скерцото на Деветата на Бетовен), или с някакво неочаквано изражение давал да се разбере, че е наясно какво става. Един път, когато третият тромпет се изгубил и престанал да свири в един силен инструментален пасаж, Клайбер продължил до края, и едва тогава казал: „Всичко беше много добре, само дето третият тромпет беше прекалено силен.“ Тънкият хумор му служел много добре в такива ситуации. Понякога е бил в състояние да промени атмосферата на репетиция в Лондон, като имитирал например най-наперения чиновник на „Форийн Офис“. Също така, разполагал с доста голям запас от местни идиоматични изрази, които използвал за разведряване на обстановката. Възпитаниците му от Ковън Гардън му подарили книга с песни от Тирол, с посвещението: „На нашия скъп учител Ерих Клайбер, който ни строява в две редици“. Най-вече в Южна Америка обаче психологията на репетиции се оказва изключително сложна; там едно изречение, казано в подходящия момент, можело да бъде по-ефикасно от дълга и строга пледоария. Да вземем например жаргона на пампата — Клайбер го овладял достатъчно добре с помощта на учебник, подарен му от един от оркестрите. И докато в Европа би повдигнал духа на екипа с едно „Vivere in pericolo“, то в Буенос Айрес разчитал на едно светкавично „Дръжте се здраво, че ще препускаме!“ Или пък категоричното „Само през трупа ми!“
През последните години някои от очебийните противоречия продължили и даже се задълбочили. От една страна, бил прочут с големите хонорари, които искал, а от друга — често работел безвъзмездно, тоест за благото на оркестъра (в Лондон, Брюксел и другаде) или, както в Мюнхен, за изграждането отново на разрушени по време на войната театри. На концертите на други е демонстрирал липса на търпение и сдържаност; често неочаквано се появявал на репетицията на някой свой колега и оставал безропотно цялата вечер. И въпреки, че ставал все по-практичен в ръководенето на второразредни изпълнители, съумял да се запази съвършено неприкосновен за компромисите и препоръките, които изглеждали неизбежни в подобни ситуации. По отношение на подготовката, ако било нужно, ставал по-взискателен от всякога. Преди записите на „Figaro“ и преди Реквиема на Верди, които реализирал във Виена през зимата на 1955–56 г., той отново и отново се връща към оригиналните текстове. По-специално, непрекъснато навестявал своя стар съмишленик Ерих Енгел, въпреки че той бил толкова болен, че можел единствено да отбелязва с молив „да“ или „не“ в полетата на писанията на Клайбер. След дълги години на примиряване с това, което има под ръка, най-после за него става възможно да работи с певци, които завинаги са оставили своя отпечатък върху някои роли: Флагщад, Калас, Юринак, Вебер, Христов…
Въпреки това, всеки музикант от поколението на Клайбер продължава да носи дълбоко в себе си усещането, че музиката, такава, каквато я е опознал, е изгубила своите блясък и качества. „Каквато са я познавали“ — с Барток, Берг, Шонберг, Хиндемит и Щраус в разцвета на силите си — дузина велики иэпьлнители, между които той можел да избира; изпълнители, много по-близки (като време, школа, чувствителност и заложби) до корените на музиката, отколкото днешните; а също и все още виждащото се на хоризонта отражение на музикалния живот през XIX век.
Един концерт, доставил огромно удоволствие на Клайбер в началото на лятото на 1953-та, е онзи, който отново го събира с оркестъра на Дармщат. Така той успява отново да посети града, в който е изживял първите си успехи, град, съхранил своята отколешна любов към изкуствата.
Клайбер описва концерта в едно писмо, което седмици по-късно пише до своя стар колега Лерт, който от известно време бил женен и живеел в Калифорния. Ето част от него:
Скъпи и стари колега, и най-вече приятелю,
Много хора дойдоха да ме поздравят, а най-вълнуващо от всичко беше публиката. Въпреки, че са от друго поколение, ме приеха като почетен гражданин на Дармщат! [Darmstadt — „Градът на дигите“] Зная, че пазите топло чувство в сърцето си за града, и за онова прекрасно време, когато тук ние станахме някои.
На Вас и Вашето семейство, с много обич, довиждане, от някоя друга точка на земното кълбо, но винаги с Муууузика!
Сърдечни поздрави, Ваш стар приятел,
Клайбер винаги е хранил надеждата, че след войната Виена отново ще заеме присъщото й място на музикална столица на света. През последните седмици на борбата в Европа, той говори по радиото от Мексико, ала думите му изглеждат днес доста патетични: „Всички вие, които сте истински австрийци, трябва да имате един идеал, един единствен: думата «Австрия» да започне да означава нещо повече от онова, което е значела през предишните времена. И от победата на Съюзническите сили да се роди една нова Австрия. Такава трябва да е нашата цел, и, моля ви, не се тревожете за формата, която ще приеме нашето бъдещо управление. По-нататък ще има време за политика, тъй че поздравявам всички наши сънародници с едно искрено и въодушевено «Привет!» Бог да пази нашата малка страна и да й даде едно щастливо възкресение.“
Изпълнен с едно дълбоко патриотично чувство, Клайбер се връща във Виена за две серии записи, които му спечелват нова слава в различни части на света. По време на тези посещения в разгара на лятото, Маестрото е можело да бъде видян в осветения и тапициран с кадифе салон на „Сахер“: едър и пълен с енергия мьж, с пепеляво сив тропически костюм и видимо изнервен от това, че трябва да изгуби един единствен работен час. „Колко много работя!“, често повтарял той, „Като черен роб! Ама си струва!“ И с едно смигване добавял: „Парите, искам да кажа!“, загрижен обаче да не изисква нищо предварително. Единствено по изключение се появил пред публиката във Виена и може би поради тази причина вложил особено усърдие в изпълнението на Реквиема на Верди, което бил поканен да дирижира през ноември 1955.
Макар и неофициално, този концерт е част от празненствата, последвали откриването на Виенската Държавна опера. Никой, който е бил във Виена по онова време, не би забравил неудържимото вълнение, изпълващо улиците тогава. Идеалното време да се слуша концерт във Виена е в прекрасна неделна утрин през зимата, а след онзи на Филхармонията от 6 ноември вече било лесно да излезеш от много грозната, но обичана музикална зала и да почувстваш, че Виена и музиката са неразделно цяло.
През това време Клайбер се е намирал в Шрунс. Въпреки че изпраща телеграма на Държавната опера „с най-добри пожелания от един стар член на «Виерт галери»“, за него е било много тежко този монументален символ на Австрия, толкова очакван и желан през всички тези години, да се срине по този начин. Тогава той още повече се затваря в себе си и се отдава на подготовката на „Requiem“ на Верди. Четирима първоразредни италиански изпълнители от Милано му били обещани за случая; всички билети били продадени за по-малко от час, а и творбата е от онези, които Клайбер особено обича. Може би не е имало концерт, който толкова много да е желал.
Реквиемът е трябвало да има две представления — на 23 и 24 ноември. Четиримата солисти под въпрос трябвало да се върнат в Милано на 25 ноември, за да започнат репетиции за „Die Zauberflote“ под диригентството на Херберт фон Караян. Това било планирано преди много време. Но когато Клайбер пристига във Виена точно за съгласуваното време за репетиции, той открива, че властите в Милано са счели за подходящо да изтеглят напред с пет дена началната дата. В резултат на това четиримата солисти се виждат принудени да анулират своите договори. Реквиемът обаче не е творба, в която би било възможно да се изкара на prima vista даже и от един добре сработен състав. Едно от условията на Клайбер е било да разполага с избраните от него солисти. Две години по-рано „Requiem“ е бил представян под диригентството на Караян (разбира се, с първокласни солисти от „Ла Скала“). Това съвпадение естествено увеличило цялостния интерес към двете представления.
Клайбер не е човек, способен да се пречупи пред проблемите и настоял концертите да се състоят с неизвестен състав — трима от солистите били италианци, а четвъртата била госпожица Жан Мадейра, едва що дебютирала мецосопрано във Виенската Щатсопера. През онази седмица времето било изключително лошо. Първият концерт протекъл, съпроводен от свирепа буря, която можела да се чуе във вътрешността на залата. При тези условия не е чудно, че единият от тримата италианци бил почти абсолютно неспособен да пее, а другите двама не били в най-добрата си форма. Ала някои критици забелязали, че госпожица Мадейра показвала огромен напредък след тази една седмица на работа с Клайбер. За самия диригент един
