Муун добре всяка дума добре разбере.
Елзевир кимна и започна да превежда на Муун думите на Аспунд на тийуматански.
Тийумат е изостанал. Разбираш ли къде отиваш, когато потъваш в тъмнината? Разбираш ли защо понякога виждаш друг свят? — Елзевир кимна с глава към Аспунд, когато свърши превода, като мърмореше: — Затова я доведох при теб.
Муун погледна през прозореца — имаше нужда от въздух.
— Богинята избира…
— Във вашия свят тя е тази, която дарява това просветление или най-малкото винаги сте мислили така. Какво бихте казали, ако ви кажа, че вашето прозрение не е дар от боговете, а е наследено от Старата империя?
Муун бе затаила дъх, а после изведнъж въздъхна.
— Да! Искам да кажа, аз… аз го очаквах. Всеки тук знае, че съм сибила. Откъде знаят? Вие сте сибила, без някога да сте чували за богинята. — Тя отдавна бе престанала да вижда Морето майка като хубава жена с коса от морски водорасли да излиза от морето на раковина, теглена от нимфи. Но дори неясната първична сила, която понякога чувстваше да докосва нейната душа, не би изоставила естествената си среда, нито пък би направила такова далечно пътуване. Ако всъщност някога бе почувствала нещо, освен нейния копнеж да чувства… — Вие имате толкова много богове, вие, чуждоземците. — Тя беше твърде много смутена от загубата и промяната, а трябваше да понесе още един удар. — Защо имате толкова много богове?
— Защото има толкова много светове, всеки свят има най-малко един свой бог, а най-често няколко. „Моите богове, или вашите богове — казват те. — Кой може да знае кои всъщност са истинските богове?“ Ето защо ние служим на всички, просто за сигурност.
— Но как е могла Старата империя да прати сибили навсякъде, ако никой бог не е могъл да стори това? Жителите на тази империя не са ли били обикновени хора?
— Да, били са. — Той се пресегна към купата с направените като кубчета плодове. — Но в някои отношения те били като богове. Могли са да пътуват директно между световете за седмици или месеци, не за години — имали са хиперсветлинна съобщителна техника и звездни двигатели. И все пак накрая тяхната империя се разпаднала… въпреки че са удължили прекомерно нейното съществуване. Или поне ние така смятаме.
— Но дори след разпадането на империята някаква забележителна и безкористна група е създала склад, банка от данни за постигнатото от империята във всички области на човешкото знание. Те са се надявали, че тези записи на всички открития, събрани на едно централно, неприкосновено място, ще могат да направят неизбежното рухване на тяхната цивилизация частично, а възстановяването по-бързо. И понеже разбрали, че техническият колапс може да засегне много светове, създали най-простата система за контакти с тяхната банка от данни, която са могли да измислят — човешки същества. Сибили, които могат да предават директно полученото от избрани предци, от кръв на кръв.
Муун опипа белега на китката си.
— Но… как може кръвта на някой да покаже какво има в една… една машина на някой друг свят? Аз не вярвам в това!
— Наречете го божествена инфекция. Вие разбирате какво значи инфекция, нали?
Тя кимна.
— Когато някой е болен, човек трябва да стои настрана от него, за да не се зарази.
— Точно така. „Инфекцията“ на сибилата представлява изкуствено създадено заболяване чрез толкова съвършена биотехническа структура, че ние едва сега започваме да разбираме някои малки неща за нея. Инфекцията създава или може би имплантира някои структури в мозъчната тъкан, които правят сибилата способна да приема една комуникационна среда, по-бърза от светлината. Вие ставате едновременно и приемник, и предавател. Вие обменяте информация директно с оригиналния източник на данни. Това е, което става, когато потъвате в небитието: вие потъвате в компютърните електронни схеми, а не се изгубвате в космоса. Друг път вие сте в контакт с други сибили, живеещи на други светове, знаещи отговорите на въпросите, които старата империя никога не е предполагала, че ще бъдат зададени. — Той повдигна чашата си към нея и се усмихна окуражително. — От цялото това словесно описание ожаднях.
Муун видя как трилиственикът се завъртя на фона на дрехите му, усети как тя самата бавно се завъртя, уединена, закачена на кука някъде високо в стая с кондициониран въздух.
— Тогава заболяването ли прави хората да полудяват? Смърт за убийство на сибила… смърт за любов със сибила… — Тя млъкна и опипа студените камъни по ръбовете на масата.
Той повдигна вежди.
— Така ли казват на Тийумат? При нас казват същото, макар че вече не го възприемаме буквално. Да, за някои хора „инфекцията“ причинява лудост. Сибилите се избират заради някои техни лични качества, едно от които е емоционалната устойчивост. Разбира се, кръвта на сибилата може да предава заболяването. Слюнката също може да го предава, но обикновено другият трябва да има открита рана, за да се инфектира. Очевидно любовта със сибила не означава смърт при разумно предпазване, иначе днес нямаше да можете да видите моята дъщеря. Предполагам, че суеверието е било преувеличено, за да бъдат защитени сибилите в едно от по-малко цивилизованите общества. Самият символ, който носим, назъбеният трилиственик, представлява символ за биологическо пречистване; това е един от най-старите символи, известни на човечеството.
Но тя не чу нищо след думите: „От любовта със сибила не следва смърт.“ „Тогава Спаркс… ние не трябва да бъдем разделени. Ние можем да живеем заедно!“
— Елзевир! — Муун едва не задуши старата жена в прегръдката си — Благодаря ти! Благодаря ти, че ме доведе тук! Ти спаси живота ми. Няма нищо между морето и небето, което да не съм готова да сторя за теб!
— Защо е това? — Аспунд се наведе, развеселен. — Кой е този Спаркс? Да не би да е някаква любов?
Елзевир отблъсна неясно и внимателно я задържа там.
— О, Муун, мое скъпо дете — каза тя с неописуема тъга, — аз не искам да подхранвам надеждите ти с подобно обещание.
Муун отмести поглед, без да разбира казаното.
— Когато станах сибила, той замина надалеч. Но сега мога да се върна и да му кажа…
— Да се върнеш? На Тийумат? — Аспунд се изправи.
— Муун — каза Елзевир, — ти не можеш да се върнеш.
— Зная, зная, ще трябва да чакам, докато…
— Муун, послушай я! — извика Крес.
Шокът от това неочаквано нарушаване на тишината я сепна.
— Какво? — Тя се отпусна в ръцете на Елзевир, като не преставаше да мига. — Ти каза, че ще…
— Ние никога няма да се върнем на Тийумат, Муун. Ние никога няма да тръгнем натам, ние не можем. Ти също не можеш. — Устните на Елзевир трепереха. — Аз те излъгах. — Тя извърна очи, опитвайки се да смекчи истината. — Всичко беше една чудовищна лъжа. Аз… аз съжалявам. — Тя пусна ръцете на Муун.
— Но защо? — Муун несъзнателно приглади коси, свободните й кичури като паяжина покриха лицето й. — Защо?
— Защото е много късно. Портата на Тийумат вече се затваря, става много нестабилна, за да може един такъв малък кораб като нашия да премине безопасно през нея. Не… не са минали месеци, откакто напуснахме Тийумат, Муун. Минали са може би повече от две години. Връщането също ще трае толкова дълго време.
— Това е лъжа! Не сме били на онзи кораб години наред. — Муун се изправи на колене. Постепенно съзнанието й започна да разбира и възприема чутото. — Защо ми сторихте това?
— Трябваше да ти кажа това още в началото. — Елзевир закри с ръка очите си. Крес каза бързо нещо на Аспунд на сандхи.
— Тя не ви лъже, Муун. — Аспунд се наведе назад, несъзнателно отдръпвайки се от тях. Елзевир отново започна старателно да превежда думите му. — Времето на кораба се различава от времето навън. То тече
