така добре знаеше, че не можеше да ги осуети. — Във всеки случай желая да разпитам Старбък и се надявам, че ще ми съдействате — каза тя недвусмислено, без да разчита на нещо подобно.
— Разбира се. Ще направя всичко, което мога, за да оправя тази неприятна случка. — Еъриенрод разплете свободно спуснатия гердан от кристални мъниста, който падаше на сребърната й блуза. — Но Старбък е свободен човек, той идва и излиза, когато пожелае. Не зная кога ще го видя.
Палу Тийон сви скептично уста.
— Моите хора също ще го търсят. Но, разбира се, много ще ми помогнете, ако ми кажете името му.
Еъриенрод направи знак с ръка на Спаркс да се качи на подиума. Тя почувства как той трепна ужасен.
— Съжалявам, командир. Не мога да разкрия неговата самоличност пред никого. Това ще бъде нарушение на цялата концепция за неговия пост. Но ще следя за него… — Тя се пресегна към една къдрица в косата на Спаркс и я нави около пръста си. Той я погледна смутено и отвърна неуверено на нейната усмивка.
— Сама мога да го намеря. И когато го намеря, ще го доведа. — Палу Тийон се поклони с цялото уважение, което дължеше, и се оттегли.
Спаркс се усмихна с чувство на облекчение.
— Точно пред очите й!
— Какво стана на този бряг? — Тя се наведе вторачена в него.
— Казах ти всичко, което зная, което видях! Убихме нимфите по обичайния начин и оставихме Енгенит да ги намери. Нищо друго не сме правили. — Той скръсти ръце на гърди. — Не зная какво се е случило след това. В името на богинята, защо не… — Думите бяха отчаяна молитва за загуба и копнеж.
Тя отмести поглед от него, чувстваше лицето му обтегнато от някаква натрапчива емоция.
35
— Очите на богинята! — Шейната се забави и спря.
Гъндалийну повтори тихо приглушената ругатня на изтощената Муун. На пътя им отново се изпречи гол каменист хълм. Той никога не беше очаквал да види земя зад звездното летище, която да не е покрита с метри навеян сняг. Но докато беше в плен, Тийумат отново бе достигнал до орбиталното лято. Той навлизаше в средата на лятото на Промяната — когато Близнаците достигаха до точката на периапсиса по техния път около Черната порта. Гравитационното влияние на Портата повишаваше слънчевата активност на двете слънца и те бавно разтопяваха този замръзнал свят, като постепенно правеха екваториалните райони непоносимо горещи.
През последните няколко дни, докато си проправяха път през черната и сребърна пустош, където лагеруваха бандитите, времето им се бе усмихнало. Огромната блестяща самота бе постилала пред тях дни наред праисторически килим под затиснатите под ледници вулканични върхове, под неповторимата чистота на небето. С всеки отминаващ ден, макар че пътуваха на север, температурата все повече се повишаваше и премина точката на замръзване, когато слънцата достигнаха зенита си. Тяхната благодарност се превръщаше в проклятия, когато по пътя им все по-често се появяваха участъци от оголени камъни.
Гъндалийну изпълзя от купа кожи и одеяла, пристъпи тежко към предната част на шейната и се наведе да повдигне плазовете. Муун се напъна отзад и заедно затеглиха шейната по безкрайния склон нагоре. Гъндалийну гледаше как гигантските им сенки повтарят техните бавни движения, мъчеше се да не обръща внимание на горещите пристъпи, които стягаха гърдите му. Даваше си сметка, че неговата слабост принуждаваше едно момиче да върши непосилно тежка работа.
Те достигнаха до върха на хълма. От другата страна имаше сняг. Гъндалийну издиша въздуха, който бе задържал в гърдите си, и се задави в спазмата на кашлицата. Муун дойде до него и го дръпна да седне отзад в шейната.
— Още колко има, Б.З.? — Тя се намръщи и подпъхна кожите под брадата му като капризна бавачка. Сега тя нямаше билкови лекарства, а кашлицата му отново се беше усилила. Той се усмихна и поклати глава.
— Скоро. Може би още един ден и ще бъдем там. —
— Мисля, че, трябва да лагеруваме там долу — посочи Муун. Той видя как посребрените й от ледения вятър мигли се повдигнаха. — Слънцата вече залязват. — Тя погледна към безкрайността от хълмове, спускащи се към далечното море, после вдигна глава нагоре към дълбокото, тъмносиньо небе. — Ти не бива да пътуваш в този студ. — Тя неочаквано затаи дъх, а после викът й надви порива на вятъра. — Б.З.!
Той вдигна очи и проследи ръката й, без да знае какво да очаква.
От синьо-черния зенит падаха звезди. Но не звездите от счупено стъкло на този зимен свят. Това бяха звезди, които блестяха в нейните сънища, звезди, за които човек може да умре, звездите на Империята, на величието и на славата!
— Какво… какво представляват те? — Той долови в гласа на Муун страхопочитанието и ужаса на безбройните жители на седем отделни свята звучали през хилядолетието, когато са наблюдавали звездопада.
Петте звездни кораба в небето ставаха все по-големи с всеки удар на сърцето. Хармониите от цвят и сила се променяха и пренареждаха, създаваха безредие, когато тяхната светлина се изливаше през призмата на течащата вода. Муун наблюдаваше как петте кораба бавно се преподреждаха в движение под формата на кръст. Видя излъчвания от тях студен огън да се сгъстява в една огромна звезда със знака на Хийгемъни. Цветовете бяха наситени с музика, която изпълваше небето.
— Премиер-министърът! Това е премиер-министърът! — До ушите му достигна гласът на Муун, приглушен от защитната маска на лицето й.
Той преглъщаше и не можеше да промълви.
— Това са кораби! — Тя продължи да си отговаря сама. — Това са само кораби. Как могат да са истински и да бъдат толкова красиви?
— Те са кареумовци. — Той не й каза, че това са само дисковидни кораби, обвити в мантии от холографска проекция, за да смаят един подвластен свят. Муун го погледна, сляпа от ликуване.
— Те ли са? — Тя допря внимателно ръка до бузата му и обърна поглед към небето, когато ятото отново се раздели, пламъците угаснаха и към земята заваля жарава, някъде зад хълмовете, на по-малко от два хребета. — Виж! — Муун се отърси от учудването. — Онова трябва да е звездното летище! Б.З., вече сме почти там. Още тази нощ можем да пристигнем. — Лицето й гореше от възбуда. — Идваме навреме!
— Да. — Той пое дълбоко дъх. — Много време. Слава на боговете! — Той наблюдаваше как последният от корабите изчезна зад хълма.
Тя го погледна изненадана.
— Но дотам са само няколко часа път.
Той вдигна рамене все още загледан в далечината.
— Може да е така. — Започна да кашля и сложи ръка на уста.
Тя докосна челото му да провери температурата му.
— Колкото по-рано отидеш на лечител, толкова по-добре.
— Да, бавачке.
Тя го смушка в ребрата. Той се усмихна, нетърпението отново го обзе, докато тя пускаше двигателя. Шейната се плъзна безшумно по склона. Часове… само часове оставаха до връщането му в живота, който почти бе изгубил завинаги, единственият живот, който заслужаваше да се живее. О, богове, да, той искаше да пристигне в звездното летище още тази нощ.
Тогава защо й каза „утре“?
