Съдби в окови

Тя мълчеше. Минаха под тунел от зеленина, образуван от клоните на дърветата край пътя. Когато приближиха, видяха наизлезлите мъже, жени, деца и добитък, наредени от двете страни, за да посрещнат своя господар. Цареше голямо оживление. Някои мъже хвърляха шапки във въздуха, жените развяваха престилки. Две-три проскубани псета джафкаха и подскачаха около коня на Колин, но той продължаваше невъзмутимо и спокойно напред по пътя. Видяха и една коза, която самодоволно преживяше някакво въже, сякаш въобще не се интересуваше от факта, че господарят отново е оказал чест на замъка с присъствието си.

— Всички знаят, че си моята невеста. Моята невеста с голямо наследство, която е тук, за да спаси мен, моя замък и моите селяни от глад и изгнание. Може би по скоро приветстват добрия Господ, отколкото нас. Но истината е, че ти ме намери и аз ще се постарая всички да узнаят това и те непременно ще те приветстват от все сърце. Макдъф трябва да е още тук. Държах да те посрещнат топло.

— Благодаря ти, Колин. Много мило от твоя страна.

— Можеш ли да ходиш сама?

— Сигурно.

Както беше зад нея, той се усмихна на дързостта й. Не и липсваше кураж. А той щеше да й потрябва много скоро.

Синджан се събуди, когато бледият вечерен мрак се бе спуснал над околността. Беше объркана, но миг след това паметта й вече беше свежа и тя затвори очи, за да избяга от действителността. Изглеждаше невероятно, но беше самата истина. Колин не й беше казал нищо. За свое удобство бе премълчал едно от нещата, което щеше да има особено значение за живота й във Вер като негова съпруга. Тя поклати глава, недоволна и разгневена заради проклетото му мълчание. Огледа огромната спалня — господарската спалня с великанското легло, разположено на подиум, което можеше да побере поне шест души, легнали един до друг. Стаята беше облицована в тъмна ламперия от дъбово дърво, която беше много красива, но потъналите в прах завеси в убит червен цвят, които закриваха прозорците, я правеха мрачна и неприветлива като монашеска килия. Мебелите бяха допотопни. Тя веднага разпозна готическия стил на огромния шкаф, който заемаше почти целия ъгъл. Продължаваше да разглежда около себе си, без да помръдне. Обмисляше списъка на предстоящите покупки и вече го попълваше наум. Толкова неща трябваше да се направят. Не знаеше откъде да започне. Не й се мислеше за това как я бяха приели като графиня Ешбърнхам, но се налагаше да го стори.

Когато я въведе през огромните дъбови порти в просторния четириъгълен салон на първия етаж, Колин бе обвил ръката си около кръста й. Продължи да я държи там, дори когато се появиха слугите, които до един бяха впили очи в нея и без съмнение намираха жеста на господаря си за много романтичен. Залата на менестрелите заемаше трите страни на втория етаж. Парапетът беше стар, с много орнаменти. Огромен тежък полилей се спускаше от третия етаж. Покрай стените бяха наредени столове в готически стил с високи облегалки и други с по-малки размери. Беше видяла всичко това като в мъгла, докато слушаше Колин да й представя един след друг присъстващото множество. Болеше я, но тя не беше нито бъзла, нито глезла. Усмихваше се и повтаряше имената. Които моментално след произнасянето забравяше.

— Това е леля Арлет, по-малката сестра на майка ми. Арлет, това е съпругата ми Джоан.

Пред нея застана старо лице с остра брадичка. Синджан се усмихна, пое ръката на жената и я поздрави.

— А това е… беше… снаха ми Сирена.

Млада жена с рядка красота, не много по-възрастна от Синджан, й се усмихна приятелски.

— А това са децата ми. Филип, Дахлинг, елате тук да поздравите новата си майка.

В този миг Синджан престана да забелязва какво става около нея. Погледна мъжа си, но не каза нищо. Помисли си, че не го е разбрала правилно. Към нея обаче бавно запристъпваха две начумерени личица с присвити, пълни с подозрение очи, Колин имаше две деца — шестгодишен син и дъщеря на около четири-пет години.

— Кажете здравей на Джоан. Тя е моята нова съпруга и ваша мащеха — гласът му беше плътен и заповеднически. Синджан веднага щеше да възнегодува, ако се бе обърнал към нея с такъв тон. Той не пристъпи нито крачка напред, към собствените си деца.

— Здравей, Джоан — каза момчето и добави. — Аз съм Филип.

— А аз Дахлинг — каза момиченцето.

Синджан се опита да се усмихне и да бъде мила. Обичаше деца, наистина ги обичаше, но не можеше да се примири с мисълта, че изведнъж става мащеха, без изобщо да е предупредена за това. Погледна отново Колин, който в този миг се усмихваше на момиченцето. После вдигна детето в ръцете си, а то го прегърна през шията и му каза:

— Добре дошъл у дома, татко.

Татко! Това не можеше да бъде вярно, но явно беше. Синджан най-после се окопити след зашеметяващата изненада и попита:

— Наистина ли си дарлинг12? През цялото време?

— Разбира се. Каква друга мога да съм?

Колин се намеси.

— Истинското й име е Фиона, като на майка й. За да не ги бъркаме, започнахме да й викаме Дахлинг, което е нейното второ име.

— Здравейте, Дахлинг, Филип. Радвам се да се запозная и с двамата.

— Ти си много висока — каза Филип, който беше пълно копие на баща си, с изключение на студените сиви очи, които я гледаха настойчиво.

— Дрехите ти са изпомачкани — каза Дахлинг. — И имаш много грозен белег на лицето.

Синджан се разсмя. Винаги трябва да очакваш от децата да бъдат прями до грубост.

— Това е вярно. Баща ви аз яздихме през целя път от Единбург до тук, всъщност яздим още от Йорк. И двамата имаме нужда от една добра баня.

— Братовчедът Макдъф каза, че си била хубава и трябвало да бъдем мили с теб.

— Харесва ми това, което ви е казал — каза Синджан?

— Достатъчно, деца — намеси се ляла Арлет и се приближи към тях. — Извинете ги… ъ-ъ…

— О, моля, наричайте ме Синджан.

— Не, наричай я Джоан.

Сирена гледаше ту единия, ту другия. В този миг Синджан пожела с цялата си душа сега да е на скалите край Нортклиф Хол и да се взира в Ла манша, а морският вятър да развява косите й. Болеше я между краката, ужасно я болеше. Тя погледна Колин и каза спокойно:

— Страхувам се, че не се чувствам много добре.

Той реагира много бързо, не можеше да му се отрече. Взе я на ръце, без да каже никому нито дума, понесе я нагоре по някакво широко стълбище, след това по дълъг и просторен коридор, който беше тъмен и миришеше на плесен. На Синджан й се стори, че Колин измина цяла миля с нея на ръце, преди да влезе в огромната спалня и да я положи, на леглото. След това понечи да вдигне полата й, но тя го удари през ръцете и извика.

— Не!

— Джоан, нека да видя раната. За Бога, аз съм твой съпруг. Вече съм видял всичко от теб, което може да се види.

— Остави ме, Колин. Не съм особено разположена към теб в този момент. Моля те, остави ме.

— Както желаеш. Да ти изпратя ли малко топла вода?

— Да, благодаря. А сега ме остави.

Той излезе и преди да минат десетина минути на вратата се появи младо момиче.

— Казвам се Ема — съобщи тя. — Донесох вода, господарке.

— Благодаря ти, Ема — тя освободи момичето по най-бързия начин.

Наистина състоянието й беше ужасно. Задните и части бяха изранени и изпитваше ужасни болки след целодневното яздене. Изми се, след това допълзя до леглото и се сви в единия му ъгъл. Чувстваше се самотна в това чуждо място, беше ядосана на Колин, че е премълчал толкова важно нещо и по този начин я бе разтревожил неимоверно силно. Тя беше мащеха на две деца, които — по всичко личеше — нито я