През следващите седмици Бийн се спотайваше на заден план. Нямаше повече какво да предложи — вече се бяха възползвали от идеята му. Знаеше и че благодарността им няма да трае дълго. Той не беше голям и не ядеше много, но ако постоянно им се мотаеше в краката, дразнеше хората и им дърдореше, скоро щеше да им стане не само забавно, но и популярно да му отказват храна с надеждата той да умре или да се махне.
Но въпреки това той често чувстваше погледа на Ахил. Забеляза го, но не се уплаши. Ако Ахил го убиеше, тъй да бъде. И без това само няколко дни го отделяха от смъртта. Това щеше да означава само, че в края на краищата неговият план не е сработил чак толкова добре. Но тъй като беше единственият му план, нямаше значение дали ще се окаже добър. Ако Ахил си спомняше как Бийн е насърчавал Поук да го убие — а, разбира се, той го помнеше — и ако Ахил планираше как и кога той ще умре, Бийн не можеше да го предотврати с нищо.
Подмазването нямаше да помогне. Щеше да изглежда като слабост, Бийн дълго бе наблюдавал как побойниците — а дълбоко в душата си Ахил все още беше побойник — преуспяват от страха на другите деца, как се държат още по-зле с хората, които проявяват слабостите си. Нямаше да му помогне и ако предложи нови хитри идеи, първо, защото нямаше такива, и второ, защото Ахил би приел това като оскърбление на авторитета му. Другите деца също биха го отхвърлили, ако Бийн продължаваше да се държи така, сякаш е единственият умник сред тях. Те вече го избягваха заради това, че беше измислил плана, който промени живота им.
Защото промяната настъпи незабавно. Още първата сутрин Ахил накара Сержанта да застане на опашката в Кухнята на Хелга на „Аерт Ван Нес Страат“. Така и така ще ни смелят от бой — каза той — нека опитаме да получим най-добрата безплатна храна в Ротердам — поне ще сме сити преди да умрем. Само така си говореше, но предния ден чак до мръкнало ги бе карал да упражняват ходовете си, докато не свикнаха да действат съвместно. Научи ги да не се предават толкова скоро, както когато бяха нападнали него. Упражненията им вдъхнаха увереност, а Ахил не спираше да им повтаря „те ще очакват това“, „те ще опитат онова“. И — понеже самият той беше побойник — те му вярваха така, както никога не бяха вярвали на Поук.
Тя пък — тъй като беше много глупава — опитваше да се държи така, сякаш още командва тук и е поверила на Ахил само обучението им. Бийн се възхищаваше от това, че Ахил хем не спореше с нея, хем не променяше с нищичко собствените си планове и наставления, независимо какво бе казала тя. Ако тя настояваше той да направи нещо, с което вече се беше заловил, Ахил продължаваше да го прави. Не проявяваше никаква съпротива. Нямаше борба за власт. Ахил действаше така, сякаш вече беше победил, и тъй като другите деца го слушаха, значи наистина беше спечелил.
Опашката пред „Хелга“ се оформи рано. Ахил внимателно наблюдаваше как закъснелите побойници се набутват в опашката, спазвайки нещо като йерархия. Всеки от тях знаеше мястото си. Бийн се опита да разбере принципа, според който Ахил избираше с кой побойник да се сбие Сержанта. Не беше най- слабият — което беше умно, защото пребиването на слабак щеше да им докара само повече всекидневни битки. Нито пък беше най-силният. Докато Сержанта прекосяваше улицата, Бийн продължаваше да се чуди как Ахил подбираше коя да бъде жертвата. И после разбра: мишена ставаше онзи побойник, който не водеше приятели със себе си.
Побойникът-мишена беше едър и изглеждаше зъл, затова пък пребиването му обещаваше важна победа. Но той мълчеше и не поздравяваше никого. Беше на чужда територия, заради което неколцина други побойници го оглеждаха презрително и преценяващо. Днес тук би могло да стане сбиване дори и без планирания от Ахил бой.
Сержанта — хладнокръвен до немай-къде — се промъкна в опашката точно пред мишената. Отначало мишената просто стоеше и го гледаше, сякаш не вярваше на очите си. Без съмнение очакваше ситния натрапник всеки момент да осъзнае грешката си и да побегне. Но Сержанта се правеше, че дори не забелязва съществуването на мишената.
— Хей! — рече мишената и бутна силно Сержанта така, че детето да изхвърчи от опашката. Но вместо това — следвайки инструкциите на Ахил — мъникът отстъпи и нарочно се блъсна в друг побойник.
Побойникът отпред се обърна и изруга, но Сержанта захленчи умолително:
— Той ме бутна!
— Сам те удари — възрази мишената.
— Толкова глупав ли изглеждам? — рече Сержанта.
Предният побойник огледа преценяващо мишената: непознат, як, но не и непобедим.
— Внимавай, хърбо.
Това беше тежка обида сред побойниците, защото означаваше, че си абсолютен слабак.
— Ти внимавай.
Докато те си разменяха реплики, Ахил поведе подбрана група от по-малки деца към Сержанта, който рискуваше живота и здравето си, заставайки точно между двамата побойници. Малко преди да стигнат до тях, две от по-малките деца се стрелнаха през опашката към другата страна и заеха постове до стената извън зрителното поле на мишената. Тогава Ахил се разкрещя.
— Какво си мислиш, че правиш, бе, одрискана тоалетна хартийко! Изпращам аз моето момче да ми запази място на опашката, а ти ще го
Разбира се, те изобщо не бяха приятели — Ахил беше побойникът с най-нисък ранг в тази част на Ротердам и винаги се нареждаше последен от побойниците на опашката. Но мишената не го знаеше и нямаше време да го узнае. Докато се обърне с лице към Ахил, момчетата зад него вече се вкопчиха в прасците му. Нямаше ги обичайното блъскане и фукане, преди да започне сбиването, защото Ахил го започна и завърши с брутална бързина. Бутна силно побойника, точно когато по-малките момчета се намесиха, и той рухна на паважа. Докато падналият замаяно лежеше на земята, две от хлапетата подадоха големи камъни на Ахил. Той ги заби в гърдите на мишената и Бийн чу как ребрата му изпукаха като вейки. Ахил го издърпа за ризата и отново го удари в земята. Побойникът изстена, помъчи се да се раздвижи, пак изстена и замря.
Останалите на опашката се бяха оттеглили назад. Това беше нарушение на протокола. Когато побойниците се биеха помежду си, те се оттегляха в страничните улички и не си нанасяха тежки повреди — биеха се само докато станеше ясно кой надделява, след което боят приключваше. Да се използват камъни и да се трошат кости беше нещо съвсем ново. Те се уплашиха, не защото Ахил беше толкова страшен на вид, а защото беше направил нещо забранено и то — пред очите им.
Ахил веднага даде сигнал на Поук да доведе останалите от бандата да запълнят дупката в опашката. Междувременно той обхождаше опашката напред-назад и крещеше с цяло гърло:
— Може и да не ме уважавате, не ми пука! Аз съм само един сакат — оня с изсъхналия крак! Но не смейте да обиждате семейството ми! Не смейте да избутвате някое от моите деца от опашката! Чухте ли ме? Защото, ако го направите, по тази улица ще се зададе камион, ще ви блъсне и ще ви строши кокалите, точно както се случи с този дребен заядливко тук. Следващия път може би счупените глави ще са вашите и вашият мозък ще изтече на улицата. Внимавайте за засилени камиони, дето блъскат всеки, който има пръдня вместо ум, защото това е моята благотворителна кухня!
Ето го предизвикателството —
Но не беше само дърдорене и пъчене. Когато един от побойниците започна да гледа агресивно, Ахил се изправи очи в очи с него. Ала — както предварително бе планирал — не му се нахвърли, въпреки че войнствения тип направо си го просеше. Вместо това момчетата се нахвърлиха на съседния побойник. Щом го скочиха, Ахил се обърна и повали новата мишена с вик: „Какво е толкова смешно, бе?!“ В ръцете му
