взор на небето.
Произнасяше тези думи винаги с очи отправени към светлината на всяка нова зора, когато се събуждаше и се виждаше свободен човек, когато виждаше до себе си Муун в малката палатка. Тя беше достатъчно близко, но той никога не я докосна от онази нощ насам. Гледаше я как спи, съзерцаваше хубавото й лице, разбърканата й коса и неестествено бледата й кожа, която сега му бе по-близка от неговата собствена тъмна кожа. В ума си той хиляди пъти я бе държал в ръцете си и бе целувал устните й, като се чувстваше свободен от своето минало и бъдеще, свободен от строгите норми, които определяха неговия живот. Той с изненада установяваше, че не се срамува от своя копнеж по едно варварско момиче с очи като мъгла и ахат.
Бе я виждал да се събужда от неспокойните му въображаеми целувки, да лежи, загледана в неговия гръб със сънена усмивка. Бе я виждал с очи, изпълнени с желание, неспособна да сподели това, което я изпълва. И само неговите очи бяха питали, и само нейните очи бяха отговаряли. А сега вече нямаше да има друга сутрин…
Те пресякоха един последен хълм, студен и мъчителен. Приглушената светлина на звездното летите се разкри пред тях като изгряващо среднощно слънце. Ниският купол на подземния комплекс приличаше на огромно подуто място върху разположената до морето равнина. Това беше почти един град. Неземна светлина заливаше кривината на неговата повърхност. Не се виждаха никакви следи от кацане на звездни кораби. Нямаше никакъв отвор върху непроницаемата повърхност. Далеч на морския хоризонт Гъндалийну видя мигащите очертания на будния Карбънкъл.
Той въздъхна, мъчителният натиск в гърдите му изчезна. Муун седеше мълчалива зад пулта за управление. Неочаквано тя протегна ръка и го докосна но рамото — жест, който повече успокояваше, отколкото предлагаше. Той вдигна ръка за да я постави върху нейната. Разбра, че не може да я задържи и отпусна ръката си.
— Не се безпокой — промърмори той вдървено, неуверено. — По-добре да завием вляво и да влезем през главния вход. Охраната ще бъде нащрек заради държавното посещение. Не искам да станем жертва на засилена охрана.
Муун се подчини. Продължаваше да мълчи. Уловен в собствената си неспособност да я заговори, да успокои нея и себе си, той наблюдаваше как куполът пред тях нараства.
Вече бяха на около сто метра от главния вход, когато ги осветиха и един безплътен глас им заповяда да спрат. Четирима души в полицейски униформи ги доближиха предпазливо. Той знаеше, че повече се следяха шейните, излизащи отвътре навън. Лицевите щитове на техните шлемове бяха спуснати. Не можа да разпознае никого. Съзнанието, че бяха негови хора не му действаше успокоително. Той стоеше замръзнал с чувство на вина, сякаш беше престъпник, а не жертва.
— Вие минавате през забранена зона. — Той видя сержантски отличителни знаци, но не позна гласа. — Измитайте се, обожатели на Майката преди да сме ви взели на мушка.
Гъндалийну настръхна.
— Кой, по дяволите, те е учил на това, сержант?
Сержантът отстъпи назад стреснат.
— Кой, по дяволите, иска да знае? — Той махна с ръка. Двама от неговите хора заобиколиха Муун, третият задърпа Гъндалийну от шейната. Краката му се огънаха и той седна безпомощно на снега.
— Пусни го!
— Махни си ръцете от нея! — Неговият гневен протест заглуши този на Муун. Тя тръгна към него, но двамата мъже я блъснаха назад. Гъндалийну свали качулката си, свали окъсаната си защитна маска срещу студа, която скриваше лицето му. Той говореше бавно на клостански, главния език на Ню Хейвън. — Ще ти кажа кой иска да знае, сержант. Полицейският инспектор Гъндалийну иска да знае!
Сержантът обърна назад щита на шлема си, взря се.
— О, богове!
— Гъндалийну е мъртъв! — Третият патрул го погледна в лицето. — Хилядолетието идва, той е!
Муун се освободи, пристъпи напред и му помогна. Гъндалийну свали гамашите и се изправи бавно, с достойнство.
— Съобщенията за моята смърт са преждевременни. — Той я обгърна с ръка и тежко се облегна на рамото й.
— Инспектор! — Сержантът излезе напред. — Ние мислехме, че бандитите са ви хванали, сър. Подкрепете го.
— Добре съм. — Гъндалийну поклати глава, когато Муун го стисна покровителствено и отказа да се раздели с него. — Така съм добре — каза той, изведнъж забравил за студа и умората, неочаквано почувствал се затоплен и силен.
— Добре дошли, инспектор! Идвате точно навреме. — Един от мъжете му стисна ръка, взря се любопитно в Муун. Гъндалийну почувства, че възникват усложнения. — Кой е вашият приятел, обожател на Майката?
— Достатъчно добър, за да се върне. Ти не можеш да си представиш колко е добър. — Той погледна немаскираното лице на Муун, видя на него страх и несигурност и разбра най-после, че част от нейното смущение беше насочено към него. Усмихна се обещаващо и почувства как ръката й се успокои. — Моят другар беше затворник заедно с мен. И преди да кажа нещо повече и за двама ни, бихме могли да хапнем нещо топло и да поседнем. — Той се закашля изтощен, за да подкрепи казаното.
— Инспектор, както знаете, сър… — чу той сержантът да възразява — … ох, местни хора не се допускат в комплекса.
— В името на боговете, сержант! — Търпението му се беше изчерпало напълно. — Ако Зимните бандити не бяха влезли в проклетия комплекс, сега нямаше да съм полумъртъв! И ако не беше тази жена, въобще нямаше да съм тук. Донеси ни шейната!
Повече възражения нямаше.
Джеруша потри очи и потисна една прозявка, като вдигна бързо ръка. Около нея се носеше шумът от половин стотица разговори, издигаше се до тавана и оттам се отразяваше в оглушаваща атака. Вече двадесет и четири часа, откак не беше дремвала. Дори от това почетно място, седнала зад високата маса в залата сред полубоговете на Съвета на Хийгемъни, чувстваше, че всичко представлява един тест за издръжливост. Според времето на кораба на премиер-министъра и Съвета беше средата на деня, а не средата на нощта. Така че за всички уважени с честта да ги посрещнат, също беше ден.
Тази нощ се бе ръкувала със самия премиер-министър Ашуини, облечена в униформата на командир на полицията, притисната под тежестта на блестяща сърма и месинг. Почувства се доста унизена, когато видя неговото официално облекло, извезано с украшения и златно-сребърни нишки, с изящна кройка, подчертаваща все още младежкото му тяло. Всъщност на колко ли години беше той, в реалното време? Четиристотин? Петстотин? Дори Еъриенрод би почувствала тръпка на ревност пред вида на неговата дълголетна младост. Изпита скрито задоволство, че Еъриенрод нямаше право да присъства на този банкет. Премиер-министърът бе наследил доживотно поста на своя баща като последен от рода през столетията, след като мечтите на Кареумов да доминира над останалите светове бяха осуетени от принципната идентичност на галактическото пространство-време. Той я беше поздравил с учтива галантност, в която тя откри неговата лична недоверчивост от факта, че е жена. Главният съдия Хованес сега бе седнал до него, но той почти не обръщаше внимание на това, което му докладваха за нея.
Един робот пъргаво взе шест от седемте недокоснати от нея блюда, и постави друго. Тя пиеше чая си, черен като кафе, и се надяваше, че е достатъчно силен, за да я държи будна.
— Отнемаме ви една нощ на заслужен сън, командир.
Джеруша се обърна виновно към мъжа отдясно, Първия секретар Темън Ашуин Сирас, законен син на премиер-министъра. Беше красив мъж, със светла кожа и едър кокал за кареумовец, навлизащ в средна възраст. Това я изненада, понеже самият премиер-министър изглеждаше по-млад. Но най-потресаващо беше присъствието на метис между членовете на Съвета, това върховно хранилище на кареумовската арогантност. Очевидно той бе спечелил голяма слава като военноначалник в собствения си свят, което бе накарало премиер-министърът да наруши традициите и да го избере в Съвета. През първия час тя бе водила
