Снежната кралица

банален разговор с него и с премиерския говорител, чийто одеколон я накара да се разкиха. Но разговорът бе замрял и тя остана доволна, когато вниманието им бе привлечено на друго място.

— Не, разбира се, не, секретар Сирас — промърмори тя, като най-после си спомни добрите маниери. Тя прекара пръст но ширита на високата си яка.

— Вие почти не се докосвате до храната, въпреки изключителното старание на първия готвач. Това ястие от канаваба е отлично. — Той говореше свободно клостан. Беше добър лингвист, както болшинството кареумовци-техници. Но какво друго му оставаше да прави през цялото време?

Тя се усмихна протоколно. Богове, изведете ме оттук…

— При моята работа не ми се случва често да ям по дванадесет блюда. — Нейният клостайски език й звучеше като чужд след толкова години, през които бе говорила тиаматански. — Предполагам, че не мога да отговоря на предизвикателството. — Вече на никакво предизвикателство!

— Опитайте пъпеша, командир. — Той кимна, когато тя покорно вдигна назъбената лъжица. — Според мен удоволствието от хубавата храна е единственият начин за преодоляване на мъчителната скука от държавните дела. И хубавите напитки…

Значи, това е, което ти е развързало езика. Тя изяде още едно парче пъпеш и неочаквано разбра, че й беше харесал. О-о, какъв ад… да прекара цял час в един измислен свят. Ами ако трябва това да продължи цял живот?! Да се преструва, че всичко е точно такова, каквото е желала да бъде, че всичко това няма да свърши с последното заминаване. Тя погледна в отсрещния прозорец страховития червено-златен силоз на площадката за кацане, където стояха корабите на Съвета като угаснали въглени, подобно на хилядата други очукани дисковидни кораби. Заредените с енергия решетки на площадката и нейните периферни стоянки бяха залети със светлина и наподобяваха застиваща повърхност на поток от вулканична лава. За момент тя почувства гордост и удоволствие при вида на най-невероятните постижения на човечеството. Почувства се щастлива, че присъства между най-първите хора, че й предстои блестящото бъдеще, въпреки че се бе отклонила от родния й свят. И за какво? Тя погледна към банкетните маси и оживените лица. Неочаквано си помисли болезнено: Б.З… този момент трябваше да принадлежи на теб, не на мен.

— Кажете ми, командир, как се случи да…

— Извинете, командир. — Сержантът от охраната се намеси с извинително нахалство. — Извинете, сър — обърна се той към първия секретар.

— Какво има, Тесра Бард? — Джеруша не можа да разбере от тона му извънредната ситуация.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, мадам, но мислех, че ще искате да знаете — току-що се завърна инспектор Гъндалийну.

Лъжицата на Джеруша затрака по листенцата на чинията й с формата на цвете.

— Той е мъртъв!

— Не, мадам, лично го видях. Някаква местна жена го доведе, Сега е в болницата. Преглеждат го…

— Къде е той? — Джеруша отправи въпроса към най-близкия техник, когато влезе в приемната. Тя беше оставила Тесра Бард да обяснява на Първия секретар, като се надяваше, че извиненията й са били достатъчни. — Инспектор Гъндалийну!

— Тук, командир. — Жената посочи с брадичка, ръцете й бяха пълни с инструменти.

Джеруша премина през втората врата, без да спира, все още невярваща, че той може да бъде в стаята.

— Гъндалийну! — Името му се изтръгна от устата й с повече чувство, отколкото искаше.

Той се обърна към нея от мястото, където седеше, опрял крака в края на масата за прегледи, съблечен до кръста. Един облечен в синьо здравен работник преместваше диагностичния уред върху гърдите му. Тя видя ребрата му, които приличаха на стъпала на подвижна стълба. Видя лицето му и почувства недоверие: измършавяло, небръснато, без един зъб в устата. Забеляза как той понечи да сграбчи ризата си, когато тя се изправи пред него. Гъндалийну отпрати здравния работник, размаха ръце във въздуха и накрая ги скръсти на гърди като смутено малко момченце.

— Командир…

— Да, боговете са ми свидетел, това си ти, Б.З.… — Тя овладя обхваналото я желание да съсипе напълно останалото му достойнство, пък и своето, като го прегърне като майка. — И ти ако не си приятна за очите гледка, Гъндалийну — каза тя, като се усмихна. Мислеше са, че няма да издържи.

— Богове! Извинете ме, командир, не исках да ви се представям в такъв вид… искам да кажа, така непредставителен…

— Б.З., единственото нещо, което има значение за мен сега, е дали това тяло е нещо реално. Ако е така, тогава онова честване горе, в края на краищата, не е безсмислено.

На лицето му се появи усмивка.

— Толкова реално, колкото и тяхното пристигане. — Той се изгърби напред в пристъп на кашлица.

— Добре ли си? Какво му е, докторе? — Джеруша се обърна към здравния работник и за първи път разбра, че в стаята има и четвърти човек, който стоеше тихо в ъгъла.

Здравният работник вдигна рамене.

— Изтощение. Пневмония…

— Не е нещо, което две таблетки антибиотик да не могат да отстранят — каза Гъндалийну, като рязко го прекъсна. — И топла храна за другаря ми и за мен — Той погледна към мълчаливия четвърти човек, усмихна се и насочи официалното си неодобрение като револвер към здравния работник.

— Ти видя какво мога да направя, инспектор. — Здравният работник излезе с напълно безизразно лице. Джеруша се чудеше дали Гъндалийну прикрива раздразнението или радостта си.

— Ако знаех, щях да ти донеса останалата ми храна. Само първата половина от официалния обяд е достатъчна да нахрани всички гладуващи на планетата. — Докато говореше, тя любопитно погледна към мълчаливия посетител. Белокожо момиче в бяла парка, на бузата със завехнало натъртване. Местно? Джеруша се намръщи. Момичето я погледна не със срамежлива скромност, както бе очаквала, а с оценяващ поглед. Имаше нещо познато…

Гъндалийну проследи погледа и и каза бързо:

— Командир, това е Лятната жена, която ми спаси живота, която ме върна тук навреме за последното отпътуване. Муун, ела и се запознай с командир Палу Тийон. Ако има някой на тази планета, който може да ти помогне да намериш братовчед си, това е тя. — Той погледна назад. — Бях пленен от бандити, мадам, както и тя. Но тя…

Джеруша пусна последните думи покрай ушите си. Муун… Самър… Муун Даунтрейдър Самър! Отвлечената невинна, убитата гостенка на Енгенит, изгубеният клон на кралицата! Да, тя сега позна това лице, сега, когато най-после го видя добре. По тялото й мина студена тръпка. Какво прави тя тук? Как може да бъде тук, как може тя да го спаси? Не тя… Момичето застана до Гъндалийну. Той покровителствено постави ръка на рамото й. Не знае ли той, че тя е обявена извън закона? Не си ли спомня, коя е тя?

— Командир Палу Тийон. — Муун се усмихна, безпокойството й изведнъж се отприщи.

— Какво правите…

— Командир, аз поемам отговорността за нейното пристигане… — Гъндалийну млъкна, когато външната стая се изпълни с глъчка на хора. Джеруша видя как лицето му светна, а след това бе обхванато от паника, когато разбра на какъв език говорят. — Канонизиран! Командир… Муун — и дръпна парката от гърба й. — Трябва ми палтото ти.

Муун остави да го вземе, дори му помогна да го облече, сякаш разбрала неговото неловко положение. Той се изправи на крака, закопчавайки палтото, когато влязоха Първия секретар и говорителят, следвани от една представителна група от половин дузина гости от банкетната зала. Джеруша ги поздрави, видя, че Гъндалийну също ги поздрави с нескривана гордост.

— Командир! — Първия секретар Сирас отвърна на поздравите им с кимване на глава. — Когато научихме, че изгубеният офицер е един от нашите хора, решихме, че трябва да дойдем да го поздравим със завръщането. — Той погледна към Гъндалийну, след това към Муун. После пак към Гъндалийну, сякаш не можеше да повярва, че един кареумовец може да изглежда така.