Сянката на Ендър

безупречна.

В мрака на ранната утрин сестра Карлота застана на прага, пред който вече се бе подредила опашката. Хелга й кимна, а после посочи показно един доста приятен на вид младеж, заобиколен от малки деца. Чак когато се приближи и го видя как пристъпва, тя разбра колко болен е десният му крак. Опита се да му постави диагноза. Ранна фаза на рахит? Деформиран по рождение крак, който никога не бил лекуван? Счупена и накриво зараснала кост?

Надали имаше значение. Военното училище нямаше да го вземе с този недъг.

Но после тя видя възхищението в очите на децата, как го наричаха Татко и как търсеха одобрението му. Малцина от възрастните мъже бяха добри бащи. А това момче (на колко ли беше? На единайсет? На дванайсет?) вече се бе научило да бъде изключително добър баща. Защитник, глава на семейство, цар, бог за малките си дечица. „Понеже сте направили това на един от тия най-скромни… на мене сте го направили“.2 Христос бе отделил дълбоко в сърцето си място за това момче, Ахил. Ето защо тя щеше да го подложи на тест, вероятно дори кракът му можеше да се оправи. А ако това не станеше, без проблеми би могла да го запише в добро училище някъде в Нидерландия… пардон, в Интернационалната територия… в град, който не е напълно превзет от бедността и нищетата на бежанците.

Но Ахил отказа.

— Не мога да изоставя децата си — каза той.

— Без съмнение някой друг би могъл да се погрижи за тях.

Едно момиче, облечено като момче, се обади:

— Аз мога!

Но си личеше, че не би могла да се справи — самата тя беше твърде малка. Ахил беше прав. Децата му зависеха от него и би било безотговорно да ги изостави. Причината момичето да е тук беше, че той е цивилизован. Цивилизованите мъже не изоставят децата си.

— Тогава аз ще дойда при теб — рече тя. — Сега се нахрани, а след това искам да ме заведеш там, където си прекарвате дните. Позволи ми да преподавам на всички ви в малко училище — само за няколко дни. Хубаво ще е, нали?

Щеше да е хубаво. Сестра Карлота отдавна не беше преподавала на подобен клас. Тъкмо когато и на нея самата усилията започваха да й се струват напразни, Господ й даваше такъв шанс. Това можеше да е дори чудо. Не беше ли сторил Христос така, че да накара сакатите да проходят? Ако Ахил се справеше добре с тестовете, несъмнено Господ щеше да стори така, че изцелението на кракът му да е по силите на медицината.

— Хубаво ще е да се учим — рече Ахил. — Никой от тези малките не може да чете.

Разбира се, сестра Карлота бе сигурна, че дори и Ахил да умее да чете, надали го прави особено добре.

Но кой знае защо — може би поради някакво почти незабележимо движение — когато Ахил каза, че никой от малчуганите не може да чете, най-дребният от всички, онзи, когото наричаха Бийн, улови погледа й. Тя съзря блещукащите искрици в очите му — далечни лагерни огньове сред непрогледна нощ — и разбра, че той знаеше да чете. Без сама да знае как, сестра Карлота разбра, че причината да дойде тук изобщо не беше Ахил — Господ я беше изпратил тук, за да намери тъкмо този, мъничкия.

Но тя отблъсна това предчувствие. Ахил бе цивилизаторът, осъществяващ делото на Христа. Той бе водачът, необходим на МФ — а не най-слабият и най-дребният от учениците му.

По време на учебните занятия Бийн гледаше да бъде съвсем кротък — никога не се обаждаше и не отговаряше дори когато сестра Карлота се опитваше да бъде настоятелна. Той много добре знаеше какво го чака, ако някой разбере, че мъничкият Бийн вече чете, смята и знае всички езици които се използват на улицата. Новите езици му се удаваха толкова лесно, колкото и събирането на камъчета — на другите деца. Каквото и да правеше сестра Карлота, каквито и дарове им дадеше, ако другите деца решаха, че Бийн се фука и се прави на по-кадърен от тях, на другия ден той нямаше да дойде на училище. В това бе сигурен. И макар тя да ги учеше предимно на неща, които той вече владееше, в думите й имаше много намеци за един по-голям свят, за големи знания и мъдрост. Никой възрастен досега не бе правил усилие да им говори по този начин и Бийн използваше момента да се наслади безупречния й висок стил. Разбира се, тя им преподаваше на Общия език на МФ — езикът на улицата. Но тъй като много от децата знаеха и холандски — за някои от тях той дори беше роден — сестра Карлота често обясняваше трудните неща на този език. Но когато бе унила и си мърмореше под носа, тя говореше на испански — езикът на търговците от „Йонкер Франц Страат“. Той се опитваше да схваща значението на непознатите думи от мънкането й. Нейните знания бяха истински пир и ако си траеше, той щеше да има възможност да остане и да пирува с тях.

Ала само след седмица учебни занятия той допусна грешка. Тя им раздаде листове, на които пишеше нещо. Бийн веднага го прочете. Това беше „предварителен тест“ и трябваше да оградят с кръгче верния отговор на всеки въпрос. Ето защо той започна да отбелязва отговорите, но тъкмо когато бе преполовил страницата, осъзна, че цялата група е потънала в мълчание.

Всички гледаха него — защото сестра Карлота го гледаше.

— Какво правиш, Бийн? — попита тя. — Още не съм ви казала какво трябва да направите! Моля те, дай ми листа.

Глупав, невнимателен, нехаен — ако умреш заради това, Бийн, сам си го заслужил.

Той й подаде листа.

Тя го погледна, а после се втренчи съсредоточено в момчето.

— Довърши го — нареди му.

Той пое листа от ръката й. Моливът му увисна над страницата. Преструваше се, че се мъчи с отговора.

— Справи се с първите петнайсет въпроса за около минута и половина — заяви сестра Карлота. — Моля те, не очаквай от мен да повярвам, че изведнъж следващият въпрос много те е затруднил. — Тонът й беше сух и саркастичен.

— Не мога — отвърна той. — Аз само си играех.

— Не ме лъжи — отвърна Карлота. — Свърши го докрай.

Той се предаде и отговори на всички въпроси. Не му отне много време. Въпросите бяха лесни. Той й подаде листа.

Тя го прегледа и не каза нищо.

— Надявам се занапред първо да изчаквате да ви обясня какво трябва да правите и да ви прочета въпросите. Ако опитвате да се сетите какво означават трудните думи, всичко ще объркате.

После тя им прочете на глас всички въпроси и всички възможни отговори. Чак тогава остави останалите да пишат по листовете.

След това сестра Карлота не се опитваше по никакъв начин да привлече вниманието към Бийн, но злото вече бе сторено. Веднага след края на часовете Сержанта отиде при Бийн.

— Значи можеш да четеш — рече той.

Бийн вдигна рамене.

— Лъгал си ни — продължи Сержанта.

— Никога не съм казвал, че не мога.

— Изложи ни всичките. Как така ти не си ни научил досега?

Защото се мъчех да оцелея, рече си наум Бийн. Защото не исках да напомням на Ахил, че аз съм умникът, измислил първоначалния план, с помощта на който той се сдоби с това семейство. Ако си го спомни, ще си спомни и кой насърчаваше Поук да го убие.

Отговори пак единствено със свиване на рамене.

— Не обичам, когато някой крие нещо от нас.

Сержанта го сръга с крак.

На Бийн нямаше нужда да му се обяснява какво да прави. Той стана и се отдалечи на бегом. С училището бе дотук. Може би и със закуската. Но за да го разбере, трябваше да изчака до сутринта.

Прекара цялата сутрин в самотно обикаляне на улиците. Трябваше да внимава. Като най-дребен и маловажен член от семейството на Ахил имаше шанс и да не го забележат. Но по-вероятно беше онези,