Съдби в окови

Той я погледна замислено и й каза:

— Елате с мен до конюшнята. Ще взема коня си и после, мила моя, ще ви отведа на онова специално място, където ще ви покажа, че е възможно едни мъж да има красиво лице и в същото време да бъде надарен с великолепни мъжки атрибути.

— Великолепни като на Колин?

Той целия се вдърви, сякаш беше глътнал бастун.

— Много неща мога да кажа за съпруга си, но не мога да отрека, че от всяка частица на тялото му се излъчва неудържима мъжественост. Проблемът между нас е, че аз не го интересувам, интересуват го само парите ми.

— Той не представлява нищо особено — каза накрая Макферсон. — Скоро сама ще се убедите в това.

Синджан искрено се усъмни, че това е възможно, но естествено не обори твърдението му. Целта й беше той да тръгне с нея, а не да започне да крещи от ярост и да се опита да я свали от коня. Последното нещо, което й се искаше, беше да го застреля тук, върху собствената му земя, но ако се наложеше, щеше да го направи.

Десет минути по-късно Робърт Макферсон беше заобиколен от три дами, всяка от които яхнала кон и насочила пистолет към него. Той се обърна към Синджан.

— Виждам, че съм бил прав.

— Със сигурност не. Колин не знае нищо за това. Той е прекалено почтен, за да ви проследи и да ви убие. Истината, сър, е, че ние трите решихме да свалим това бреме от плещите му. Не мога да ви позволя да се опитате отново да го нараните. Наистина не трябваше да правите опит да го убиете нито в Лондон, нито в Единбург. Не биваше да изгаряте колибите на нашите селяни и да убивате нашите хора. Ще си платите за престъпленията. А аз ще изпитам огромно облекчение, когато се махнете за дълго от тук. Между другото, съпругът ми не е убивал вашата сестра. Щом не убива нищожества като вас, как тогава можете да допуснете, че би причинил подобно нещо на жена, особено ако тази жена е собствената му съпруга?

— Тя му досаждаше. Беше му омръзнала.

— Може би сте прав. В края на краищата само след две срещи вие успяхте да ме отегчите ужасно. Но въпреки че се изкушавам да ви хвърля от някоя скала, няма да го направя, макар че освен простак, страхливец и лицемер, вие още сте и човек без капчица достойнство. Правя го, защото разбрах от Колин, че баща ви е добър човек, и не искам да му причиня огромната скръб да ви загуби. Стига толкова! Алекс, Софи, казах това, което имам да кажа. Ще го вържем ли за коня му?

Колин първо се притесни ужасно, след това така се вбеси, че му идеше едновременно да плюе и да ругае — нещо, което не беше никак лесно да се направи.

Застана пред сина си и го запита с леденостуден глас, който прозвуча доста овладян.

— Казваш, че мащехата ти и двете ти лели са излезли да се поразходят из имението?

— Да, така ми каза Синджан, татко. Каза, че се чувства прекрасно и иска да им покаже имението. Попитах я ти къде си… сега разбирам, че не ми е казала истината.

— Вероятно искаш да кажеш, че те е излъгала. По дяволите очите й, ще я пребия, ще я заключа в спалнята, ще…

— Милорд — каза доктор Чайлдрис, като докосна ръкава на Колин с покритата си със старчески петна ръка. — Какво не е наред? Нали в крайна сметка графинята не е болна?

— Жена ми — каза през зъби Колин, — се престори на много болна, само за да ме разкара от пътя си. По дяволите! Какво ли си е наумила?

Той помълча известно време, след това се плесна с длан по челото.

— Как можах да бъда толкова глупав?

Той се завъртя на пета и хукна към Гъливер, който доволно си пощипваше от розите на леля Арлет покрай стълбището пред входа.

Филип каза на лекаря.

— Страхувам се, че майка ми много е ядосала баща ми. Мисля, че е добре да отида с него, за да я защитя, ако се наложи. Извинете ни, господине — и Филип изтича след баща си.

Доктор Чайлдрис остана сам и смутен. Той се заслуша в забързаните стъпки на момчето, които отекваха по мраморния под на вестибюла. Познаваше Колин от мига, в който се бе появил на бял свят. Пред очите му беше израснал силен, здрав и горд. Беше видял как баща му и по-големият му брат се опитаха да смажат духа му, но слава Богу, не успяха. И на глас тъжно си каза:

— Опасявам се, че младата жена е дръпнала, лъва за опашката!

Лъвът спря под прикритието на няколко ели и отправи поглед към замъка Свети Монанс. Гъливер дишаше тежко. Докато наблюдаваше замъка, Колин потупваше леко жребеца по врата.

— Ти си моя беден стар приятел, нали, Гъл? — нареждаше той на своя кон. — Мисля, че си в много по- добро положение от жена ми, на която никак няма да и хареса начина, по който ще протече денят й, след като ми падне в ръцете. И още нещо — продължи да нарежда на коня си той, — Остал не беше в конюшнята. Казват, че май се бил разболял и отишъл да си легне. Това съвсем не ми изглежда правдоподобно. Представяш ли си, глупавата ми жена е имала нахалството да вземе Аргил — той потръпна при произнасянето на тези думи. Гъливер обаче не му обърна особено внимание, а само тръсна глава, за да отпъди мухите.

Колин не забелязваше нещо необичайно в замъка Свети Монанс. Хората на Макферсон вършеха ежедневната си работа. Не се виждаше, никакво оживление, нямаше насъбрани хора, нямаше викове. Въобще всичко беше най-обикновено.

Какво бяха намислили да правят Джоан и двете съпруги? Той не можеше да намери отговора на този въпрос. Какво си беше наумила жена му? Наистина ли беше дошла тук?

След още десетина минути отегчително съзерцаваме той разбра, че само си губи времето. Ако не отидеше до огромните, обковани с желязо порти на Свети Монанс, за да попита къде е съпругата му, нямаше смисъл да виси тук и да зяпа като глупак. Страхът за жена му и яростта от своеволието й го бяха тласнали към необмислени и прибързани действия.

Къде, по дяволите, беше Джоан? Къде бяха съпругите?

Той издиша дълбоко, обърна Гъливер и опули очи срещу сина си, който стоеше мирно и кротко върху гърба на своето пони. Колин не каза нищо. Дори не беше чул кога е пристигнал Филип. Явно не беше в добра форма. Поклати глава.

Баща и син заедно се върнаха замислени във Вер.

Не беше особено изненадан, когато видя трите коня на местата им в конюшнята да преживят необичайно енергично. Беше очевидно и за най-непросветеното око, че са изминали тежък път. Аргил обърна глава към него и го погледна така, сякаш искаше да каже — Тя наистина го направи този път, любезни мой.

Колин се засмя, въпреки че никак не му беше весело. По-скоро беше готов да убива. Какво бе сторила тя, по дяволите? Беше яздила коня му, по дяволите красивите й очи.

Той се отправи към къщата, като замахваше с камшика си по бедрото си в ритъм с крачките си.

На никого нищо не каза. Поклати глава към Филип, когато той понечи да му каже нещо. Изкачи стълбите, като вземаше по две-три стъпала наведнъж.

— Недей да забравяш, татко — извика Филии след него. — Не забравяй, че беше болна!

— Ще се моля треската да я повали отново, преди да съм свършил — извика през рамо Колин на сина си.

Видя леля Арлет. Тя на свой ред видя гнева му и се усмихна. За Колин беше очевидно, че тя горещо се надява той да убие жена си. Беше добра идея, но предпочиташе да я удуши бавно и мъчително. Ема излизаше от една от спалните на съпругите. Като видя графа, тя бързо се шмугна обратно в стаята.

— Доста умно от твоя страна — промърмори той под носа си. Искаше му се да нахлуе в господарската стая и да се разкрещи. В последния миг обаче се овладя и запази спокойствие. Трябваше да бъде