отново поднесе хляба си въпреки опасността така да напомни на всички, че Ахил никога не взема дела си от него. Днес обаче се налагаше да провери как ще се отнесе към него Ахил след дръзката му, нахална постъпка.
— Ако всички започнат да водят малки деца, супата им ще свършва по-бързо — заяви студено Ахил. Погледът му не казваше нищо — но и това носеше послание.
— Ако всички станат татковци — отвърна Бийн — няма да се опитват да ни убият.
При тези думи в очите на Ахил се появи искрица живот. Той се пресегна и пое хляба от ръката на Бийн. После впи зъби в кората и откъсна огромен залък. Повече от половината. Натъпка го в устата си и задъвка бавно, после подаде остатъка на Бийн.
И така, този ден Бийн остана гладен, но си струваше. Не че Ахил нямаше да го убие някой ден, но поне вече не го делеше от останалото семейство. А и този остатък от хляба беше много повече храна, отколкото той получаваше на ден. Всъщност на седмица.
Беше започнал да наедрява, а мускулите на ръцете и краката му укрепваха. Не се изтощаваше от едно пресичане на улицата. Вече успяваше да настига другите, докато тичат. Всичките бяха станали по- енергични. В сравнение с уличните хлапета, които си нямаха татко, децата от семейството на Ахил изглеждаха здрави. Останалите побойници нямаше да имат проблеми да си съберат семейства. Това бе ясно като бял ден.
Сестра Карлота набираше деца за програмата за обучение на Международния флот. Беше си спечелила доста критики в своя орден, но най-накрая завоюва правото да се занимава с тази програма. Основният й коз бе Договора за отбрана на Земята, който тя използваше като прикрита заплаха. Ако докладваше, че орденът възпрепятства работата й за МФ, орденът можеше да загуби статута си на освободен от данъци и военна повинност. Беше се примирила с мисълта, че когато войната свърши и договорът изгуби валидност, ще се превърне в бездомна монахиня, защото нямаше да е желана сред Сестрите на свети Никола.
Но тя знаеше, че нейната мисия в живота е да се грижи за малките деца, а — според нея — ако бъгерите спечелеха следващият етап от войната, всички малки деца на Земята щяха да загинат. Без съмнение Господ не би го допуснал. Ала — поне по нейна преценка — Бог не искаше служителите му да бездействат в очакване на чудеса. Той изискваше от слугите си да се трудят най-усилно, за да възтържествува справедливостта. Затова нейна задача като сестра от ордена на Свети Никола беше да използва уменията си като педагог в служба на всеобщите усилия за спечелване на войната. Щом МФ смяташе, че си струва да набира необикновено надарени деца, които да обучава за командири в предстоящите битки, то тя щеше да им помага. Можеше да открива деца, които те иначе биха пропуснали. И без това не биха платили на никого да се занимава с толкова неблагодарна работа — предстоеше й да изброди мръсните улици на всички пренаселени градове по света в търсене на талант сред недохранените, подивели улични хлапета, които просеха, крадяха и гладуваха. Шансът да открие сред тях дете, притежаващо способностите и характера, да се справи във Военното училище, беше крайно незначителен.
Но за Господ всичко бе възможно. Та нали той беше казал, че слабите ще станат силни, а силните — слаби? Не беше ли се родил Исус в семейството на скромен дърводелец, и Дева Мария — в селска местност в Галилея? Талантът на децата, родени сред богатства и разкош, дори сред елементарна задоволеност, надали бе доказателство за чудодейната власт на Господ. А тя търсеше именно чудото. Бог бе създал човечеството по свой образ и подобие, мъж и жена го бе сътворил. И никакви бъгери от чужди планети нямаше да разрушат създаденото от Господа.
С годините обаче нейният ентусиазъм се бе поуталожил, макар това да не важеше за вярата й. Никое дете не бе постигнало успех на тестовете. Наистина, тези деца напускаха улицата и се обучаваха, но не във Военното училище. Те не вървяха по пътя, който можеше да ги направи спасители на света. И затова тя започна да смята, че истинската й работа е едно по-различно чудо — да вдъхва на децата надежда, да намери поне няколко, които да бъдат измъкнати от мизерията и на които местните власти да окажат специално внимание. Тя си постави за цел да открива най-обещаващите деца и да ги следи, като информира властите за развитието им по електронната поща. Някои от първите деца, с които бе постигнала успех, вече бяха завършили колеж. Те твърдяха, че дължат живота си на сестра Карлота, ала тя знаеше, че всъщност го дължат на Бога.
После дойде обаждането на Хелга Браун от Ротердам, която й разказа за промените сред децата, посещаващи благотворителната кухня. Тя го бе нарекла „цивилизация“. Децата съвсем сами бяха започнали да се цивилизоват.
Сестра Карлота веднага пристигна там, за да види чудото. И наистина, щом го видя със собствените си очи, просто не можеше да повярва. Опашката за закуска гъмжеше от малки деца. Големите, вместо да избутват или да прогонват завинаги невръстните мъници, ги напътстваха, защитаваха ги и се грижеха всеки да получи своя дял. Отначало Хелга бе изпаднала в паника от страх, че храната няма да й стига — но откри, че когато потенциалните дарители виждат как се държат тези деца, даренията се увеличават. Сега храната винаги беше в изобилие — да не споменаваме, че се увеличи и броят на помагащите доброволци.
— Бях на ръба на отчаянието — разказваше тя на сестра Карлота. — Един ден ми разказаха как някакъв камион ударил едно от момчетата и потрошил ребрата му. Разбира се, това беше лъжа, но момчето лежеше там на опашката. Дори не се опитаха да го скрият от мен. Бях готова да се предам. Канех се да оставя тези деца в ръцете на Господа и да се преместя при най-големия си син във Франкфурт. Там правителството не е задължено с договор да приема бежанци от цялото земно кълбо.
— Радвам се, че не си го направила — рече сестра Карлота. — Не можеш да ги оставиш в ръцете на Господ, когато Господ ги е оставил в наши ръце.
— Тъкмо това е странното. Може би това сбиване на опашката пробуди децата за ужаса на живота, който водят. Същият този ден едно от големите момчета… но най-слабото, с болен крак, викат му Ахил — май
— Значи, Хелга, ти ми казваш, че всичко е започнало от този Ахил?
— Казвай ми Хейзи. Вече сме приятелки, нали? — тя стисна ръката на сестра Карлота. — Трябва да се запознаеш с това момче. Какъв кураж! Каква прозорливост! Подложи го на тест, сестра Карлота! Той е роден водач! Той е цивилизатор!
Сестра Карлота си замълча — цивилизаторите често не ги бива за войници. Достатъчно беше, че момчето е интересно, а тя го бе пропуснала първия път. Така й се напомняше, че трябва да бъде