Снежната кралица

— Муун! — Той се усмихна. — Наша вечерна разходка ще правим? — Всяка вечер той я развеждаше през градините до малката сграда от мраморни колони в сърцето на лабиринта от храсти, където в урни почиваше праха на неговите предци. Кареумовците спазваха йерархията от божества и дори разширяваха техния възглед за кастовото устройство на обществото в царството на небесата чрез пантеон, който бдеше над другите светове на Хийгемъни. На първия ред бяха предците, чийто успех или неуспех определяше мястото на техните деца в обществото. Аспунд отдаваше искрена почит на своите предци. Муун се чудеше дали успехът на един баща прави по-лесно да се повярва в неговата божественост.

Тя стана от люлката. Всяка вечер сред уединението на градините те обсъждаха въпроси, които бяха останали без отговор през деня.

— Не ви ли е студено? Тези пролетни вечери са прохладни. Вземете моята пелерина.

— Не, добре ми е. — Тя поклати глава упорито. Беше с рокля без ръкави, която бе избрала на ревюто показано по телевизията. Имаше чувството, че голите ръце смущават хората тук, негодуваше, когато я принуждаваха да ходи навлечена.

— Аха, закаляване! — Той се засмя. Муун видя, че Аспунд леко се намръщи. — Тази вечер вашата чудесна усмивка липсва. Дали защото утре на космодрума да отидете трябва? — Муун вървеше бавно, за да може той със своята старческа походка да върви редом до нея.

— Отчасти. — Тя погледна меките му чехли и шарките по пътеката от гладки камъни. Силки би останал очарован от техните цветове… Тя би била радостна отново да го види, по-радостна, отколкото ако види Елзевир. Искаше да избяга от задушаващото съвършенство на изкуствената красота на този свят. Муун очакваше с нетърпение вечерните разходки, но през деня К.Р. беше зает със своята работа, а АЛВ контролираше нейното учене, като проявяваше прекалено благоразумие, след като едно младо момиче със съмнително възпитание живееше в бащината й къща. АЛВ се държеше с нея почтително поради трилиственика на шията й, но самото присъствие на АЛВ превръщаше всяка нейна стъпка в недодялано препъване, в разплискана купичка, в счупена ваза. Неумолимото съвършенство на АЛВ правеше всяко неправилно произношение фатално, въпросите нетактични, смехът неуместен. Това беше свят, който се страхуваше да се самоиронизира, да изгуби контрол — контрол над Хийгемъни, контрол над Тийумат.

— Смятате ли, че на вас повече време трябва? Аз смятам, че не мога много нещо вас да науча, времето е недостатъчно, за нещастие.

— Зная. — Едно подплашено животно развя грива от проблясващи люспи и с писък избяга от пътеката. — Зная, че съм толкова готова, колкото позволяват силите ми. Но какво ще стане, ако никога не съм достатъчно готова? — С научаване на истината бе започнала да възвръща вярата в себе си, в татуирания трилиственик, в силата, която той символизираше. Но все още не беше готова да започне истински транс от страх, че един неуспех сега ще се превърне в неуспех завинаги.

— Вие готова ще бъдете. — Той се усмихна. — Защото вие трябва да бъдете.

Тя успя да си наложи също да се усмихне. Имаше някои неща в сибилската машина, които дори кареумовци не можеха да обяснят — аномалии, непредсказуеми прояви, сякаш всичко знаещият източник за сибилското проникновение беше оформен несъвършено. Някои от неговите отговори бяха толкова заплетени, че никой специалист никога не би могъл да ги направи ясни. Понякога изглеждаше, че тази машина изпълнява някаква своя собствена цел, макар че обикновено не беше така. Сега машината беше решила да избере нея като свой инструмент… Тя не ще се провали, тя не трябва да се провали. Но каква беше нейната цел, ако Спаркс вече не я желаеше? Да го върне. Ще го върна. Мога да го върна. Тя стисна юмруци, сякаш да го задържи. Ние си принадлежим. Той ми принадлежи.

— Това е по-добре — каза Аспунд. — Сега какъв последен въпрос вие ще ме питате? Има ли нещо все още неясно?

Тя бавно кимна с глава и зададе един въпрос, който я безпокоеше още от самото начало.

— Защо Хийгемъни пази в тайна от Тийумат, че навсякъде има сибили? Защо вие казвате на Зимните хора, че ние сме дяволи или луди?

Той се намръщи, като че ли тя бе нарушила някакво особено строго табу.

— Аз не мога това на теб да обясня, Муун. Много е сложно.

— Но това не е истина. Ти каза, че сибилите са жизнено важни, че те правят само добри неща. — Тя изведнъж разбра казаното за намеренията на Хийгемъни, разбра колко повече бе научила тук в сравнение с онова, което знаеше от по-рано.

Изразът на Аспунд й подсказа, че той също бе разбрал и че съжаляваше, защото беше безсилен да я спре.

— Надявам се, че не съм сторил и няма да сторя много голямо зло на мой собствен народ. — Той погледна настрана. — Вие трябва на Тийумат върнете се. Но аз моля се това скръб на Кареумов да не причини.

Тя не отговори.

Те оставиха пътеката и тръгнаха през ароматната силифа, която се виеше в лабиринта от подрязани дървета. Достигнаха до мраморния параклис, в който се отразяваше пастелната небесна светлина. Аспунд влезе вътре, Муун седна на една мраморна пейка, влажна от росата. В лекия бриз тя усети миризмата на благовонен тамян. Муун се чудеше какви ли молитви отправя тази вечер към своите предци Аспунд.

Птици пърхаха в скута й. Тя гладеше нежните им, покрити с пера гърбове, и си мислеше, че това е за последен път, че от утре нататък няма да има спокойни градини, а само Черната порта… Муун потръпна изведнъж, почувствала вечерната прохлада.

21

— Гражданино, какво правиш в кабинета ми? — Джеруша погледна купищата официални откази, натрупани до нейния терминал върху бюрото, чак до ъглите на стаята.

— Казаха ми да дойда тук. За моите разрешителни. — Собственикът на магазин говореше с тон, изразяващ нещо средно между несигурност и грубост. — Казват, че вие ще ми обясните защо не съм чул нищо…

— Да, зная това. Моят сержант би могъл да ти направи такава справка, всеки полунормален полицай от патрула би могъл да свърши тази работа! — О, богове, ако можех поне един ден да не повишавам глас… дори един час. Тя подръпна червено-черните си къдрици. — Кой, по дяволите, те изпрати тук?

— Инспектор Ман…

— … тагнийс — допълни като ехо тя. — Е, изпратил те е не където трябва. Кажи на дежурния офицер да ти направи справката.

— Но той каза…

— Този път не приемай отказа за отговор! — Тя го отпрати към вратата и погледна към недочетения отчет на екрана. После се пресегна към копчето за вътрешна комуникация.

— Сержант, размърдай си мозъка и направи справката за онези идиоти! За какво смяташ, че си тук?

— Адски подходящ начин за управляване на един свят, дявол… — Ругатнята беше прекъсната, когато вратата се затвори зад търговеца.

— Извинете, командир — каза мрачно сержантът. — Да пусна ли следващия?

— Да. — Не. Повече не. — И ми дай Мантагнийс — Не, недей. — Джеруша отпусна бутона на говорителя. Тя можеше веднага да уволни Мантагнийс от полицията за създаденото безпокойство, но ако го направеше, щеше да му развърже ръцете да протестира, вместо само да предизвика негодуванието му. И той знае това. Той знае това, копелето… Тя отправи към отчета невиждащ поглед. Главният им компютър се беше повредил сериозно преди един месец и в цялата регистрационна система настъпи хаос. Сега системата едва работеше с половината от нормалния си капацитет, дори кареумовските експерти не можеха да я оправят, защото им липсваха важни елементи. Тя се опитваше да подреди документацията от последните месеци, опитваше се да прегледа този отчет вече цял час и все още не беше стигнала доникъде. Написа „ОДОБРЕНО“ и го пусна непрочетен. Не отива никъде. Тя разрови празните пакети в чекмеджето на бюрото си с надеждата да намери поне една йеста. По дяволите, почти са се свършили — как ще изкарам деня?