положението.
Е, и аз съм му приготвил някои изненади.
— Свободни сте — рече Граф. — Всичките.
Те станаха, отдадоха чест и напуснаха.
Сега, помисли си Граф, трябва да умувам над всички свои бъдещи решения и да се чудя до каква степен изборът ми е повлиян от факта, че това хлапе ме вбесява.
Докато Бийн преглеждаше инвентарния списък, той първоначално търсеше нещо — каквото и да е — което би могло да бъде превърнато в оръжие, за да може Ендър или някой от армията му да го носи за защита при физическа атака от страна на Бонсо. Но нямаше нищо такова, което хем да може да го скриеш от учителите, хем да бъде толкова мощно, че да осигури достатъчно преимущество на дребните деца пред едрите.
Разочарова се, но реши, че ще намери други начини да неутрализира заплахата. Дали пък в списъка нямаше още нещо, което би могъл да използва в бойната зала? Уредите и препаратите за чистене не изглеждаха много обещаващо. Нито пък железарските изделия вършеха някаква работа. Какво, да хвърли шепа винтове ли?
— Какво означава „Линия на смъртта“? — попита Бийн.
Отговори му Димак:
— Много фина и тънка корда, която се използва за закрепване на ремонтните работници и строителите, когато работят извън станцията.
— Колко е дълга?
— Можем да сглобим няколкокилометрова здрава „линия на смъртта“ — отвърна Димак. — Но една макара е около стотина метра.
— Искам да я видя.
Те го отведоха в един отсек на станцията, където никога не влизаха деца. Декорът тук бе много по- утилитарен. Винтовете и нитовете в обшивката на стената се виждаха. Отдушниците не бяха скрити в тавана. Нямаше удобни светлинни индикатори, които децата да докосват, за да ги упътят към спалните им. Всички скенери бяха поставени твърде високо и не бяха удобни за използване от деца. Когато хората от персонала забелязаха Бийн, изгледаха Дап и Димак като побъркани.
Макарата беше невероятно малка. Бийн я претегли на длан. Беше и лека. Той разви няколко дециметра корда и установи, че е почти невидима.
— Колко издържа?
— Теглото на двама възрастни — отвърна Димак.
— Мога ли да я разрежа на две по-къси парчета?
— С горелка — отвърна Димак.
— Тъкмо това ми трябва.
— Само една ли? — попита със саркастичен тон Димак.
— И горелка.
— Отказваме.
— Шегувах се — рече Бийн, излезе от склада и забърза обратно по коридора.
Те хукнаха подире му.
— По-бавно! — подвикна му Димак.
— Вие ме настигнете! — отвърна Бийн. — Мен ме чака взвод, за да го обучавам с това нещо.
— И на какво ще ги обучаваш?
— Не знам! — той стигна пръта и се плъзна надолу. Прътът го отведе право до етажите на учениците. В тази посока изобщо нямаше охрана.
Взводът му го чакаше в бойната зала. От няколко дни те старателно изпълняваха заповедите му и пробваха какви ли не шантави неща. Формации, които можеха да избухват във въздуха. Паравани. Атаки без оръжие, при които обезоръжаваха врага с краката си. Влизане и излизане във въртеливо движение, което правеше почти невъзможно уцелването им, въпреки че и самите те не можеха да стрелят по когото и да било.
Най-окуражаващото беше, че Ендър, когато не отговаряше на въпроси на взводни командири и войници от другите взводове, прекарваше почти цялата тренировка в наблюдение на отряда на Бийн. Каквото и да им хрумнеше, то щеше да е познато на Ендър и щяха да му хрумнат собствени идеи кога да го приложи. А като знаеха, че Ендър ги наблюдава, войниците на Бийн просто се раздаваха. Това, че техният командир наистина го беше грижа за тяхната работа, издигаше Бийн в техните очи.
Ендър ги умее тези неща, осъзна за стотен път Бийн. Той знае как да сформира групата такава, каквато той я иска. Знае как да накара хората да си сътрудничат. И знае как да постигне това с минимални усилия.
Първото, което Бийн опита с „линията на смъртта“, беше да я опъне напречно на бойната зала. Стигна — но едва остана достатъчно корда за възлите в двата края. Но няколкоминутните експерименти показаха, че беше напълно негодна за препъване на противника. Повечето противникови войници просто нямаше да я уцелят. Тези, които я уцелеха, можеха и да изгубят ориентация или да се прекатурят, но след като разберяха, че е там, щяха да я използват като част от решетка. Това означаваше, че един изобретателен противник може да се възползва от нея.
„Линията на смъртта“ бе изработена с цел да пречи на хората да отплуват в космоса. Какво става, когато достигнеш края й?
Бийн остави единия край на кордата вързан за една скоба в стената и нави другия й край няколко пъти около кръста си. Сега кордата бе по-къса от ширината на куба, който представляваше бойната зала. Бийн я върза на възел и се отблъсна към отсрещната стена.
Докато се рееше из въздуха и кордата се обтягаше зад него, той не можеше да прогони от ума си мисълта, че тази корда не може да бъде срязана. Що за начин да намериш края си — прерязан на две в бойната зала. Доста интересно щеше да е за разчистване после.
Когато стигна на един метър до стената, кордата се обтегна. Напредъкът на Бийн веднага секна. Тялото му се преви одве — чувстваше се така, сякаш го бяха изритали в корема. Но най-голямата изненада беше как инерцията му се преобразува от движение напред в странична дъга и тя го изхвърли през цялата бойна зала към мястото, където се упражняваше взвод „Г“. Така силно се удари в стената, че му секнаха и последните остатъци от дъх.
— Видяхте ли! — изкрещя Бийн, веднага щом успя да си поеме въздух. Коремът го болеше — можеше и да не е прерязан на две, но сигурно се бе охлузил жестоко, веднага го разбра. Ако не беше с бойния си костюм, като нищо можеше да получи и вътрешни увреждания. Но той щеше да се оправи, а „линията на смъртта“ му даваше възможност рязко да сменя посоката във въздуха. — Видяхте ли, бе! Видяхте ли!
— Добре ли си? — провикна се Ендър.
Цялата армия спря тренировката да гледа как Бийн играе с кордата. Връзването на двама войници заедно даде интересни резултати, когато единият спря, но му беше трудно да се задържи на едно място. По-ефикасно беше, когато Бийн накара Ендър да използва куката си, за да свали една звезда от стената и да я разположи в средата на бойната зала. Бийн се върза и се отблъсна от звездата. Когато кордата се обтегна, ръбът на звездата му послужи като опорна точка, за да скъсява дължината на кордата, докато сменя посоките. Когато невидимата нишка се уви около звездата, с омотаването около всеки ръб тя се скъсяваше все повече. Най-накрая Бийн вече се движеше толкова бързо, че след като се удари в звездата, за миг изгуби съзнание. Но цялата армия „Дракон“ бе слисана от видяното. „Линията на смъртта“ бе напълно невидима — отстрани изглеждаше, сякаш този дребосък се отблъсква и после изведнъж, както си лети, започва да сменя посоката и да набира скорост. Доста обезпокоителна гледка.
— Да го повторим и да проверим дали мога да стрелям през това време — предложи Бийн.
Вечерната тренировка свърши чак в 21:40 и почти не им остана свободно време преди лягане. Но зрелището — номерата, които подготвяше отрядът на Бийн — бе възбудило армията, вместо да я изтощи и сега войниците подтичваха по коридорите. Повечето от тях сигурно разбираха, че хрумванията на Бийн са ефектни трикове, които надали биха могли да решат изхода на една битка. Но все пак бяха забавни. Бяха нови. И си бяха на армия „Дракон“.
