Съдби в окови

— Ще трябва да се приспособиш към мъглата — каза той. — Дори и през лятото минават цели седмици, без да видим слънце. Но иначе е топло и е достатъчно светло, за да четем дори в полунощ.

Като чу това, Синджан се оживи и попита:

— Нали имаш добре подбрана библиотека във Вер, Колин?

— Библиотеката, както почти всичко останало в замъка, е в пълен хаос. Брат ми не се интересуваше от нищо, а след смъртта му не ми остана време да въведа някакъв ред. Ще трябва да я прегледаш, за да откриеш дали има нещо, което те интересува. В моя кабинет в кулата има само подбрани книги.

— Може би ще се намерят романи? — изпълненият й с надежда глас предизвика усмивката му.

— Страхувам се, че едва ли са повече от един-два — отвърна той. — Запомни, че се намираш в сърцето на една презвитерианска страна. Пламъците на ада очакват всеки, който не е бил предупреден, че не трябва да чете романи. Опитай се да си представиш Джон Нокс, който чете с наслада някой от романите на Мисис Радклиф. Това е направо невероятно.

— Е, добре. Остава ми надеждата Алекс да е изпратила всичките ми книги. Дано се окаже, че е така, когато пристигнат сандъците с багажа ни.

— Стига брат ти да не е заповядал преди това да изгорят всички твои вещи.

— Напълно е възможно. Когато е ядосан, Дъглас е в състояние да сътвори невероятни неща.

Синджан се надяваше багажът им да пристигне скоро. Имаше опасност да се окаже без дрехи за преобличане. Дори синият й костюм за езда, който беше един от любимите й, беше в окаяно състояние. Тя изтупа праха от ръкава си и погледна към спътниците им. Повечето бяха селяни, облечени в груби дрехи от домашно тъкана вълна в убити тонове, с дървени обувки и кожени елеци. Имаше и един мъж, явно с благороднически произход, с риза с висока яка, който беше доста пребледнял от полюшването на шлепа. Друг от мъжете имаше вид на преуспяващ търговец. Той непрекъснато плюеше във водата и зъбите му бяха също толкова кафяви, колкото и плюнката. Езикът, на който говореше, не беше английски, въпреки че Синджан разбираше почти всичко. Звуците се преливаха в неповторим ритъм, който звучеше едновременно грубо и мелодично.

Синджан не каза нищо повече на своя съпруг. Той поне се стараеше да се държи любезно с нея, тя също, въпреки че не й се искаше да е мила и любезна. По-скоро искаше да го удари. Погледна го в лицето, обърнато в профил, и задържа погледа си, защото не можеше да откъсне очи от съвършената му красота. Брадичката му бе вирната и очите му затворени, като че ли с това искаше да потвърди, че е шотландец и вече си е у дома Една чайка прелетя край него и изписка направо в лицето му. Той отметна глава назад и избухна в неудържим смях.

Тя обаче не си беше у дома. Вирна брадичката си като него. Вдъхна морския въздух, напоен предимно с миризма на риба, хора и коне. Погледна чайките, гларусите и стридоядите, които кръжаха възторжено около шлепа в очакване да получат възнаграждение във вид на трошички хляб от пътниците.

— Още днес можем да пристигнем във Вер — каза Колин. — Пътят не е повече от три часа. Слънчево е и ще ти бъде приятно. Мислиш ли, че ще можеш да яздиш?

— Сигурно. Но е странно, че ми задаваш този въпрос. Знаеш, че съм отлична ездачка.

— Да, но сега е малко по-различно. Имам предвид, че може би си разранена.

Тя леко се извърна, за да го погледне в очите.

— Казваш го, сякаш си особено доволен от себе си. А това е малко странно.

— Въобще не съм доволен, а съм загрижен. Ти явно чуваш само това, което ти се иска да чуеш, а не това, което ти казвам.

— Но чувам огромно задоволство в гласа ти. Е добре, Колин, какво би станало, ако ти кажа, че съм много разранена? Може би ще наемеш носилка? Може би ще окачиш табела на врата ми, на която да пише, че не мога да яздя, защото съм като разорана, като дълбоко разорана ечемична нива.

— Сравнението ти е забавно, но нищо повече. Не, ако си много разранена, ще те кача на моя кон. Би могла да се отпуснеш в скута ми и болката, която сигурно изпитваш, да бъде по-търпима.

— Бих предпочела да яздя сама. Благодаря ти, Колин.

— Както желаеш, Джоан.

— Освен това предпочитам да не бяхме напускали Единбург.

— Вече сподели мнението си по този въпрос. Обясних ти кое налага да тръгнем толкова бързо. В Единбург е опасно, а не искам да ти бъдеш изложена на опасност. Ще те заведа във Вер и ще се върна сам в Единбург. И на двамата ни предстои много работа.

— Никак не ми се иска да остана сама в замъка с хора, които дори не познавам, Колин.

— След като си тяхната господарка, какво значение има? Ако нещо не ти харесва, като се върна можем да го обсъдим и да го променим. Може дори ще направиш списъци, които да прегледам.

— Говориш така, сякаш става дума за детето ти, а не за съпругата ти. Ако съм недоволна от някой слуга, ще мога ли да го уволня или ще трябва да впиша името му в списъка, така че съпругът ми…

— Аз съм господарят.

— …така че господарят да го прегледа и да вземе решение — като някой съдия.

— Ти си графиня Ешбърнхам.

— И какво друго включва това, освен да правя списъци и да се науча как да предявявам исканията си пред теб?

— Нарочно се заяждаш, Джоан. Погледни тази птица. Това е брегобегач. По английското крайбрежие им викате бекаси.

— Колко задълбочени познания имаш! Знаеш ли, че на коремчетата им се появява черна шарка, когато искат да се чифтосат? Не? Е, сигурно в Оксфорд не са успели да те научат чак и на това. Но може пък вината за незнанието ти да е в теб. Сигурно си прекарвал повечето време да чукаш своите дами в страноприемницата в Чипинг Нортън.

— Паметта ти е в окаяно състояние. Чукам е груба дума. Не бива да я използваш друг път. Позволяваш си, да говориш необмислено с прекалено голямо спокойствие. Съществува реална опасност да бъдеш хвърлена във водата.

Тя продължи, без да се двоуми.

— А сега, позволи ми да представя своето единствено искане пред теб. Искам да остана с теб. Въпреки всичко съм твоя съпруга.

— Какво имаш предвид с това въпреки всичко? Да не би да говориш за недотам приятните ти изживявания в нашето брачно ложе? Добре, ти не остана особено доволна. Но причината е, че ти си много тясна, а аз бях твърде ентусиазиран. Не трябваше да настоявам да го правим трети път. Вече ти се извиних няколкократно за това. Казах ти, че в бъдеще ще бъде по-добре. Не ми ли вярваш?

— Не. Ти ще си останеш такъв, какъвто си — прекалено твърд и огромен.

— Пак се заяждаш, нали?

— О, Колин. Върви по дяволите.

— Нима не си се погледнала в огледало, Джоан? Още имаш белег от камъка, който одраска лицето ти. Това беше всъщност куршум. Можеше да бъдеш сериозно ранена, дори убита. Ти ще останеш във Вер, докато аз се погрижа да се приключи с всичко това и повече да не те грозят никакви опасности.

— Но аз дори не успях да разгледам Двореца в Единбург!

— След като ти предстои да изживееш живота си в Шотландия, значи ще успееш да разгледаш Двореца толкова пъти, колкото пожелаеш.

— Макферсонови в Единбург ли живеят?

— Не. Живеят на около петдесет мили от моите земи, но както ми казаха, старият господар е в града, в удобната им къща близо до сградата на Парламента. Трябва да се срещна с него. Освен това, както вече няколко пъти ти казах, трябва да свърша още куп неща. Да разговарям с банкери и строители, да потърся нови мебели, да купя овце и да ги изпратя във Вер, да…

Той не довърши, защото тя, без да го изслуша, се обърна на другата страна. Да върви по дяволите! Сякаш не я интересуваха нито неговите мебели, нито добитъка, който трябваше да се купи, нито плановете му да възстанови замъка. Но, не. Причината беше, че той не я включваше в плановете си. Вече беше спорила достатъчно с него, но той остана непоколебим.

Тя седна на един куфар. Той се огъна под тежестта й, но тя остана да седи по турски върху смачкания