Сянката на Ендър

можете да го правите с петима души, вместо с шестима? Ти, и още четирима — по един от всички останали взводове?

Бийн искаше да възрази, но осъзна, че едно такова счепкване няма да го отведе доникъде.

— Прав сте, не се бях сетил. Ендър би могъл да размисли, когато разбере, че така вреди на тренировките ви. Тази сутрин, когато се видите с него, бихте могли да го обсъдите и да ми кажете какво сте решили? Но пък междувременно Лопатата може и да ми откаже и с това въпросът да се приключи, нали?

Том Лудата глава се замисли. Бийн виждаше как гневът кипи вътре в него. Но командирският пост бе променил лудата му глава. Той вече не избухваше като едно време. Успя да се овладее и изчака гневът му да се уталожи.

— Добре, ще поговоря с Ендър, ако Лопатата пожелае да се включи.

И двамата погледнаха Лопатата.

— Мисля, че ще е готино да се занимавам с нещо толкова шантаво — заяви Лопатата.

— Няма да правя никакви отстъпки и на двама ви — заяви Том Лудата глава. — И недейте обсъжда смахнатия си отряд по време на моите тренировки. Не го намесвайте.

И двамата се съгласиха. Според Бийн Том Лудата глава постъпи мъдро, като настояваше за последното. Приказките за това специално поръчение биха ги отделили от останалите във взвод „В“. Ако Бийн и Лопатата постоянно им натякват за новите си занимания, другите ще да се почувстват откъснати. Този проблем нямаше да се прояви чак толкова силно в останалите взводове, защото в отряда на Бийн щеше да членува само по един войник от всеки взвод. Значи — без приказки. И никакво вирене на носове.

— Виж, няма нужда да го обсъждам с Ендър — рече Том Лудата глава. — Освен ако не се превърне в проблем. Ясно?

— Благодаря — отвърна Бийн.

Том Лудата глава се върна на леглото си.

Успях да се справя, помисли си Бийн. Не се издъних.

— Бийн? — обади се Лопатата.

— Кажи.

— Имам една молба.

— Кажи.

— Не ми викай повече Лопата.

Бийн се замисли. Истинското име на Лопатата беше Дюшевал.

— Предпочиташ да те наричам „Два коня“9 ли? Същински воин от племето на сиуксите!

Лопатата се ухили.

— Все е по-добре, отколкото да те оприличават на инструмента за чистене на обора.

— Оттук нататък си Дюшевал — рече Бийн.

— Благодаря. Кога започваме?

— Днес през свободното време ще имаме тренировка.

— Дадено.

Бийн се отдалечи от леглото на Дюшевал, почти танцувайки от радост. Беше се справил. Беше успял. Поне този път.

След закуска той вече бе сформирал бойната си единица от петима души. За останалите четирима първо разговаря с взводните им командири. Никой не му отказа. Освен това накара отряда си да обещае, че оттук нататък ще наричат Дюшевал с истинското му име.

Когато Бийн влезе, Граф бе извикал Димак и Дап в импровизирания си кабинет на мостика на бойната зала. Течеше обичайният спор между Димак и Дап. Те вечно водеха спорове за някакви дреболии — как някой от тях бил нарушил този или онзи маловажен протокол — които бързо ескалираха в порой от формални оплаквания. Поредното съперническо счепкване — Дап и Димак опитваха да завоюват някакви привилегии за протежетата си Ендър и Бийн. Едновременно с това не искаха Граф да постави момчетата във физическата опасност, която се задаваше. Когато на вратата се почука, вътре вече от доста време разговорът течеше на висок тон и Граф се зачуди каква ли част от него би могла да е подслушана.

Дали бяха споменавали имена? Да. И Бийн, и Ендър. А също и Бонсо. Дали не се бе чуло и името на Ахил? Не. Бяха го споменали като „поредното безотговорно решение, заплашващо бъдещето на човечеството — защото някаква си налудничава теория на игрите е едно, а истинската борба на живот и смърт — съвсем друго! Напълно недоказано и недоказуемо, освен ако не се пролее кръвта на някое дете!“ — Каза го Дап, който имаше склонност да се изразява високопарно.

На Граф, разбира се, вече му беше дошло до гуша, защото бе съгласен и с двамата — не само с аргументите, които изтъкваха един срещу друг, но и с възраженията им срещу собствената му политика. Бийн бе отявлено най-добрият кандидат според резултатите от всички тестове. Ендър беше също така добър предвид действията му на командир в реални ситуации. И Граф наистина проявяваше безотговорност, като подлагаше и двете момчета на физическа опасност.

Но и в двата случая децата изпитваха сериозни съмнения в собствената си смелост. Ендър бе обременен с дългата си история на подчинение на по-големия си брат, Питър. Мисловната игра бе показала, че в подсъзнанието му Питър е свързан с бъгерите. Граф знаеше, че Ендър притежава смелостта да нанесе удара без задръжки, когато дойде моментът. Че може да се изправи сам срещу врага, без ничия помощ, и да унищожи онзи, който заплашва да го смаже. Но Ендър не знаеше това и трябваше да го разбере.

Бийн от своя страна бе проявил физически симптоми на паника преди първата си битка. Граф нямаше нужда от психологически тестове, за да разбере, че у по-малкото момче също се крие страхливец, въпреки добрата му изява в крайна сметка. Единствената разлика беше, че в случая с Бийн Граф споделяше съмненията му. Нямаше никакви доказателства, че Бийн би тръгнал в атака.

Да се съмнява в самия себе си не беше нещо, което един кандидат можеше да си позволи. Срещу такъв непоколебим враг — неспособен да се колебае — нямаше място за минути на размисъл. Налагаше се момчетата да срещнат най-големите си страхове със знанието, че никой няма да се намеси, за да им помогне. За да не се провалят, трябваше да знаят, че при неуспех последиците ще са катастрофални — да преодолеят изпитанието и да разберат, че са го преодолели. И двете момчета бяха толкова проницателни, че нямаше как опасността да е нагласена. Тя трябваше да е истинска.

От страна на Граф бе напълно безотговорно да ги подлага на такъв риск. И все пак той знаеше, че да не го стори би било също толкова безотговорно. Ако Граф заложеше на сигурността, никой нямаше да обвинява него за провала на Ендър или Бийн в действителната война. Но това надали би било утеха предвид последствията от подобен провал. Както и да гадаеше, допуснеше ли грешка, последиците за Земята по всяка вероятност щяха да са катастрофални. Единственото, което разрешаваше дилемата, бе да убият единия от двамата или да му нанесат тежка телесна (или умствена) повреда — така другият щеше да остане единственият кандидат.

Ами ако и двамата се провалят? Умните деца бяха много, но никой от тях не беше по-добър от вече действащите командири, които са завършили Военното училище преди години.

Все някой трябва да хвърли заровете. А засега те са в моите ръце. Аз не съм бюрократ и не поставям кариерата си над великата цел, в името на която са ме поставили тук да служа. Няма да поставя заровете в чужди ръце, нито пък ще се преструвам, че съм нямал избора, с който разполагам.

Единственото, което можеше да стори Граф в момента, беше да изслуша и Дап, и Димак, да отхвърли бюрократичните им атаки и маневри спрямо себе си и да се опита да ги опази един от друг. Всеки миг щяха да се хванат за гушите с това тяхно съперничество, сякаш напълно се поставяха на мястото на учениците си.

Някой тихичко почука и още преди вратата да се отвори, Граф се бе досетил кой влиза.

И да бе чул нещо от спора, Бийн с нищо не се издаде. Но пък да не се издава с нищо си беше негова характерна черта. Само Ендър успяваше да бъде по-потаен — но поне бе играл на мисловната игра достатъчно дълго, за да даде възможност на учителите да начертаят карта на неговата душевност.

— Сър? — рече Бийн.