— Това е добре — отвърна шеговито генералът. — С такъв човек по-лесно ще се разберете.
Но за тяхно учудване Дюран не прояви особен интерес към алкохола. Наистина много хареса малката мастичка, която му бяха поръчали. И все пак се задоволи само с две чаши вино. Но затова пък отлично приготвената каварма явно го впечатли. И той започна подробно да разпитва за рецептата. Доста смътните обяснения на Ралчев, изглежда, не го задоволиха, защото измърмори:
— И все пак има някакъв секрет в тая работа. Наистина имаше, и то не само един. Извикаха главния готвач и той с удоволствие ги сподели, щом разбра, че има работа с французин. Дюран добросъвестно записа всичко в малко, доста износено тефтерче.
— Това е вече друга работа — каза Дюран доволно. — Какво бихте пийнали от мене, господине?
Вечерта, както генералът бе поръчал, заведоха Дюран в „Щастливеца“. За пръв път, откакто бе дошъл в София, изненадан и очарован, той се зазяпа в нещо, и то в един нощен пейзаж. Но гледката наистина беше хубава — безкраен мрак и безкрайно море от светлини.
— Имам чувството, че съм в Акапулко — обади се най-сетне Дюран.
— Ходили ли сте в Акапулко? — запита Димов.
— Не съм, разбира се… Но какво пречи да имам такова чувство?
Дебелакът наистина не беше много далеч от френския хумор.
Тоя път пийнаха повечко. Дюран много хареса и виното, и коняка. Само кафето като че ли го поразочарова. И донякъде сиренето, но в тоя случай не беше никак прав. И отново се опита да запише една рецепта — на качамака. Но тоя път рецепта нямаше.
— Всичко зависи от вкуса на царевичното брашно — каза готвачът. — И от търпеливото приготовление.
На края на вечерята Дюран прояви съвсем неочаквана любознателност.
— Какво значи „Щастливеца“? — запита той. Димов му обясни, че това е псевдонимът на известен български писател. И какви са били неговите вкусове.
— Наистина е бил щастливец! — съгласи се охотно Дюран. — Ако живеех в София, щях да идвам тук поне през вечер.
Като истински французин през време на вечерята Дюран нито веднаж не спомена за мисията, с която бе дошъл. И се държеше така, като че ли изобщо бе дошъл тук на малка почивка. След като го изпратиха до хотела, Ралчев побърза да каже:
— Имам чувството, ча ще си замине, без да ни каже нито дума.
— Не се надявай! — усмихна се Димов. — Това е полицай, а не турист.
На другата сутрин точно в девет часа Ралчев въведе Дюран в кабинета на Димов. Настаниха го удобно пред една малка масичка, Дюран извади от чантата си тънко синьо досие.
— Ралчев, три кафета! — каза тихо Димов. — Но гледай да не се изложим.
— Бъди спокоен, шефе, ще го приготвя сам.
— Точно от това се страхувам — измърмори Димов. — Какво кафе предпочитате, господин Дюран? Турско? Еспресо?
— Голямо! — отвърна Дюран.
— Една кана кафе! — каза шеговито Димов. Ралчев веднага излезе, макар да не му се искаше. Много добре разбираше, че разговорът ще почне без него. Димов поднесе на госта си кутия превъзходни хавански пури и Дюран с уважение взе една. В неговото собствено бюро никога никой не бе поднасял пури.
— Господин Димов, искам най-напред да ви запозная с главните действуващи лица — каза той.
— Да, прав сте — кимна Димов. — За мене те са просто като имена в театрална програма.
— Да почнем от Периа — продължи Дюран. — Доста загадъчна личност, от подземния свят, както казваме ние. Преди десет години бе осъден за съучастничество в голяма кражба на диаманти. Той получи три години затвор, но диамантите не се откриха. Това се случва доста често, господин Димов, при всички видове престъпления. Особено при най-големите. Виновниците лежат известно време, според присъдите, но дяловете им грижливо се пазят. Навярно нещо подобно е станало и с Периа. Той си излежа цялата присъда и излезе от затвора. Оттогава водеше напълно порядъчен живот, от правна гледна точка, искам да кажа. Живееше в луксозен апартамент, без да пести, но и без да работи… Не можахме да го уличим в нищо, макар да ни бе ясно, че не може да живее за сметка на някой анонимен благодетел…
— Беше ли под наблюдение?
— Да, разбира се… Но не много стриктно, доколкото ни позволяват нашите скромни възможности. Вие можете да си представите, господин Димов, каква армия от полицаи ще ни е нужна, ако трябва да наблюдаваме непрекъснато целия подземен свят… Всъщност ние само ги контролираме.
— Разбирам ви много добре — кимна Димов. — А пътуваше ли често в чужбина?
— Много рядко… Като всеки истински парижанин изобщо не излизаше от Париж. Неговият истински въздух бе на нощните заведения… Но последния път той не е заминал директно за Истанбул. До Щвейцария е отишъл с лека кола. В Цюрих никъде не е регистриран, навярно е отишъл направо на летището… Преди няколко дена намерихме на паркинга колата му.
— Как си обяснявате това?
— Много просто, искал е да се изплъзне от нашето наблюдение. Ако беше взел самолета от Париж, ние щяхме да знаем. И, естествено, щяхме да уведомим Интерпола. А той, изглежда, не е имал интерес от това. От справката узнахме, че е прекарал в Истанбул два дена, като е отседнал в хотел „Хилтон“… Какво е правил там, не знаем… Тая пура е наистина чудесна, господин Димов.
— Между прочем, Периа пушил ли е?
— Разбира се. Може ли такъв човек да не пуши? Но да продължим… Втората личност е господин Пиер Кулон. Много богат човек, много изискан притежател на три големи антикварни магазина в Париж. Движи се в най-доброто общество, няма никакви слабости, освен към скъпи картини и старинни вещи… Третият е господин Антоан Капелани… G две думи, обикновен чревоугодник и бонвиван в най-буржоазния смисъл на тая дума.
— Какво значи за вас „буржоазен“? — попита той. — Не прозвуча като комплимент.
— Защо? Исках да кажа просто обикновен, неинтересен, средно богат човек. Неспособен за изненади. Ако има да крие нещо, то е своята слабост към малки момичета. С мъка е потушил един неприятен скандал в това отношение. Но иначе почтен баща, уважаван гражданин, търговски директор на известна фирма за пишещи и сметачни машини.
В това време влезе Ралчев. Младо момиче в много къс минижуп изискано сервира кафето. Когато си излезе, Дюран се обади усмихнато:
— Виждам, че вашата революция е отишла доста напред. В моята служба не позволявам рокли над коленете.
И Димов се засмя.
— Момичето е професионална сервитьорка — каза той. — Моят помощник малко се е престарал в желанието си да ви направи добро впечатление.
— С кафето положително е успял… Така… Стигнахме до мадам де Вол… Висш служител на Ке д’Орсе. Много красива жена с безукорно поведение. Понастоящем пръв съветник в нашето посолство в Бейрут. Участвувала е активно във френската съпротива, ако това ви интересува.
— От чия страна?
— От движението на де Гол. На четиридесет и две години стана носителка на Почетния легион… Това е всичко… Имате ли някакви допълнителни въпроси?
— Бяхте доста изчерпателен — отвърна шеговито Димов. — Но в същото време почувствувах и подтекста на вашите обяснения.
— А именно?
— Всеки един от тия хора може да бъде всичко, но не и убиец… Прав ли съм, господин Дюран?
— Еее… Тогава ще задам така въпроса: изключвате ли възможността Периа да е убит от местен човек?
— Да, изключвам тая възможност — отвърна твърдо Димов.
— Доказателства?
— В документа, който ви изпратихме, лично аз съм изложил три страници мотиви.
— Да, това наистина са мотиви — кимна любезно Дюран. — А ако има някакви доказателства, те не са
