Съдби в окови

има хора и ако за твоите аристократични английски очи те са диваци, за мен те са мои сънародници и съвсем не са глухи.

— Не съм казала такова нещо. Ти си…

— Аз съм реалист. Има вероятност да си забременяла и е най-добре да си подготвена да го приемеш, когато се случи.

Синджан преглътна.

— Не — отряза тя. — Няма да допусна това.

— А сега, моля, опитай хегиса.

Прехваленото хегис представляваше овнешко шкембе, пълно с черен дроб, сърпа, говежда лой, овесено брашно, картофи и целина. Синджан хвърли поглед към издутата овнешка топка, в която бе натикано всичко това, и й се прииска да побегне.

— Ти не си поръчвал такова нещо на гостилничарката — произнесе бавно Синджан, докато гледаше с погнуса невероятната на вид издута гореща торба, пълна с нарязани карантии, които й се искаше никога да не беше виждала. — Не е имало време да го приготви.

— Не е имало нужда да го поръчвам. Това е основното ядене, което сервират тук от пет години насам, откакто отвориха гостилницата. Яж! — като каза това той разряза шкембето и набучи на вилицата си едно доста голямо парче.

— Не. Не мога. Дай ми време, Колин.

Той й се усмихна.

— Добре. Искаш ли тогава да опиташ малко клепшот? Това е ястие от Оркнейските острови, предполага се, че е пренесено при нас от викингите. Приготвя се от зеленчуци и обикновено се поднася заедно с хегис, но ти го хапни отделно и виж дали стомахът ти ще го приеме добре.

Беше му благодарна. Целината беше ужасна, но тя просто я избута в края на чинията. Картофите бяха много вкусни, а ароматът на индийско орехче и сметаната придаваха наистина приятен вкус. Двамата повече не разговаряха.

Синджан прекара следващия час и половина направо замаяна от болката. Въобще не забелязваше проклетия пейзаж, въпреки че Колин не спираше да коментира забележителностите по пътя. Тя почти беше готова да се предаде и да му заяви, че повече не може да язди — нито ярд повече, нито дори фут — когато той каза:

— Спри, Джоан. Пред нас е Вер.

Гласът му преливаше от гордост и любов. Тя се надигна в седлото. Пред нея, разположена върху нисък хълм, се простираше постройка с размерите на Нортклиф Хол. Дотук обаче свършваха всички прилики. Западното крило представляваше истински замък от приказките — с назъбени зидове и кръгли триетажни кули с островърхи конусовидни покриви. Беше замък от някоя детска книжка с приказки. Липсваха само знамената по кулите, подвижният мост, ровът пълен с вода и рицарят в сребърни доспехи. Не беше солиден като Нортклиф Хол, но беше загадъчен. Една двуетажна постройка свързваше замъка с къща в стил късна английска готика и цялото имение наподобяваше нещо като дълго рамо с по един юмрук от всеки край — един приказен замък в единия край и една английска готическа къща в другия. В днешно време два толкова несъвместими стила на едно място би трябвало да предизвикат смях, но в действителност представляваха величествена гледка. Сега това беше нейният дом.

— Семейството живее предимно в готическата част, въпреки че замъкът е строен по-късно — през втората половина на седемнадесети век. Графът, която го е вдигнал, не е разполагал с достатъчно пари, за да построи солиден замък, затова тази част се руши по-бързо от готическата, която е почти сто и петдесет години по-стара. Въпреки това аз обичам замъка. Прекарвам голяма част от времето си в северната кула. Винаги, когато имаме повод да празнуваме, организираме го в замъка.

Синджан гледаше смаяна.

— Не очаквах точно това — произнесе бавно тя. — Доста е масивен и всички части са… ъ-ъ-ъ… доста различни една от друга.

— Разбира се всяка е строена самостоятелно. Първоначалната готическа сграда е от началото на шестнадесети век. Камината там е толкова голяма, че побира за печене цяла крава. В крилото към тази постройка има зала за менестрели11, която съперничи на тази в английския замък Брейт в Йоркшир. О, разбирам! Ти си очаквала да видиш някаква руина, почти приземна съборетина която дори вони тъй като няма начин да не си чувала, че шотландците живеят под един покрив със своите животни. Очакваше да видиш нещо не чак толкова внушително като чудесния Нортклиф Хол, нали? Този замък може и да не е във великолепно състояние, но е истински, голям е и е мой — за миг го завладя някаква нервност, после продължи спокойно. — Селяните често прибират животните в домовете си през зимата. Това е вярно. Но тук, във Вер това не се прави.

— Знаеш ли, Колин — каза тя плахо, като го гледаше право в очите. — Ако наистина съм очаквала да видя порутена съборетина, това не е ли доказателство колко силно съм пожелала да се омъжа за теб?

Той объркан я погледна. Понечи да каже нещо, но веднага стисна устни. Тя се извърна встрани, но за първи път не успя да скрие от него умората и болката в очите си. Това поне беше нещо реално, нещо, за което той можеше да се хване.

— Мили Боже — извика, — защо, по дяволите, не си ми казала нищо досега? — Изглеждаше побеснял и май наистина беше. — Боли те ужасно, нали? Със сигурност е така, а не си обелила и думичка за това. Инатът ти е повече от магарешки, Джоан. Няма да търпя това. Разбираш ли?

— О, не викай. Добре съм. Искам…

— Млъкни, Джоан. Ти твърдиш, че не страдаш много, така ли? Защо тогава изглеждаш така, сякаш всеки миг ще се свлечеш на земята и ще издъхнеш? Кървиш ли? От ездата сигурно съвсем си се разранила.

Тя знаеше, че не може да издържи нито миг повече върху седлото. Нямаше повече сили за това. Освободи крака си от стремето и се плъзна на земята. Облегна се на коня, докато събере сили да стъпи на крака. Когато успя, каза:

— До твоя замък ще вървя пеш, Колин. Денят е прекрасен. Искам да се насладя на аромата на маргаритките.

— Тук няма никакви маргаритки, по дяволите!

— Тогава на аромата на минзухарите…

— Престани, Джоан! — изглеждаше истински вбесен. Изпсува и скочи от коня.

— Не ме докосвай!

Той се отдръпна на три стъпки разстояние от нея.

— Това ли е девойката, която искаше да я целуна във фоайето на къщата на брат й в Лондон? Това ли е девойката, която дойде при мен в театъра, протегна ми ръката си и ме уведоми, че е богата наследница? Това ли е девойката, която безспир ме умоляваше веднага да се любя с нея? Още в каретата? Къде е тази девойка сега, питам те аз?

Синджан не отговори. Не я интересуваше. Отмести очи от него и пристъпи напред. Болката я преряза и тя се спъна.

— О, по дяволите! Стой на място и не мърдай.

Той я хвана за ръката и я обърна с лице към себе си. Отново видя неистовата болка в очите й и това стопи надигналия се в него гняв. Хвана я през кръста и внимателно я притегли към себе си.

— Отпусни се за миг — каза той, допрял устни в косите й. — Отдъхни и след това ми позволи да те нося. Съжалявам, Джоан — той притисна лицето й към рамото си. Тя вдъхна от неговия мирис и не отвърна нищо.

Синджан пристигна в своя нов дом на кон, в ръцете на своя съпруг — точно като принцеса от приказките, която принцът отвежда със себе си в своя замък. За разлика от принцесите в приказките обаче, облеклото на Синджан беше смачкано, тя беше цялата покрита с прах и й беше напълно ясно, че прилича на истинска развалина.

— Ш-ш-т, не се стягай, отпусни се — каза й тихо той и топлият му дъх погали страната й. — Не мога да повярвам, че се страхуваш. Не и ти — една представителка на рода Шербрук от Нортклиф Хол. Семейството ми и моите селяни ще те приветстват за добре дошла. Ти си тяхната господарка.