Съдби в окови

искаха, нито пък я харесаха. За нейно облекчение бързо потъна в дълбок сън.

Но вече беше будна. Трябваше да стане от леглото. Трябваше да се изправи пред Колин, пред неговата леля, пред неговата снаха, която вече не му беше снаха, и пред двете му деца — неговите деца.. Не искаше да го прави. Чудеше се как Колин е обяснил на семейството си внезапното й оттегляне. Сигурно не е казал истината. Навярно всички вече я считаха за глезла, за най-обикновена английска глезла.

Тя тъкмо се канеше да стане от леглото, когато вратата се открехна и иззад нея надникна едно малко личице.

Беше Дахлинг.

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Ти си будна,

— Да, будна съм — отвърна Синджан, когато се обърна към вратата и видя Дахлинг да наднича в стаята. — Тъкмо мислех да стана и да се облека.

— Защо си се съблякла? Татко не ни каза какво ти е.

— Просто бях изморена. Изминахме дълъг път от Лондон до тук. Баща ти искаше да се прибере колкото е възможно по-бързо у дома, при теб и Филип. За нещо специално ли си дошла?

Дахлинг се вмъкна боязливо в стаята, Синджан забеляза, че е облечена в дебела вълнена рокля, която й беше окъсяла. Обувките й — груби и очукани, явно й бяха омалели. Детето сигурно не се чувстваше добре в това облекло.

— Исках да видя дали наистина си толкова грозна колкото си мисля, че си.

Пакостливо дяволче, помнели Синджан и се сети за Ейми — едно от децата на Райдър което беше най- палавото и смело същество, което Синджан познаваше въпреки ме Райдър казваше, че таи дълбоко в себе си страх от нещо.

— Добре, тогава. Ела насам. Така ще можещ да прецениш добре, нали? Да, можеш да се качиш при мен върху леглото и да ме разгледаш отблизо. Точната преценка е нещо много важно.

Когато момиченцето стигна подиума, Синджан свали крака на пода, взе детето на ръце и го качи при себе си на леглото.

— Ето, сега можеш да ме разгледаш внимателно.

— Говориш много смешно, също като леля Арлет. Тя винаги ни се кара — на мен и на Филип. — да не говорим като останалите в къщата с изключение на татко.

— Ти говориш много добре — каза Синджан, без да помръдне, защото момиченцето прокарваше пръсти по лицето й и докосна леко червения белег на бузата й.

— Това какво е?

— Ударих се, когато бяхме с баща ти в Единбург. Някакво камъче профуча покрай мен. Няма нищо, белегът скоро ще изчезне.

— Ти не си много грозна. Съвсем малко грозна си.

— Благодаря ти, че ме освободи от толкова голямо и непосилно бреме и ми оставяш по-малкото. И ти не си грозна.

— Аз? Грозна? Аз съм Голяма Красавица, съвсем като мама. Всички го казват.

— О, така ли? Я да видя — Синджан направи абсолютно същото, което Дахлинг бе направила преди малко. Тя прокара пръсти но личицето й, като задържаше малко по-дълго ръката си на някои места, без да каже нито дума.

Явно притеснена, Дахлинг започна да нервничи.

— Аз съм Голяма Красавица. Ако сега не съм, когато порасна, ще бъда.

— Приличаш на баща си. Той е много красив, така че си права. Очите ти са като неговите. Той има красиви тъмносини очи. Твоите са същите. И моите са красиви, не мислиш ли? Наричат ги шербруковосини, Шербрук е името на семейството ми.

Дахлинг прехапа долната си устна,

— Май наистина са красиви — съгласи се най-после тя. — Но това не означава, че не си съвсем малко грозна.

— Косата ти е тъмна като на баща ти. И това е хубаво. Харесваш ли моята коса? Наричат я шербруково-кестенява.

— Ами, хубава е. Много е къдрава. Моята не е. Лели Арлет само клати глава и казва, че ще трябва да се примиря с това.

— Но въпреки това ти си голяма красавица, нали?

— O, да, така казва татко — отвърна Дахлинг без капчица съмнение в гласа.

— Ти вярваш на всичко, което казва баща ти, нали?

Момиченцето наклони глава.

— Той е моят татко. Той ме обича, но понякога няма време за мен и Филип, защото вече е глава на клана Кинрос. Това е много отговорна работа. Татко е много важен, всеки има нужда от него. Не му остава много време за неговите рожби — деца.

— Носът ти не е като на баща ти. Твоят е леко вирнат. Сигурно майка ти е имала такъв нос?

— Не знам. Ще попитам леля Сирена. Тя е по-малката сестра на мама. Грижи се за нас, когато гувернантките си заминат, въпреки че не й е особено приятно да го прави. Предпочита да облича хубави рокли и да бере цветя, сякаш чака своя принц.

Синджан усети как я присви под лъжичката при тази невинно поднесена новина.

— Гувернантки? Вие с Филип имате повече от една?

— О, да, все не ни харесват. Всички са англичанки — като теб — и са грозни до една. Затова правим всичко възможно да се махнат от тук. Или пък с нещо не харесваха на мама и тя ги принуждаваше да си тръгнат. Мама не обичаше да има други дами наоколо.

— Разбирам — отвърна Синджан, но всъщност нищо не разбираше. — Колко гувернантки сте сменили откакто майка ви отиде на небето?

— Две, но имай предвид, че това е само за седем месеца. Ако искаме, можем да те принудим и ти да се махнеш.

— Така ли мислиш? Не, не ми отговаряй. А сега, мила моя, аз трябва да се облека за вечеря. Искаш ли да ми помогнеш или може би искаш аз да ти помогна с нещо?

Дахлинг се намръщи.

— Какво не ми е наред, че да ми помагаш?

— Вие къде вечеряте с Филип — в детската стая или заедно със семейството?

— Както татко реши. Откакто стана граф, той решава всичко. На леля Арлет това не й харесва. Понякога виждам как очите й направо почервеняват, като му се ядоса. Татко казва, че понякога сме същински дяволи и не иска да сме около него, докато се храни.

— Добре, какво ще кажеш да вечеряме заедно тази вечер? Един вид да отпразнуваме идването ми тук. Имаш ли друга рокля?

— Аз не те харесвам и не искам да празнувам. Ти не си ми майка. Ще кажа на Филип да те накараме да си отидеш.

— Имаш ли друга рокля?

— Да, но не е нова. И тя ми е къса като тази. Татко казва, че нямаме пари за заврънкулки.

— Дрънкулки.

— Да, точно така. Леля Арлет казва, че раста много бързо и татко не трябва да си пилее парите за мен. Тя казва, че не се учудва, че сме бедни, защото той никога не е бил най-напред граф.

— Х-м-м. Баща ти сега има достатъчно пари да ти купи нови рокли. Ще го помоля.

— Това са твои пари. Чух братовчеда Макдъф да казва на леля Арлет, че си много богата и затова татко се е оженил за теб. Като чу това, тя подсмъркна и му рече, че татко е постъпил правилно като се е пожертвал. Каза още, че това било първото почтено нещо, което той направил през целия си живот.

Колко тъжно, помисли Синджан, неприятно изненадана от неподлежащия на съмнение факт, че леля Арлет е една противна стара сврака. Тя каза със спокоен тон, дори усмивка засия на лицето й.