Сянката на Ендър

веднага се появи ново паве. Той се надвеси над падналия, но не нападна.

— Върви в края на опашката, кретен такъв! Имаш късмет, че ти позволявам да ядеш в моята кухня!

Това напълно смири войнствения, защото пострадалия — който Ахил току-що бе съборил и очевидно можеше да смаже — имаше най-нисък ранг. Така войнственият нито бе заплашен, нито бе пострадал, а Ахил отбеляза двойна победа.

Вратата на благотворителната кухня се отвори. Ахил веднага застана до жената, която отвори, усмихна се и я поздрави като стара приятелка:

— Благодаря ви, че ни храните и днес — рече той. — Аз ще ям последен. Признателен съм ви, че вкарахте вътре приятелите ми. Благодаря, че нахранихте семейството ми.

Жената на вратата познаваше нравите на улицата. Познаваше и Ахил и разбираше, че тук става нещо много странно. Сакатото момче винаги ядеше последно от всички, при това — все с наведена глава. Но преди новото му покровителствено отношение да започне да ги дразни, първият от бандата на Поук щеше да стигне до вратата.

— Това е моето семейство — обявяваше гордо Ахил, докато въвеждаше едно по едно малките деца в помещението. — Погрижете се добре за децата ми.

Нарече свое дете дори и Поук. Но дори и да се бе почувствала унизена от това, тя не го показа. Интересуваше я единствено чудото, че е влязла в благотворителната кухня. Планът бе успял.

И дали тя си мислеше, че планът е неин или на хилавото двегодишно момченце, за нея нямаше никакво значение. Както и за Бийн, който съсредоточи вниманието си изцяло към супата. Пиеше я възможно най- бавно, но все пак тя свърши толкова бързо, че направо не му се вярваше. Това ли беше всичко? И как така бе успял да разлее толкова много от безценната течност по ризата си?

Той бързо натъпка хляба в дрехите си и се запъти към вратата. Да приберат хляба за после и да си тръгнат беше идея на Ахил, и то добра идея. Нямаше начин някои побойници в кухнята да не замислят възмездие. Беше им унизително да гледат как редом с тях ядат малки деца. Скоро щяха да свикнат с тази гледка, обеща Ахил, но първият ден беше важно всички малки деца да си тръгнат, докато побойниците все още ядат.

Когато Бийн стигна до вратата, опашката продължаваше да се движи, а Ахил стоеше там и си говореше с жената за случилия се малко по-рано трагичен инцидент. Сигурно бяха извикали „Бърза помощ“ да откара пострадалото момче — то вече не стенеше на улицата.

— Можеше да пострада и някое от малките деца — обясняваше Ахил. — Нуждаем се от полицай, който да наблюдава уличното движение. Ако тук имаше ченге, шофьорът сигурно нямаше да е толкова нехаен.

Жената се съгласи.

— Можеше да стане нещо ужасно. Казаха, че половината му ребра били счупени и белият му дроб бил спукан.

Тя изглеждаше натъжена, ръцете й трепереха.

— На опашката започват да се редят още по тъмно. А това е опасно. Не можем ли да сложил лампа тук? Ще накарам децата си да измислят нещо — рече Ахил. — Нима нехаете дали хлапетата ми са в безопасност? Аз ли съм единственият, на когото му пука за тях?

Жената промърмори нещо за пари и че бюджетът на благотворителната кухня бил много нисък.

Поук броеше децата на вратата, докато Сержанта ги извеждаше навън на улицата.

Щом видя, че Ахил убеждава възрастните да ги защитават на опашката, Бийн реши, че сега е моментът да помогне с нещо. Тъй като тази жена бе състрадателна, а той засега беше най-малкото дете, знаеше, че има огромна власт над нея. Затова се приближи и я дръпна за вълнената пола.

— Благодаря ви, че ни защитавате — рече той. — За първи път влизам в истинска кухня. Татко Ахил ни обеща, че вие ще ни пазите да не пострадаме, та да можем ние, малките, да ядем тук всеки ден.

— Ох, горкичкото! Ох, само го виж! — По лицето на жената потекоха сълзи. — Ох, горкичкото, миличкото то! — Тя го прегърна.

Ахил ги гледаше, ухилен до уши.

— Трябва да се грижа за тях — рече тихо той. — Гледам да ги пазя, иначе ще пострадат.

После той изведе семейството си — това вече по никакъв начин не беше бандата на Поук — от кухнята на Хелга. Строени в колона, те заобиколиха ъгъла на една сграда, след което побягнаха колкото им крака държат, възможно най-далеч от благотворителната кухня. През остатъка от деня трябваше да се спотайват. Побойниците — по двойки и по тройки — щяха да ги търсят.

Но те можеха да се спотайват, защото днес нямаше нужда да ровят за храна. От супата вече бяха получили повече калории, отколкото приемаха обикновено, а и си носеха хляба.

Разбира се, първият данък от този хляб получи Ахил, който не беше ял супа. Децата почтително поднесоха от своя хляб на новия си татко, който отхапваше от всяко парче, бавно предъвкваше и гълташе хапката, преди да посегне към ново парче. Ритуалът доста се проточи. Ахил отхапа от всеки къшей хляб освен от два — на Поук и на Бийн.

— Благодаря — рече Поук.

Толкова глупава беше — помисли си, че това е жест на уважение. Бийн знаеше, че не е така. Като не ядеше от хляба им, Ахил ги поставяше извън семейството. Край с нас, помисли си Бийн.

Ето защо през следващите няколко седмици Бийн си кротуваше, държеше си езика зад зъбите и не се набиваше на очи. Затова и се стараеше никога да не остава сам. Винаги се държеше на една ръка разстояние от някое дете.

Но избягваше Поук. Не искаше да го запомнят как се мъкне с нея.

На втората сутрин пред кухнята на Хелга имаше възрастен, който да ги наглежда, а на третия ден сложиха лампа. В края на седмицата възрастният-пазител вече беше ченге. Въпреки това Ахил никога не извеждаше групата си от скривалището, докато възрастният не се появеше. А когато това станеше, отвеждаше с маршова стъпка цялото семейство най-отпред на опашката и на висок глас благодареше на първия по ред побойник, за отстъпеното място и задето му помага да се грижи за децата си.

Но на всички им беше трудно да понасят как ги гледат побойниците, които се сдържаха единствено защото пазачът на вратата ги наблюдаваше. Беше ясно — мислеха за убийство.

Положението се влошаваше — побойниците така и не „свикнаха“, въпреки всичките успокоителни уверения на Ахил. И макар да бе решил да не се набива на очи, Бийн знаеше, че трябва да се предприеме нещо, което да прогони омразата на побойниците. Защото Ахил — който си мислеше, че войната е свършила и победата е постигната — нямаше да го предприеме.

Ето защо, когато една сутрин Бийн се нареди на опашката, той умишлено остана последен от семейството. Обикновено Поук пазеше тила — така се преструваше, че и тя по някакъв начин отговаря за въвеждането на малките вътре. Но този път Бийн нарочно се подреди зад нея. Изпълненият с омраза поглед на първия на опашката побойник изгаряше тила му.

Точно на прага, където стояха жената и Ахил — личеше си, че и двамата се гордеят със семейството му — Бийн се обърна към побойника отзад и попита с възможно най-висок глас:

— Къде са твоите деца? Защо не водиш твоите деца в кухнята като нас?

Побойникът понечи да му изръмжи злобно, но жената на вратата го гледаше, вдигнала вежди.

— Значи и ти се грижиш за малки деца? — попита тя. Очевидно идеята я радваше и й се искаше отговорът да е „да“. И въпреки че този побойник също беше глупак, той знаеше, че е хубаво да угаждаш на възрастните, които раздават храна. Затова отговори:

— Да, разбира се.

— Е, тогава можеш да ги доведеш. Също като татко Ахил. Винаги се радваме на малките деца.

Бийн отново изчурулика:

— Тук пускат хората с малки деца първи вътре!

— Знаеш ли, идеята е чудесна — обади се жената. — Мисля, че ще го превърнем в правило. А сега — влизайте по-бързо! Задържаме гладни деца.

На влизане Бийн дори не погледна Ахил.

По-късно, след закуска, докато изпълняваха ритуала на поднасянето на хляба на Ахил, Бийн умишлено