ежедневник пише: „Той е същия както винаги, с излъчване на Маестро, с техника на Маестро, без престореност, без «естетични» движения, с едничката решимост да служи на музиката и на отделния музикант спокойно, сигурно и концентрирано.“ За самия концерт същият критик казва: „Виена няма време за интриги и низки агитатори. Виена има нужда от силни и чисти личности, с една дума, като Клайбер!“
Coda
Точно два месеца след това Клайбер умира. Винаги е бил прекалено загрижен за здравето си и повечето от неговите приятели биха му дали още 20 години живот. Работата му изпъквала все повече и повече (присъствалите на концертите му в Щутгарт и Кьолн положително биха се съгласили с това) и по всичко личало, че кариерата му също придобивала съвсем ново измерение. Може би някои фотографии са могли да алармират за предстоящото, защото в светлината на по-късните познания, те разкриват една рана, която никога не заздравява. Като цяло обаче, януари 1956 г. е бил добьр за Клайбер. Концертът му в Кьолн, включващ Първа симфония на Вебер, концерт за кларинет на Моцарт, изпълнен от Лотар Фабер и една поредица танцувални произведения на Моцарт е издържан в особена смес от напрегнатост, майсторство и ясен анализ. „Танците“ на Моцарт са серията, която той свири през всяка от изминалите 30 години по повод рождените дни на госпожа Клайбер. Маестрото обичал да ги нарича „Танци за рожден ден“. Краткият танц „Разходка с шейна“ К 605 е трябвало да бъде изсвирен „на бис“. Това е последното дирижирано от него произведение…
В края на живота си Клайбер не е бил особено общителен. Занимавайки се с подготовката, например, на „Parsifal“ в Ла Скала, чиято премиера била обявена за великденските празници през 1956 г., той е обичал да се откъсва от заобикалящия го свят. В неговия случай това означавало да води простичкия начин на живот, който само милионер може да си позволи. При тези негови оттегляния, любимото му убежище било хотел „Долдер“ в Цюрих. Благодарение на своите дълги пребивания там, семейство Клайбер съумяват да поддържат един ритъм на живот, съвършено независим от този на всички останали в хотела. И също както мнозина други прочути музиканти, Клайбер винаги се радвал на това да влезе в своята стая, да затвори двойната врата и търпеливо да изчака сервирането на превъзходните ястия, които винаги били поднасяни в точно определения час. Той ценял също така усърдието на камериера на етажа, който го обслужвал в продължение на дълги години и който на свой ред бил музикант с вкус и критерии.
Този престой обаче щял да продължи по-дълго от периода, включващ 27 януари 1956 г., който е свързан с честването на две столетия раждането на Моцарт. Клайбер бил един от малцината диригенти, които нямало да вдигат своята палка през този ден. Маестрото всъщност бил планирал да остане в хотела, докато г-жа Клайбер се отправила с кола към Лугано, за да подготви отиването му в Рим. (Трябвало е да дирижира една сюита от „La Clemenza di Tito“). Нямало да остане сам, защото доктор Вили Райх, приятел, ученик и биограф на Албан Берг, щял да обядва с него, за да обменят идеи относно сюитата „Lulu“, която Клайбер щял да дирижира в Америка с Виенската опера. Междувременно той щял да напише няколко писма и със сигурност съществува писмо с голямо декоративно заглавие: „Двеста години от раждането на Моцарт“. Така и не успял…
Карлос Клайбер (1930)
Митът Карлос
(по Джоржо Витали)
Син на Ерих Клайбер, един от най-великите диригенти на ХХ век, Карлос Клайбер винаги е бил зависим от сравнението с баща си. Този факт, обаче не е попречил на изявата на неговия талант.
Карлос Клайбер е най-големият оркестров диригент от края на ХХ век. Тази преценка не идва от една част от критиката или от най-вярната му публика, или от специалистите, които го уважават. Не идва и от дискографските компании, които знаят колко го цени пазарът. Това е всеобща оценка. Никой от света на класическата музика не би казал, че не е така. Карлос Клайбер е един жив мит: за него се говори в анекдоти, в епизоди, разказани от очевидци. За него говорят изпълненията му, които не могат да се забравят, макар че са малко; винаги са били малък брой и хората, които са чули Карлос Клайбер да дирижира. Неговите появявания са доста редки, както при всички големи артисти, които съзнателно или несъзнателно успяват да подхранят собствената си легенда приживе, подобно на Артуро Бенедети Микеланджели, който изпитваше същото смущение и същото уважение към публиката.
Как Клайбер стана един мит, кои са причините за неговия упорит отказ да се показва, какви са причините той да не обръща внимание на огромното уважение, което заслужава? Ще се опитаме да разберем това като разгледаме живота и опита му. Но определено ще трябва да се откажем от един вид свидетелства: директния контакт, неговата истина. Клайбер, всъщност не е дал никога дори и едно интервю…
Във връзка с историческото му представление на „Otello“ от Джузепе Верди на 7 декември 1976 г. в Миланската Ла Скала, обграден от телекамери и журналисти на RAI, той се ограничава да каже: „Благодаря на всички“, обръщайки се на другата страна. По време на последвалото представяне на „La Boheme“ на Джакомо Пучини, запален по музиката жирналист помолил една известна дама от Милано, поканила Маестрото на вечеря, да му позволи да се преоблече като сервитьор, за да може да чуе разговорите на масата (Клайбер в приятелска компания е съвсем обикновен човек, почти наивен, много благоразположен), но не му било дадено разрешение и възможността била изгубена… Наистина, става въпрос за анекдоти, но Клайбер не е само или просто една „личност“, не е обектът на „казват“ и „помни се“. Това е човекът, който повече от всеки друг на света успява да трансформира своя диригентски жест в най-съвършеното, въодушевено и изразително музикално изпълнение. Това е музикантът, който повече от всеки друг създава музиката в момента, в който дирижира, показвайки в един чуден синтез гения и величието на Бетховен, Вагнер или Пучини, филтрирани, преобразени от неговата чувствителност. Кога и как се е развил един толкова изключителен талант?
Късно, ако съдим по биографията. На двадесет години Клайбер — както ще признае по-късно на Ленард Бърнстейн — не е знаел още да чете оркестрова партитура. Или поне не в смисъла, която тази фраза носи за един истински оркестров диригент: тоест, не е можел да я опознае в дълбочина, да я превърне в идея и интелектуален модел, да чуе гласовете на певците и звука на инструментите, превърнати в музика в главата му. Причината за това толкова закъсняло проявление на таланта (около 30-годишен) може да е само една: бащината фигура! Всъщност, Карлос, роден през 1930 г., е син на великия Ерих, един от най-значимите немски оркестрови диригенти на ХХ век (Виена, 1890 — Цюрих, 1956). Ражда се в Берлин, където бащата заема длъжността Генерален музикален директор на Държавната опера (там дирижира премиерата на „Wozzeck“ на Албан Берг през 1925 г.). През 1935 г. бащата, майката и децата (Карлос има една сестра) трябва да започнат серия от странствания поради появата на нацизма: боготвореният Маестро се противопоставя и бива принуден да подаде оставка. През 1934 г. семейството се преселва окончателно в Южна Америка и до 1948 г. Карлос учи в един английски колеж в Чили. Отношенията с бащата и с музиката не са от най-гладките. Защото Карлос веднага бива привлечен от изучаването на партитури, от въодушевлението на композирането, но в същото време е разколебаван от баща си, когото уважава страшно много. И бащата, може би от желание да го предпази, се опитва по всякакъв начин да го разубеди да не поема по същия път, но въпреки това споделя пред приятели: „Любопитен съм да прочета музиката, която композира Карлос, и бедата е, че той има такава наклонност“.
Притеснението да се сравни с баща си, страхът от неговите оценки вероятно са придружавали Карлос в
