наредил да я охраняват. Но тя бе избягала или поне бе на път да го стори. Клив погледна към Мерик. И тоя човек бе дошъл да я спасява? Да спасява едно момче всъщност. Поклати глава. Не можеше да повярва, че от това ще излезе нещо добро. Тоя сигурно бе някой дивак, дето краде роби, за да спести грам — два сребро. А тая Норвегия, за която Клив бе чувал всякакви небивалици, е затънтена страна, много по на север от Киев, и сигурно е дива, варварска и страшна. Навярно по нейните земи се въдят не само изследователи, търговци и заселници, но и воини, които нападат, плячкосват и убиват без милост. А сега един от тия викинги се е сдобил с трима нови роби и то без да плати шушка сребро. Сто на сто лъже. Да спаси едно момче само защото му е домъчняло за неговото братче? Ама че нелепост. Клив се чудеше какво ли цели всъщност този мъж. И кога ли ще открие, че момчето е момиче.
„Сребърния гарван“ пореше бързо и тихо тъмните, спокойни води на Днепър. Бе гордостта на Мерик. Той бе поръчал шейсет — стъпковия плавателен съд преди три години при Торрен, строител от Каупанг, чиято слава бе стигнала чак до Йорк в датска Англия. Лодката бе над четиринайсет стъпки широка, с почти плоско дъно, непригодна за дълго пътуване, а по-скоро за речно плаване, и разполагаше с дълбок трюм за стоки. Страните й се подаваха само шест стъпки над водата и бяха красиво извити. Върху напречните греди бяха поставени не заковани борови дъски. При вълнение те можеха да бъдат лесно използвани за изтребване на нахлулата вода, а сега, докато лодката се плъзгаше през злачните води на Днепър, под тях бяха скътани сребро, злато, скъпоценности и други стоки, с които се бяха сдобили тук, в Киев, както и шатри, готварски съдове и храна за из път. Рулят бе огромен и се въртеше леко, старият Фиррен го движеше внимателно и нежно, с вещината на майка, която се грижи за рожбата си. Платното бе вдигнато високо на рейката, понеже бризът бе силен и без време щеше да ги отнесе на север, но въпреки това мъжете бяха насядали върху моряшките си сандъчета, с ръце до веслата, и си говореха тихо. Бяха прекалено близо до Киев, близо до хора, готови да ги убият без капчица жал, и ако вятърът утихнеше, щяха мигновено да се заловят да гребат. Имаше място за двайсет и две весла, но на това пътуване Мерик бе взел със себе си всичко двайсет души.
Слабата светлина от няколкото лоени факли върху крепостните стени на Киев избледня в далечината. Остана да се вижда само гъстият черен пушек, който се виеше от тях и се издигаше в безоблачното лятно небе.
Мъжете започнаха ритмично да гребат, защото вятърът бе стихнал също тъй внезапно, както пристъпът на похот секва от удар в слабините. Мерик поговори с всеки от хората си, насърчавайки ги да натискат яко веслата, докато се измъкнат от обсега на другите бойни и търговски кораби. Не искаше проблеми, нито сблъсъци. На лодката му имаше богата плячка и това я превръщаше в прицел за пиратите, макар искрено да се съмняваше, че някой би проявил неблагоразумие да предприеме нападение срещу двайсет въоръжени викинги.
Мерик се върна на кърмата и седна до стария Фиррен, който нито за миг не изпускаше руля. Погледна момчето, свито в краката му и загърнато с дебело вълнено одеяло, после кимна на Клив, който току-що го бе сменил при греблата.
Момчето изохка и се опита да се обърне по гръб. Мерик внимателно го улови за хилавото рамо, за да го задържи по корем. Таби, малкото му братче, се бе присламчило до него и мълчаливо го галеше с мръсната си ръчица.
— Ще се оправи, Таби, обещавам ти. Просто е премалял от глад и от изтощение. Подир няколко часа ще слезем на брега и ще пренощуваме там. Ще се погрижа да го нахранят и да си почине, докато си възвърне силите. Ти също, моето момче.
— Много е тъмно — рече Таби. Вдигна дълбоките си сини очи към лицето на Мерик и той отново почувства в душата си предишното мъчително стягане. — Страх ме е от тъмното.
— Вече няма защо да се страхуваш — рече Мерик и сърцето му се сви от думите на детето. Едва се овладя да не протегне ръце към момченцето и да не го притисне до гърдите си. Не, само ще го изплаши. Но толкова силно искаше да го прегърне, че просто недоумяваше какво му става. Промълви: — Аз ще те пазя от тъмното. Но трябва да се отдалечим колкото може повече от Киев, преди да спрем. Сега си в безопасност. Брат ти също. Имай ми доверие.
Детето кимна, но много бавно, и Мерик се усъмни, че е повярвало на думите му. Той самият също едва ли би се хванал, ако беше на мястото на Таби. Втренчи се в мръсната ръчичка, поставена върху рамото на брат му.
Беше се сдобил с трима роби, без да плаща и грам сребро за двама от тях. Не бе купил робиня за майка си, но това нямаше значение.
Роби.
Премести поглед от Таби и брат му към Клив, мъжа с разкошната златиста коса и обезобразено лице, който гребеше несръчно, очевидно несвикнал с подобна работа. Беше млад, на не повече от двайсет, но бе як, макар и необучен да се бие.
Какво щеше да ги прави и тримата?
Момчето пое мяха с вода от Мерик и жадно отпи. После започна неистово да трепери и изтърва мяха. Мерик посегна да пипне челото му. Цялото гореше. Имаше треска. Мерик се намръщи. Дали защото бе гладно? Или от страх, защото бе ритнало Мерик в слабините и корема и бе ухапало до смърт ръката на Олег? Едва ли. Мерик изруга, защото не можеше да стори кой знае какво, освен да облее момчето със студена вода, за да отнеме топлината. Майка му винаги правеше така. Мерик се помоли момчето да не се е разболяло от нещо, дето ще ги натръшка всички до един.
— Таби — каза тихо, за да привлече вниманието на детето, без да го стряска. — Откъсни парче от завивката, увита около брат ти. И ми я дай, за да я намокря в реката.
Детето изпълни заръката му.
Мерик подхвана момчето под мишниците, вдигна го върху коленете си и промълви, като се взираше в замъглените му от болка очи:
— Не мърдай. Имаш треска. Трябва да смъкна огъня от тялото ти.
Момчето не отвърна. Мерик го усети как трепери конвулсивно. Даде си сметка, че изпитва нещо повече от жал, но не желаеше да допусне страх или каквото и да е друго в съзнанието си.
Нощта бе хладна. Над гладките тъмни води на Днепър мъждукаха затулените от облаци звезди и се отразяваха смътно в непроницаемата им повърхност. Вятърът се усещаше като едва доловим полъх, който почти не надипляше повърхността на водата. Мъжете бяха ниско приведени над веслата и неспирно гребяха с равномерни и мощни тласъци. Изведнъж иззад разкъсаните облаци изплува сърпът на луната и Мерик зърна момчето. Лицето на Таби също ясно се открои.
Той извика на Клив:
— Имаш ли представа какво може да му е? Тресе го. Трепери като непорочна девица.
Момчето започна да буйства. Мерик го улови по-здраво за гърба. То стенеше и подскачаше. Мерик усети нещо влажно и лепкаво по ръката си. Навъсен, вдигна полека момчето върху бедрата си и го подпря на лявото рамо. Смъкна мръсната тюленова кожа, после махна вехтата, опърпана риза. Под нея имаше чисто ленено платно. Когато ръцете му посегнаха към него, момчето рипна и понечи да се отскубне, но този път Мерик бе нащрек. Притисна гърба на момчето, за да го задържи. Момчето изохка силно. Тогава Мерик забеляза тъмните мокри петна върху бялото платно и опипа лепкавата течност. Вдигна ръка в здрачната светлина и видя кръвта по дланта си.
Целият потръпна. О, богове, не! Като внимаваше да не докосне пак гърба на момчето, той промълви до ухото му:
— Не мърдай или без да искам, ще те нараня. Били са те.
— Да — каза момчето с накъсан от болка шепот. — Траско ме наби.
— Задето го удари на пазара за роби.
— Да, и за да ме научи на послушание.
— Не мърдай — повтори Мерик. — Трябва да видя колко си зле. Имаш треска и вече знам коя е причината.
Той бавно смъкна платното, залепнало на много места за отворените рани. Знаеше, че сигурно страшно го боли, но момчето не трепна и не издаде звук. Не му липсваше кураж.
