Снежната кралица

— Ти не даде възможност на Съвета да връчи новото ти назначение, командир. — Очите му я порицаваха за нейната нетактичност и неблагодарност. Но той не каза нищо повече.

— О! — Тя взе автоматично назначението от ръката му. О, богове, каква ще бъде моята съдба?

— Няма ли да го погледнеш? — Не беше нито случайно, нито дружелюбно напомняне. Почувства как тялото й се вцепени.

— Разбира се. — Джеруша разтвори листа, очите й пробягаха по него. Тиаматанската полиция се разделяше, както бе очаквала, между няколко различни свята. Мантагнийс ставаше шеф на друг инспекторат. И тя… тя… очите й най-после намериха нейното име и зачетоха.

Нямаше никаква грешка, въпреки че не можеше да го повярва. Прочете го отново: командваща сектор, което беше почти равно на поста й тук. Но на станция Парадайз, в Силагонг, на Биг Блю! Където няма нищо освен вулканична шлака.

— Наказателна колония. Там се извършва усилена миньорска работа за добив на минерали, командир. Това е от съществено значение за Хийгемъни. Има планове за откриване на нови колонии. Затова разширяваме там полицейските сили и разчитаме на теб.

— По дяволите, аз съм полицейски офицер. Не искам да управлявам затворнически лагер. — Хартията прошумоля, когато ръцете й я смачкаха. — Защо ми давате това назначение? Заради онова, което току-що казах? Не е моя грешката, ако…

— Това беше първоначалното ти назначение, командир. Но за заслуги ти беше повишена в чин командващ сектор.

Той каза всичко това преднамерено и самодоволно. — В края на краищата превъзпитанието на нарушителите е също толкова важно. Някой трябва да върши и тази работа, а ти доказа, че можеш да се справяш… с трудни положения.

— Безизходно положение! — Да спори значеше да се унижава още повече. — Аз съм командир на полицията на цяла планета. Току-що получих похвала. Не искам да стоя със скръстени ръце и да оставя кариерата ми да приключи!

— Разбира се, че няма — отговори той покровителствено. — Ти можеш да се отнесеш до членовете на Съвета, макар че след днешните ти възмутителни и оскърбителни обвинения сигурно няма да намериш голямо съчувствие. — Тъмните му очи станаха още по-тъмни. — Нека бъдем откровени по въпроса, командир? И двамата знаем, че ти дължиш тази длъжност на настойчивата намеса на кралицата. Истинската причина, поради която беше назначена за инспектор, беше просто една шега. Тази нова длъжност е по- голяма, отколкото заслужаваш. Ти знаеш, както и аз, че мъжете под твоя команда никога не приеха да получават заповеди от жена. — Но това беше дело на Еъриенрод! — Моралът беше ужасен, както Главния инспектор Мантагнийс често ми е докладвал. Ти не си нито необходима, нито желана в полицейските сили. Дали ще приемеш това назначение или ще подадеш оставка, зависи от теб; на нас ни е все едно. — Той сключи ръце зад гърба си и застана пред нея, неподвижен като стена.

Ти ми изигра този номер, копеле такова, но след вчерашната случка мислех… мислех…

— Ще се боря срещу това, Хованес. — Гласът й трепереше от гняв, половината от който беше насочен срещу нея, задето бе допуснала това да се случи. — Кралицата няма да ме смаже, нито пък ти. — Но тя те смаза, Джеруша. Тя… Тя се обърна и отново си тръгна.

Джеруша напусна двореца и тръгна обратно към полицейското управление. Първата й и единствена мисъл бе да отиде при своите хора, да им разкаже всичко и да види дали ще намери подкрепа от тях. Вярно беше, че от вчера чувствата им към нея се бяха променили. Но дали се бяха променили достатъчно? Ако сега спечелеше време, това й даваше възможност да докаже, че може да се ползува с уважение на този пост, както всеки мъж. Имаше ли достатъчно време за опит да ги опита и ги организира да я защитят? И ако има… дали си заслужава?

Изведнъж тя разбра, че стои самичка на уличката пред сградата на участъка. Никоя друга сграда, никоя друга длъжност не е била толкова важна в нейния живот. Но където и да отидеше, винаги щеше да се намери друг Хованес, друг Мантагнийс, които никога нямаше да я приемат, а дори щяха да се опитват да я прогонят. О-о, богове, наистина ли искаше да прекара остатъка от живота си по такъв начин? Не… и ако можеше да намери нещо друго да върши, което да значи за нея толкова много, колкото тази работа. Но нямаше нищо друго… нищо. Извън тази работа за нея нямаше живот, нямаше цел, нямаше бъдеще. Тя мина покрай сградата на управлението и се вля в реката на празненството.

50

Спаркс се движеше из слабо осветените стаи на покоите на Старбък. Те вече не бяха част от него, но и не можеше свободно да ги напусне. Сега всички изходи се наблюдаваха не от охраната на кралицата, а от разярени Летни хора. Когато той направи опит да попита Летните хора за Муун, те не поискаха да му кажат нищо. А когато се опита да ги придума да го пуснат, му се изсмяха и го отблъснаха назад с харпуни и ножове. Те знаеха кой бе той, Еъриенрод им беше казала. И щяха да го държат там до момента на жертвоприношението.

Еъриенрод отново го беше оковала до себе си. Ако нейните мечти бяха провалени, тогава и неговите щяха да имат същата съдба. Ако утре тя умре, и той ще умре. Тя го бе привързала към себе си така здраво, както щяха да бъдат вързани утре един към друг и хвърлени в морето. Тя беше олицетворение на Морето, а Старбък беше неин съпруг и те щяха да се родят отново с новия прилив… но като нови тела с нови, неопетнени души — Летни души. Така е било открай време и макар че чуждоземците бяха изопачили ритуала, за да отговаря на техните цели, той бе продължил винаги да съществува. Имаше ли някой, който можеше да промени Промяната? Муун се бе опитала да го спаси от нея, но съдбата се оказа по-силна и от двамата. Той се опита да не мисли какво се е случило между Еъриенрод и Муун, след като бе излязъл, когато Муун най-после научи истината за себе си. Дори ако Муун по някакъв начин бе успяла да избяга от Еъриенрод нямаше начин сега тя да се върне при него. Той можеше само да й бъде благодарен, че му бе дарила един последен час, една последна утеха в един пропилян живот.

Спаркс започна да рови в позлатения шкаф и намери вързоп с дрехи, които бе носил при първото си идване в двореца. Постла ги внимателно върху мекия килим и откри сред тях мънистената украса, която си бе купил през втория ден в града… и своята флейта. Той сложи настрана флейтата, взе дрехите, надяна дебелите панталони и облече ризата с цветовете на дъгата. После взе от най-горното чекмедже на шкафа медала на баща си и го окачи на врата си. Накрая взе внимателно флейтата си и седна на кушетката.

Спаркс вдигна инструмента до устните си, после отново го свали — устата му неочаквано бе станала суха, много суха, за да може да свири. Преглътна, кръвта биеше бавно в слепоочията му. Той отново вдигна крехката флейта от раковина. Като намести пръстите си на отворите, Спаркс се опита да свири. Въздухът около него се изпълни с несигурни ноти. Почувства гърлото си пресъхнало и отново преглътна. Мелодия след мелодия изпълваха главата му. Започна да свири колебливо. Постепенно пръстите му започнаха да се движат по-бързо и мелодията се понесе като планински ручей, сладка и чиста, идваща от глъбините на неговото същество, връщайки го към света, който бе изгубил. Вярата на Муун в него беше чиста като песента, а споменът за нея изми неговия срам, излекува всички рани, поправи всички злини…

Той вдигна поглед и очарованието изчезна, когато охраняваната врата на апартамента неочаквано се отвори. Влязоха двама души с качулки и с дълги пелерини. Единият се движеше бавно и някак неестествено. Зад тях вратата отново се затвори.

— Спаркс Самър…

Спаркс погледна косо и се пресегна да засили осветлението.

— Какво искате? Време ли е…

— Време е… след двадесетина години. — Първият мъж, онзи който се движеше леко, пристъпи напред в лъча на лампата и дръпна назад качулката си. Спаркс видя лицето на един мъж в края на средната възраст, един чуждоземец. Това лице… нещо в него му бе познато…

— След двадесетина години за първи път се срещаме, Спаркс. Бих искал само обстоятелствата да бяха по-подходящи.