— Господин Димов, вие грешите — Дюран леко се усмихна. — Аз нямам никаква слабост към милионери. Самият аз като всички държавни служители съм доста беден човек… Но да вървим…
Срещата с младия Ничев стана в стаята на администратора. През целия разговор младежът се държа много спокойно и приветливо, с подкупваща искреност. Умното му открито лице, честните му очи повече от всякакви други факти говореха, че това не може да бъде убиец. Дюран започна разговора с добре пресметната небрежност.
— Господин Ничев, разбирате ли нещо от скъпоценни камъни? — запита той.
— Имам представа — отвърна младежът. — Минали сме курс по тая материя.
— Много добре! — кимна Дюран и извади от джоба си малък скъпоценен камък. — Какво е това, според вас?
— Сапфир — отвърна младежът.
— Изкуствен или естествен. Младежът го разгледа внимателно.
— Изкуствен.
— От какво съдите?
— Главно от това, че го извадихте от малкото си джобче. Надали бихте държали там натурален сапфир.
— Това ли е единственото ви съображение?
— Не камъкът ми се видя прекалено чист и прозрачен. Такива са обикновено камъните, добити по изкуствен начин.
— Прав сте! — кимна Дюран. — Камъкът е наистина изкуствен. А спомняте ли си добре кутията за енфие?
— Много добре си я спомням.
— Тя е имала в самия център голям зелен камък… Така ли?
— Точно така.
— Вие твърдите, че е бил изкуствен?
— Видя ми се просто стъклен. Беше доста непрозрачен и мътен.
— Давате ли си сметка, че може би е бил просто патиниран от времето?
— Нямах възможност да го разгледам много добре — отвърна младежът. — Пък и не допусках, че някой може да държи толкова голям изумруд в обикновена пътна чанта. Най-малкото би го носил като вас в джобчето си.
— Да приемем, че имате право — каза Дюран. — Имам още един въпрос: не смятате ли, че кутията би могла да има двойно дъно?
— Не! — отвърна убедено младежът. — Ние имаме набито око за такива работи.
— Добре, добре… Тия копчета, господин Ничев, служебно ли ви ги дават? Или могат да се купят отнякъде?
— Продават ги само в един магазин.
— Свободно? На всеки?
— Ами разбира се! — отвърна непринудено митничарят. — Ако колекционирате копчета, господин Дюран, мога да ви откъсна едно.
— Лесно ли се късат,?
— Ами опитайте.
Дюран се поколеба за миг, но успя да издържи на изкушението.
— Закъснял съм за тоя експеримент! — измърмори той.
— Едно ще ви кажа, господине! — отвърна сериозно Ничев. — Митничарят е половин криминалист. Както разбрах, Периа е бил убит с изненада, откъм гърба. При това положение той не е имал никаква възможност да къса копчета.
Дюран леко трепна, погледна втренчено младежа.
— Да, има логика — отвърна той. — Освен ако схватката не е станала, преди това. И Периа е бил ударен в гърба при опита си да побегне.
— Неубедителна хипотеза — каза спокойно младежът. — Кой нормален човек би се нахвърлил фронтална срещу такъв атлет? Та макар и с оръжие. Когато е толкова по-просто да го дочака да се обърне.
— Да, да, имате право — измърмори Дюран. — Това е, нямам други въпроси.
Не оставаше нищо друго, освен да заведат Дюран в хотела му. Когато се качиха в колата, Димов запита:
— Как ви се видя?
— Положително симпатичен. Но и много интелигентен… А това е винаги опасно.
— Господин Дюран, вие говорите против себе си! — каза шеговито Димов.
— Не ви ли направи впечатление, че неговите отговори по въпроса, как е станало убийството, бяха много добре обмислени?
— Но това е естествено. Върху него лежеше много тежко подозрение. И той е мислил по тия проблеми. И как да докаже своята истинска невинност. Както видяхте, аргументите му са много убедителни. По тях надали би могло много сериозно да се спори.
Оставиха Дюран в хотел „София“. Бяха решили да не го ангажират с повече срещи и внимание. Самолетът му заминаваше на другата сутрин — нека се поразходи сам из града, да прекара, както си иска, своето последно свободно време. В крайна сметка тяхното прекалено внимание можеше да се сметне и като някакъв вид опекунство.
На другата сутрин двамата с Ралчев изпратиха Дюран на летището. Инспекторът от френската криминална полиция беше в много добро настроение, бърбореше и се шегуваше повече от всякога.
— Снощи си поръчах в ресторанта каварма — каза той. — Ама съвсем не беше същата. Може би криминалните инспектори у вас имат някакви привилеги?
— Не, вие имате привилегии… Трябваше само да си кажете името. Купихте ли си нещо, господин Дюран?
— Две кутии пури… И някаква много красива покривка за малка масичка. Жена ми много ще се зарадва.
— Използувам случая да и предам моите почитания.
— Господин Димов, навярно ще ви се случи да дойдете в Париж. И много ще се радвам, ако ми се обадите.
Двамата инспектори любезно си размениха визитните картички. Лицето на Дюран стана сериозно.
— Съжалявам все пак, чене постигнахме никакъв напредък в нашата работа. Връщам се в Париж с празни ръце… И без един категоричен отговор.
— Всички отговори са в Париж, господин Дюран — отвърна Димов. — И напразно ги търсите тук.
— Може би сте прав… И все пак, ако научите нещо, имате и двата ми телефона.
— Моля, пътниците за Париж да заемат местата си! — обяви радиоуредбата.
Те се ръкуваха сърдечно и Дюран с неочаквана пъргавина понесе тежкото си туловище към изхода.
Изминаха още няколко дена.
Димов ясно си даваше сметка, че не са постигнали никакъв напредък. Или почти никакъв. Дюран навярно беше прав за себе си. Изглеждаше съвсем невероятно такива хора — като тримата чужди пътници — да извършат убийство. И то убийство за грабеж. Това трябваше да се изключи. Причината вероятно е била много по-дълбока и много по-драматичиа. Такава тъмна личност като Периа наистина можеше да постави някои хора в положение на жестока самоотбрана. И да ги принуди, за да се спасят, на крайни мерки.
Димов отново внимателно проучи всички материали. Идваха му далечни странни предположения, правеше някои още по-странни съпоставки. Но всичко си оставаше все още размисъл. Нямаше никаква практическа възможност да направи проверки. Или да възпроизведе някой оригинален експеримент. В крайна сметка като че ли най-разумно беше да не си затормозява повече съзнанието с тая отминала афера. И на местна почва го чакаха няколко дребни, но трудни дела.
Няколко дена след това генералът отново го извика. Тоя път изглеждаше в лошо настроение, очите му някак особено святкаха.
