— Искаш ли да се включим?
— Още не. Първо искам да видя какво има вътре.
— Всичко?
— Да.
— Тогава ще има да четеш с дни. Може и седмици. Просто насочваш курсора с мишката и кликваш бутона. Искаш ли да седнеш на мястото ми?
— Сигурен ли си, че не може да стане грешка? — настоя Джъстин, докато се наместваше на стола, а Гидо важно заемаше позиция до него.
— Казах ти вече. Всичко, което е запаметено, е вътре. Иначе какъв е смисълът да се запаметява?
— И не мога да го изтрия, без да искам?
— По дяволите, човече! Можеш, ако кликнеш „Изтриване“. Но дори и тогава програмата те пита: Джъстин, сигурен ли си, че искаш да изтриеш този файл? И ако не си, отговаряш „не“. Натискаш бутона „Не“. Кликваш, и толкоз. Хайде, давай!
Джъстин предпазливо си проправя път през лабиринта от директории, поддиректории, папки и файлове на Теса, докато Гидо, неговият наставник, стои покровителствено отстрани. Когато някоя операция е непозната или прекалено объркваща за Джъстин, той моли за почивка, взима лист хартия и си записва прилежно, стъпка по стъпка, под неумолимата диктовка на Гидо. Пред смаяните му очи се разкриват нови хоризонти на информация. Влез тук, влез там, сега пак се върни тук. Всичко е толкова необятно, ти си толкова далеч пред мен, че аз никога няма да те настигна, казва й той. Дори да чета цяла година, как ще разбера, че съм открил онова, което ти търсеше?
Листовки на Световната здравна организация.
Протоколи от малко известни здравни конгреси, проведени в Женева, Амстердам или Хайделберг под егидата на поредния малко известен орган на все по-разрастващата се здравна империя на ООН.
Проспекти на фирми, възхваляващи чудотворни лекарства с непроизносими названия, които спасяват човешкия живот и го правят щастлив и пълноценен.
Бележки до самата нея. Докладни. Шокиращ цитат от списание „Тайм“, набран с главни букви и подсилен с добавени на ръка удивителни, които привличат погледа на всеки, който има очи да ги види. Едно ужасяващо обобщение, което провокира търсенето на конкретната истина:
При 91 клинични изпитания учените открили 691 неблагоприятни реакции на организма, но докладвали само 39 на Националния здравен институт.
Цяла папка, посветена на ФН. Кой, по дяволите, е ФН, ако изобщо е някой? Джъстин е отчаян. Дайте ми хартията, с която поне мога да се оправя. Но когато кликва върху поддиректория „Туй-онуй“, ФН отново му се облещва в лицето. Още едно кликване, и всичко се изяснява: ФН е съкратено от „Фармацевтичен наблюдател“ — някакво полулегално движение, самообявило се за кибернетична полиция с условно седалище в Канзас и с главна задача „да изобличава злоупотребите и нарушенията във фармацевтичната индустрия“, ако не се смята „нехуманността на така наречените хуманитарни организации, които редовно прецакват най-бедните държави“.
Доклади за така наречени „маргинални“ конференции на протестиращи, които подготвят масови демонстрации в Сиатъл или Вашингтон, за да изразят чувствата си към Световната банка и Международния валутен фонд.
Възвишени клетви по адрес на „голямата корпоративна хидра“ и „чудовището на капитала“. Лекомислена статия, отпечатана бог знае къде, под заглавие „Анархизмът отново на мода“.
Със следващото кликване на мишката попада на масирана атака срещу думата „хуманизъм“. „За мен хуманизъм е мръсна дума — споделя Теса в едно шеговито писмо до Арнолд — и колкото пъти я чуя, толкова пъти се хващам за револвера.“:
Всеки път, когато някоя фармацевтична компания оправдава действията си с хуманизъм, алтруизъм и дълг към човечеството, аз чувствам как ми се повръща, и то не защото съм бременна. А защото в същото време чета как американски фармацевтични гиганти се опитват да продължат срока на своите патенти, за да запазят монополните си позиции и да слагат безобразни цени на лекарствата си, като същевременно използват Държавния департамент, за да плашат държавите в Третия свят и да ги принудят да се откажат от производство на свои собствени версии на марковите лекарства. Е, да, направиха известен компромис с лекарствата срещу СПИН. Но какво ще кажеш…
Всичко това ми е известно, казва си Джъстин и отново кликва с мишката, качва се обратно на главното меню и се прехвърля на „Документи на Арнолд“.
— Ама какво е това? — възкликва внезапно той и вдига ръце от клавиатурата, сякаш се пази да не го обвинят, че е направил нещо нередно. За пръв път през цялото време на тяхната връзка Теса иска от него парола, за да го допусне до себе си. Командата е недвусмислена: „ПАРОЛА“, и примигва нагло насреща му като неонов надпис на публичен дом.
— По дяволите! — възкликва Гидо.
— Когато Теса те учеше на тази машинка, имаше ли парола? — пита Джъстин, който се прави, че не забелязва ругатнята.
Гидо слага ръка пред устата си, навежда се напред и със свободната си ръка натиска пет клавиша.
— Аз — отвръща той.
На екрана се изписват четири звездички, после нищо.
— Какво пишеш? — настоява да знае Джъстин.
— Пиша си името. „GUIDO“.
— Защо?
— Това беше паролата — отвръща той, като в притеснението си несъзнателно минава на многословен италиански. Всъщност „I“-то не е „I“, а единица, както и „О“-то не е „О“, а нула. Теса беше луда по тайни кодове. Във всяка парола настояваше да има поне една цифра.
— А защо на екрана излизат звезди?
— Защото не бива да се вижда, че пише Гидо! Иначе ще надникнеш през рамото ми и ще узнаеш паролата. Не става обаче. Гидо не е сегашната парола. — Той заравя лице в дланите си.
— Значи трябва просто да я отгатнем — опитва се да го успокои Джъстин.
— Да отгатнем какво? Да отгатнем как? Знаеш ли на колко грешки имаш право? На две, а на третия път компютърът просто ще изключи.
— Искаш да кажеш, че ако не отгатнем паролата, не можем да влезем? — Джъстин храбро се опитва да се пошегува: — Ей, ти! Излез оттам! Не се крий!
— Разбира се, че не можем да влезем!
— Добре де. Да помислим малко. Какво други цифри приличат на букви?
— Тройката може да бъде обърнато „Е“. Петицата — „S“. Има още половин дузина комбинации. Повече. Направо ми призлява! — Лицето му беше заровено в дланите.
— А какво става, когато изчерпим всички възможности?
— Компютърът се заключва и повече не реагира. А ти какво си мислеше, че става?
— Изобщо ли?
— Изобщо.
Джъстин долавя лъжата в гласа му и вътрешно се усмихва.
— Значи имаме право на три опита.
— Виж какво, аз не съм енциклопедия, разбра ли? Не съм наръчник за компютри. Каквото не знам, не говоря. Може да са три. Може да са десет. Трябва да тръгвам на училище. Защо не се обадиш на софтуерната поддръжка?
— Помисли. След Гидо кого или какво обичаше тя най-много?
Най-после Гидо престава да крие лицето си в дланите.
— Теб! Кого мислиш? Джъстин!
— Тя не би направила такова нещо.
