— Ако убийството е извършил някой от двамата чужденци, то той го е направил предумишлено.
— Това е по-вероятно — кимна Димов.
— А, според мене, това е сигурно — продължи Ралчев. — Защо убиецът ще вземе копчето, което случайно е иопаднало пред очите му? Очевидно той е знаел за какво може да му послужи.
— Разбира се, че си прав — отвърна Димов оживено. — Това се налага от само себе си.
Генералът мълчеше.
— Може и тъй да е — каза той най-сетне. — А може и да не е. Представете си например, че някой е проникнал в хотела отвън. Убил е, ограбил е и е изчезнал.
— Да си кажа правичката, другарю генерал, мъчно мога да си го представя — обади се Димов. — Откъде един външен човек може да знае, че в стая двеста и осем е отседнал богат чужденец?
— От администратора например…
— Почти невероятно! — каза Димов. — Никой разумен, човек не спи в един чужд хотел в непозната страна, без да се заключи. Нима Периа ще отвори посред нощ на непознат човек? И ще го пусне в стаята си?
— Защо непознат? Ами ако е бил администраторът? Идва, почуква: моля, господин Периа, вземете си паспорта.
Сега пък другите двама мълчаха.
— Помислете още, поработете! — продължи генералът. — Разбирам много добре, че не ви се иска убиецът да е българин… И ще бъде крайно неприятно, ако е българин… Но представете си, че е тъй… Нима ще оставим един вулгарен убиец да шета из страната ни? Убийството утре може да се повтори.
— А французите?
— Кои французи?
— Посолството например… Те веднага ще поискат някакво обяснение.
— На тях ще им дадем това, с което сега разполагаме. Искам да кажа, официалните документи: протокол, експертизи, снимки… Може пък и те да ни подскажат нещо.
След малко двамата си отидоха. Докато се возеха със служебната кола, Димов не проговори нито дума. Но лицето му не бе толкова замислено, колкото потиснато и недоволно. Едва когато слязоха той неохотно измърмори:
— Не може да бъде администраторът… Убиецът е бил в стаята. Периа е тръгнал към вратата и тогава е получил двата удара отзад. Мъчно мога да си представя, че Периа е допуснал в стаята си някакъв непознат администратор просто тъй, на моабет… Освен ако са се познавали преди това.
— Не е изключено! — каза Ралчев. — Берберов е стар хотелски плъх. Тия хора имат всякакви връзки, особено с чужденци.
— Добре, утре ще поговорим… А сега ми се иска да отида някъде за половин ден. Ей тъй, на въздух.
— Ами да отидем при Паргов.
— Не ти ли казах, че са изтровили раците в реката? — отвърна Димов ядосано. — Просто до шушка. Ако пък това не са престъпници…
Никога Ралчев не го бе чувал да произнася думата „престъпници“ с такава ярост и омерзение. Решиха да отидат до Боровец — да спят там в някоя от вилите на министерството и да се върнат. Това беше един от малките навици на инспектора — да се отлъчва от София, когато е затруднен. Но реката с раците — неговото любимо място за почивка и размисъл — беше отишла по дяволите. Вече никога нямаше да има раци в тая стара като древността река. А някой ден навярно щяха да изчезнат от всички реки. За да останат като жестоки отмъстители само в жалките тела на тия, които ги бяха изтребили.
Никак не се излъгаха, че отидоха в Боровец. Вилата беше спокойна и уединена и най-главното — съвсем безлюдна. След градския шум сега ушите просто го боляха от тишината. Лежаха дълго в рядката сянка, мълчаха до премаляване. И все им се струваше, че някъде шуми река, че някъде пърхат птици. Всъщност нямаше нищо — гората беше глуха и малко тъжна, като всяка стара борова гора. Единствено няколко катерички се премятаха безшумно из клоните или се катереха към върховете на боровете, огрени от слънцето.
Привечер се разходиха из гората, набраха гъби. Бяха хубави, едри гъби с кафеникави шапчици, овлажнели от росата. Понеже нямаха кошница, просто ги пъхаха в джобовете си или ги носеха в ръце.
— Всъщност какви са тия гъби? — досети се най-сетне Димов.
— Масловки — отвърна малко неуверено Ралчев.
— Имат ли отровни двойници?
— Струва ми се, че нямат.
— Как така струва ти се! Изобщо брал ли си друг път?
— Аз да съм брал? — погледна учудено Ралчев. — Просто съм виждал.
След дълги размишления най-сетне хвърлиха гъбите. Нямаше смисъл да поощряват престъпността в България. И нощта беше много тиха и хладна, спаха така дълбоко, че сутринта се събудиха зашеметени.
— Като че ли съм пиян! — оплака се Димов. — Мозъкът ми просто се е сплескал от толкова кислород.
Но като се върнаха в града, изведнаж се почувствуваха много ободрени. Сега вече можеха да седнат и да помислят. Но колкото и да мислеха, не стигаха до нищо съществено. Въпросителните не само че не се намаляваха, но и непрекъснато се увеличаваха. Ако убиецът е някой от чужденците, защо убийството е извършено именно в София? Защо не в Истанбул например, откъдето убитият е дошъл? Как е било пренесено през митницата оръжието, с което е било извършено убийството? Защо тримата чужденци не са попълнили сами фишовете си? Защо двама от тях не са поискали да ги събудят? Съвсем случайно ли са се събрали четиримата чужденци? Или пък е имало уговорка между някои от тях? Защо Перца не е отишъл като другите в ресторанта? Защо от убития са ограбени не само ценностите, но и всички други документи, включително и паспорта? Какво може да е търсил Периа в стаята на Кулон и действително ли е бил там? Дали и това не е фалшива следа като подхвърленото копче? Защо Капелани не е реагирал, когато сутринта Периа е бил потърсен в самолета? Изобщо знаел ли е, че са били спътници в един самолет и че са спали в един хотел? В крайна сметка какви може да бъдат мотивите на престъплението — просто грабеж ли, което им се струваше повече от съмнително. Или пък някаква тъмна мафиотска афера?
— Тая кутия за енфне ми се вижда много съмнителна! — каза Ралчев. — Да не би в нея да се крие загадката?
Димов вдигна рамене.
— Не вярвам да е представлявала някаква особена ценност… В това отношение вярвам на младия Ничев.
— А ако ни е подвел?
— За какво му е нужно да ни подвежда! — намръщи се Димов. — Когато можеше изобщо да скрие от нас, че в багажа му е имало кутия.
— А ако кутията е била просто контейнер?
— Всичко е възможно!… Но няма как да разберем. Птичката е долетяла и е отлетяла.
Все пак решиха да изпълнят добросъвестно указанията на генерала. И започнаха от Берберов. Пътечки имаше много, но не водеха до нищо съмнително. Наистина куп малки човешки слабости, но всички изглеждаха доста невинни. Посещаваше само скъпи заведения, но много рядко. Играеше карти, но само с приятели, и то на нищожни сумички. Не странеше от женски компании, но според възможностите на възрастта си. Не пилееше пари, нямаше съмнителни връзки.
Дори пиенето му беше съвсем френско — доста умерено, с вкус. По всичко личеше, че е добре обезпечен материално, защото редовно отказваше всякаква спомагателна преводаческа работа. Всички референции за него бяха много добри, включително и политическите.
— Повикай го на още един разговор! — каза най-сетне Димов. — Но много внимателно и любезно.
Берберов пристигна незабавно — гладко избръснат, с колосана яка. Държеше се съвсем свободно.
— Другарю Берберов, мина доста време от тоя трагичен случай… И все пак ще си припомните ли към колко часа Периа си взе обратно паспорта?
— Сега не мога да си спомня точно часа — призна си администраторът. — Но скоро, след като ми го остави.
