— А Кулон?
— Нали ви казах… Около полунощ.
— Искам да ви запитам откровено… Какво си мислите вие? Кой може да е извършил това убийство?
Берберов го гледаше с известно подчинение.
— Какво да ви кажа?… Много ми е неприятно да си мисля за тая работа… Но, изглежда, че някой от тия почтени господа, французите… Да ви кажа, тоя Кулон приличаше повече на атлет. — Помълча малко, после добави неохотно: — Имам чувството, че аз му изядох главата.
— На кого?
— Случайно се изпуснах пред Кулон, че и Периа е в хотела.
Това наистина беше нещо. Берберов точно възпроизведе разговора. Димов се замисли.
— Да, благодаря ви. Ничев идва ли понякога при вас?
— Кой Ничев?
— Този… Младият митничар…
— Не, аз не съм комсомолец — усмихна се непринудено администраторът.
С това разговорът приключи. Сега знаеха почти сигурно, че срещата между Кулон и Периа е станала след полунощ, т.е. около времето на самото убийство. Що се отнася до Ничев, отзивите за него бяха толкова добри, че те скоро прекратиха анкетата. Оставаше да съберат някои сведения за чужденците. Оказа се, че Кулон никога не е идвал в България. Но Капелани бе идвал два пъти по търговски сделки като представител на една голяма френска фирма за пишещи и сметачни машини. И двата пъти бе отсядал в хотел „България“. Три пъти бе идвала мадам де Вол, винаги с дипломатически паспорт. И винаги бе отсядала в най-луксозния столичен хотел — „София“.
Това бе всичко. И фактически то бе нищо. Димов продължаваше да посещава своите уроци по френски език. И сега беше по-усърден и по-ревностен от всеки друг път. Просто бе сигурен в себе си, че делото на Периа не е приключено. Може би за пръв път френският език щеше да му потрябва за делова работа. Никога не се бе излагал, не биваше да се излага и сега, та макар и с носовките и отворените и затворените гласни. Бяха предали документите във Френското посолство официално, чрез министерството. Димов беше сигурен в себе си, че френската страна ще поиска и някои допълнителни обяснения.
Веднаж учителката го запита с доста откровено женско любопитство:
— Кажете ми, господин Димов, чели ли сте нещо от Жорж Сименон?
— Почти всичко, госпожо…
— Интересно ми е помага ли ви с нещо Мегре във вашата трудна професия?
— Откровено казано, по-скоро ме забавлява. В моята професия ми помага главно господин Стендал — отвърна Димов шеговито.
— Вие се шегувате, разбира се.
— Съвсем не! — тоя път сериозно отвърна Димов. — За всеки криминалист е крайно трудно да работи, ако не познава дълбоко човешките страсти.
На другия ден генералът го повика спешно. Изглеждаше в добро настроение, на устните му бе кацнала шеговита усмивка.
— Готви се да приемеш гости! — каза той. — Утре в София пристига някой си господин Дюран, инспектор от френската криминална полиция. И то във връзка с делото „Периа“.
— Кога точно?
— В десет, със самолет на „Балкан“. Държа да го посрещнеш лично на летището.
— Добре, другарю генерал.
— И държа гостът да остане доволен от нашето посрещане. Това е първото посещение на френски криминалист в България, тъй като ние, както ти е известно, не членуваме в Интерпола. Помисли от сега къде ще го заведете. Особено на обед и на вечеря. Заведението трябва да бъде представително… И освен това да готвят вкусно. Димов мълчеше, не отговаряше.
— Разбра ли какво ти казах?
— Много добре ви разбрах, другарю генерал… Но няма такова заведение, хем да е представително, хем пък да готвят вкусно.
— Добре де, ако решиш да ме поканиш на имен ден, къде ще ме заведеш? — каза любопитно генералът.
— В „Шумако“, разбира се… Има отлична шкембе-чорба. И чудесни шарденчета.
— Не, не върви за французин… Добре, обядвайте в „Панорама“. Но, разбира се, ще предупредиш бай Иван да ви приготви някой хубав специалитет… Тия дяволи могат, когато искат… А вечеряйте в „Щастливеца“, да речем. Те нямат планина край Париж, това ще му направи впечатление.
На другия ден четвърт час преди пристигането на самолета двамата с Ралчев чакаха на летището. Приличаха повече на сватбари, отколкото на посрещачи — нови тъмни костюми, елегантни вратовръзки. Липсваше им само сватбеното венче на бутониерата. Няма как — заповедта си е заповед, трябва да се изпълни. А тя беше съвсем ясна — представително и официално. Самолетът леко се приземи, автобусчето замина да го посрещне, като бляскаше на слънцето с никелираните си части. След малко пътниците започнала да се измъкват от търбуха му, явно доволни, че и тоя път са отървали кожите. Радиоуредбата предупреди господин Дюран, че го чакат.
„Да не е станала някаква грешка?“ — помислиха си едновременно и двамата посрещачи. Към тях приближаваше с неуверени стъпки някакъв особен чичо. Преди всичко приличаше съвсем, ама съвсем на българин. И то на бюфетчик от някоя провинциална гара. Изглеждаше тромав, мъхнат, червендалест и коремест. Носеше неогладен спортен костюм и под него — едро изплетен червен пуловер. За маскировка може би, щом като е минал в комунистическа страна. Единственото нещо, което напомняше за лято, беше леката му панамена шапка, малко тясна, но може би наистина панамена. Едва когато наближи съвсем те видяха простодушно и малко озадачено лице.
— Господин Дюран? — попита предпазливо Димов.
— Да, същият…
— Господин Дюран, позволете ми да ви приветствувам с „добре дошли“. И от името на нашия директор да ви пожелая приятно прекарване.
Дюран го зяпаше не по-малко учудено.
— Вие полицаи ли сте?
— Не съвсем — отвърна вежливо Димов. — При нас се нарича „милиция“.
— Все едно е, дяволите да ви вземат… Аз пък помислих, че е, станала някаква грешка.
Не беше много удобно да му признаят, че и те бяха помислили същото. След малко и тримата се разположиха удобно в новия луксозен мерцедес на генерала — Ралчев отпред, двамата с Дюран отзад. Дюран продължаваше да ги гледа соткровено любопитство.
— И двамата приличате на гасконци — каза той най-сетне. Дано не е чак пък толкова вярно.
Докато пътуваха, Дюран нито веднаж не погледна навън — все едно, че се мотаеше някъде из парижките квартали. Това дребно незачитане на града малко обиди Димов. И му вдъхна, разбира се, леко, но справедливо чувство на съмнение. В края на краищата един истински полицай трябва добре да се огледа дори да е на полюса. Дали пък не е някой от тия полицейски тъпаци, които често се срещат в книгите на Сименон?
— Бързате ли, господин Дюран? — попита Димов все така вежливо.
— Къде да бързам? — погледна го учудено французинът.
— Изобщо бързате ли? С престоя си в София, искам да кажа.
— Аз никога не бързам — отвърна едва ли не обидено Дюран. — Къде да бързам? За гроба ли?
Беше предвидено гостът да отседне в „София“. Тоя път изглежда, че хотелът наистина му направи впечатление. Той го огледа внимателно, след това направо запита:
— Вярвате ли, че това е за джоба ми?
— Бъдете спокоен, господин Дюран, вие сте наш гост. На министерството, искам да кажа.
Докато го записваха в рецепцията, Ралчев се обади на генерала, че гостът им е пристигнал.
— Как изглежда? — запита генералът.
— Нищо, порядъчен — отвърна предпазливо Ралчев. — Но навярно предпочита виното пред водата. Носът му отива към теменужено.
