдитите възгласи на спътниците им. Добре, значи нямаше да защитят Деглин, макар на Мерик да му бе все едно.
Тя мълчаливо изпълни нареждането му.
Той разкъса плата и оголи крака й. Не бе много лошо изгорен, но кожата от глезена до коляното бе станала тъмночервена. Помисли си, че сигурно ужасно я боли, но когато отново насочи очи към лицето й, по него не се четеше нищо и той разбра, че още не се е отърсила от преживяното, не е проумяла напълно случилото се и евентуалните последствия от него.
— Не мърдай — каза той и се изправи. Извърна се. Олег държеше Деглин.
Скалдът дишаше тежко и се мъчеше да се отскубне от Олег, но Олег не отстъпваше по сила и буен нрав на Мерик и кипеше от гняв.
Мерик се приближи бавно към тях. Застана пред Деглин, мълчаливо вперил поглед в него. Деглин престана да се съпротивлява и запелтечи:
— Не исках да я нараня, а само да я накажа. Заслужаваше да я ударя по лицето, но не по моя вина падна в огъня. Тя е робиня, господарю, не може да има възмездие.
Клив изръмжа зад гърба на Мерик със свити юмруци и изопнато тяло, готов да се нахвърли. Мъжете бяха наскачали до един и стъписването им след станалото бързо прерасна в ярост. Но чакаха да видят как ще постъпи Мерик. Той трябваше да реши, не те.
Мерик чу плача на Таби и зърна през рамо как детето пълзи към сестра си.
Спокойно каза:
— Клив, заведи момчето при сестра му. Олег, доближи скалда насам до огъня. Сигурно му е студено, ако не на тялото, поне на мозъка, защото показа, че е напълно лишен от разум и мисъл. Сега ще го стопля — точно така, както той постъпи с Ларен.
Олег се усмихна и повлече Деглин към огъня. Мъжете се приближиха, безмълвно ги наобиколиха и зачакаха.
— Дай ми го.
Мерик го сграбчи за врата и го накара да се смъкне на земята. Без предупреждение хвана десния крак на Деглин, пъхна го в огъня и го задържа там.
Деглин гледаше ужасен как пламъците се увиха около крака му и плъзнаха нагоре. Усети непоносима топлина, панталонът му се подпали и опърли кожата му. Той закрещя и зарита, гърчейки се диво в ръцете на Мерик.
Мерик го пусна едва когато платът лумна в пламъци и стана на пепел. Наблюдаваше скалда безучастно как лази и се търкаля в прахта, задавен от викове, хрипове и ридания.
Погледна го бегло и каза:
— По-глупав си и от охлюв, Деглин. А липсата ти на сдържаност е недостойна. Този път няма да те убия. Но запомни, никога не посягай другиму без мое позволение. Разбра ли?
Деглин бе примрял от болка и от ужас и не можеше да повярва, че Мерик го наказа само задето бе ударил някаква си робиня. Подуши миризмата на изгорялата си кожа. В гърлото му се надигна бълвоч и отвращение. Изрече задъхан:
— Да, господарю, разбрах.
— Добре — рече Мерик и му обърна гръб. Видя, че Ларен седи и разглежда пострадалия си крак. Пръстите й кръжаха над зачервената кожа. Не смееше да се пипне. Клив бе до нея, прегърнал разплакания Таби, и тихо им говореше нещо. Мерик рече на Елър: — Донеси целебния мехлем на майка ми от кесията с билки в шатрата. Бързо.
Мерик приклекна до Ларен. Улови брадичката й с пръсти и я повдигна.
— Мехлемът ще отнеме паренето и болката. Със същия ти намазах гърба и той ти помогна, нали?
Тя само кимна, защото думите заседнаха в гърлото й. Не можеше да откъсне очи от изгорения си крак.
— Добре се справяш.
Явно очакваше това от нея и занапред и бе убеден, че тя няма да го разочарова. Отново се усмихна, което се оказа по-трудно, отколкото си представяше, и рече:
— Трябваше да действам по-бързо. През последните две години се научих да се дърпам светкавично като бълха и да отбягвам ударите пъргаво като жребец за скопяване. — Тя въздъхна и той видя, че лицето й възвръща цвета си, а бузите й станаха дори прекалено розови, после бледочервени. Разбра, че се успокоява, но съзнанието й щеше бързо да я предупреди, че тепърва й предстои да страда.
Не бе справедливо. И бездруго бе преживяла достатъчно, а сега и това изпитание. Елър му подаде мехлема.
— Имам само още един чифт панталони, Мерик.
— Донеси ги. Не може да ходи гола сред цяла армия мъже.
Мерик забеляза как се е втренчила в мехлема, ужасена, че той ще докосне изгорената й кожа и тя ще примре от болка. Не можеше да я вини. Споменът за изранения й гръб и мъчителното усещане, когато го мажеше, още бе твърде пресен в съзнанието й.
Нищо не каза, само взе мехлема в едната ръка и я подхвана под мишница с другата. Почти я довлече в шатрата. Сложи я да легне по гръб и рече:
— Ще ти сваля панталоните.
Тя не искаше, защото бе гола отдолу. Но кракът бе започнал да я боли и да пулсира все по-силно и пронизващо. Какво значение имаше? Вече бе виждал тялото й, бе лекувал гърба й, бе я къпал. Не отвърна, просто изви глава настрани. Той коленичи над нея с напрегнато изражение. Тя не можеше да го погледне. Затвори очи, когато почувства ръцете му на кръста си да развързват връвта, придържаща панталоните на Елър. Той ги смъкна и тя усети прохладния нощен въздух върху голата си кожа. Не можеше да отрече, че е много внимателен, но когато късче овъглен плат се залепи за крака й, тя подскочи и изпищя.
— Знам, че боли. Съжалявам. Легни.
Отново я натисна надолу, разперил пръсти върху корема й.
Лежеше, смазана от болка, и се ядосваше на своята безпомощност. Мерик я зави с одеяло, като остави открит само крака. Искаше да му благодари, но не можеше. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да заглуши виковете, напиращи в гърлото й, да не охка, да не хленчи, да не издаде слабостта си пред него.
Внезапно усети пръстите му, които внимателно започнаха да втриват мехлема върху изгорената й кожа. Едва не се изцепи като гръмотевица, но се сдържа и се насили да не мърда. От мехлема почувства невероятна смесица от болка и облекчение, топлина и прохлада, сетне блажено изтръпване, също както
