— Не мога да ти угодя сега, макар да искам — боговете са ми свидетели, че страшно искам.
Олег се приближи на няколко крачки от него и зачака.
— Когато си готов, Мерик, ще поговорим с всекиго от хората ни. Не бива да отлагаме повече, защото спомените се замъгляват и изтриват.
— Да — рече Мерик, целуна я още веднъж и се отдалечи.
— Ще разпитват всеки поотделно, за да разберат кой къде е бил, когато са убили Ерик — поясни Сарла.
Ларен не каза нищо. Внезапно й хрумна, че мъжът, който е повалил Ерик, едва ли ще признае вината си драговолно. Не, навярно е обмислил всичко предварително и си е съчинил приемливо оправдание. Мъжът или жената. Една жена също би могла да удари Ерик с камък.
Проследи с очи новия си съпруг, който крачеше снажен и решителен до Олег. Устните й още пазеха топлината и сладостта на неговите, а тялото й тръпнеше от наслада. Ненадейно се отрезви, умът й се проясни и избистри. Обзе я дълбок страх от неизвестния мъж или жена, който я бе подминал на пътеката, убеден, че вината ще бъде хвърлена върху нея. И тогава съвсем внезапно си даде сметка, че не е била в пълно безсъзнание, когато това е станало. Видя го как се надвесва над нея и се взира, после се изправя усмихнат. Без звук, само с усмивка. Да можеше да го зърне. О, но бе сигурна, че е мъж, защото мълчаливата му усмивка бе ясно запечатана в ума й.
Трябваше да намери Мерик.
„… Принц Ниниян бил изчезнал без следа. Кралят не бил на себе си от скръб. Оттеглил се в постелята си, отказвайки всякаква храна и вода. Три дни лежал омаломощен и равнодушен към себе си, към кралството, разяждан от чувство на вина. Бил загубил Ниниян, провалил се и не заслужавал да живее. Не успял да опази детето, което било неговото бъдеще, той го погубил и съсипал.“
„Изведнъж забелязал смътна сянка зад светлината от свещите. Вторачил се в нея, зяпнал от слисване и ужас, защото сянката започнала да расте и да става по-плътна, докато накрая се превърнала в човек. Бил викингски воин, стиснал огромен меч, облечен в груба меча кожа, със злато — кован шлем на главата и с красиви, поразително сини очи. Воинът вперил взор в него и заговорил, а словата му преливали от презрение: «Престани да скърбиш. Ти си крал. И ще се държиш като крал. Ако не го сториш, дъщерите ти ще вземат насила властта след смъртта ти и ще сложат на трона тъпите си, малоумни мъже. Всъщност знам, че съпругът на Хелга, Фром, ще заеме мястото ти. Магиите на Хелга са по-силни от тези на Фърлан. Фърлан и мъжът й Кардъл ще умрат от отравяне. А сега се вдигни и поеми задълженията си. Яж и пий, докато възвърнеш силите си. Окъпи се и се премени. Бъди отново такъв, какъвто трябва».“
„Но с Ниниян, моето хубаво момче, какво ще стане с него?“
„Аз ще го доведа. Когато се върна с него, ще се погрижа дъщерите ти и техните съпрузи да си получат заслуженото.“
„Значи Ниниян не е мъртъв?“
Воинът поклатил глава, а златният му шлем отразил пламъка от свещта и заискрил ярко и ослепително като пладнешко слънце.
„Но кой си ти? Откъде са ти известни тези неща?“
Викингът отвърнал: „Стани и се приготви да посрещнеш Ниниян. Внимавай с дъщерите си и техните съпрузи. Пази се от Хелга. Тя призова демоните да убият Ниниян. Ще се опита да стори същото и с теб.“
Кралят скочил от постелята. Почувствал се млад и неимоверно силен, напълно забравил за отшелничеството си. Понечил да докосне воина, но щом пристъпил към него, той сякаш се отдръпнал от него, въпреки че не бил помръднал. Въздухът се стелел неподвижен и топъл и воинът като че започнал да се стопява, докато заприличал на прозрачно копринено було, после се превърнал в сянка и накрая съвсем изчезнал.
Кралят стоял няколко мига свит от страх. Сетне, понеже бил крал, несломим и решителен, викнал слугите си. Нахранил се и се напил до насита и се прибрал в просторните си покои да чака завръщането на Ниниян и на викингския воин.
Не се наложило да чака дълго. Както бил сам, изпълнен с надежда, в следващия миг пред него се изправил Ниниян, мръсен като селски хлапак и здрав като в деня на изчезването си. Дрехите му били скъсани, коленете издрани, но се усмихвал и изглеждал съвсем добре. Кралят се свлякъл на колене и прегърнал момчето.
Радвал се на срещата, докато внезапно осъзнал, че Ниниян е някак по-различен. Отдръпнал се от него, прокарал върховете на пръстите си по любимото лице и казал: „Къде се изгуби? Какво се случи с теб?“
„Бях в долната земя, която се намира под пустинните пясъци далече на югоизток оттук. Бях с демона на пустинните пясъци — странна титла, татко, но той самият ми се представи така. Каза ми, че завинаги ще остана при него и че ще го наследя. Отвърнах му, че не мога да остана при него, че мястото ми е тук, при теб, при нашия народ, че всички се нуждаят от мен. Той не искаше да ме слуша. Заплаших го да ме върне или викингският воин ще дойде и ще пострада. Той ми се изсмя, татко. Засмя се гръмко и изведнъж се задави. Лицето му посиня и той се хвана за гърлото. Тогава изникна викингският воин. Вдигна ръка и кашлицата на демона спря. Воинът заяви, че макар да е негов брат, постъпката му противоречи на правилата. Той разполагал със съгласието на всички по-висшестоящи демони и за наказание щели да го принудят да не напуска долната земя в продължение на цели сто години. Демонът на пустинните пясъци взе да моли викингския воин, но той стоеше неумолим и само клатеше глава. Накрая вдигна меча си, демонът се сви от страх и ни остави на мира. После воинът ме грабна и внезапно се озовах тук, татко, при теб.“
Като привършил разговора със сина си, кралят го предал на слугите да го окъпят и пременят. Сетне наредил да доведат дъщерите му и съпрузите им. Хелга и Фърлан си помислили, че баща им е на смъртен одър и ги вика, за да ги благослови. Представете си какво било изумлението им, когато го съзрели здрав и силен, седнал на трона си, облечен в най-хубавите си копринени одежди. Съпрузите им, Фром и Кардъл, се стъписали, не можейки да проумеят защо жените им са пребледнели и посърнали. Поклонили се на тъста си и го поздравили с добър ден. Отбелязали, че изглежда в отлично здраве, противно на слуховете, достигнали до тях. Очевидно най-после се бил примирил с кончината на принц Ниниян.
Кралят само се усмихнал и ги поканил да седнат на една пейка до варосаната стена на огромната тронна зала. После казал: „Хелга, ела тук.“
Тя изпълнила заръката му и се усмихнала насила, окуражавайки се, че не всичко е загубено. Вярно, изглеждал здрав, значи просто е приел смъртта на Ниниян. Но тя щяла да се постарае без време да го разболее. Питала се дали не ги е повикал да им съобщи, че след като Ниниян го няма, Фром ще му стане наследник. Това я накарало да се усмихне искрено, когато се приближила към баща си.
Поклонила му се.
„Добре изглеждаш, татко“ — рекла тя.
„Да — отвърнал той. — Всички изглеждаме добре.“
„Ужасно съжаляваме за изчезването на Ниниян, татко. И постоянно се молим да не скърбиш толкова.“
„Не — казал кралят. — Чувствам се съвсем добре.“
„Повика ни, за да провъзгласиш нашите съпрузи за свои наследници ли?“
„О, не — отговорил кралят. — Заповядах да дойдете, за да приветствате завръщането на брат си.“ Той се провикнал и Ниниян излязъл иззад дебелите пурпурни завеси зад трона на краля.
Хелга изпищяла.
„Това е демон! Вещер!“
„Не — рекъл кралят. — Ти си демонът и вещицата, ти и безволевата ти сестра. И отсега нататък вече не сте ми дъщери. Съпрузите ви не са ми зетьове. Занапред не желая да ми се мяркате пред очите. Махайте се и дано да бъдете проклети!“
Хелга обезумяла от ярост. Простряла ръце към небето и изкрещяла: „Демони, елате при мен! Поразете мъжа и детето! Убийте ги!“
Но не се появили никакви демони. Изведнъж изникнал викингският воин и застанал пред тях сияен и лъчезарен, сякаш окъпан от слънцето. Хелга изпискала и отстъпила назад.
Воинът високо вдигнал меча си, целунал изящно изработената му желязна дръжка и казал: „Какво ти се
