масово клане, извършено в името на „злото“? Това неизменно са били „злите“, които са били изтребвани: злите езичници, злите еретици, злите евреи, злите комунисти, злите фашисти, злите монархисти, злите капиталисти и въобще злите… Изглежда „Смърт на злото!“ е бил девизът на обществото през цялата човешка история!
И накрая, по въпроса за човешките жертвоприношения — тези, които много обичат да вярват на пропагандата за този „любим спорт“ на Сатанистите — нека си направят психологическо изследване, за да проверят дали все пак подобна тенденция не съществува в тях самите.
Приятно четене!
ВЪВЕДЕНИЕ
Бъртън Х. Улф
Една зимна вечер през 1967 година прекосих Сан Франциско, за да чуя лекцията на Антон Шандор Ла Вей на открита среща на Съюза за Сексуална Свобода. Бях привлечен от вестникарските статии, които го описваха като „Черния Папа“ на някаква Сатанинска Църква, в която се извършвали кръщенета, венчавки и погребални церемонии в името на Дявола. Аз бях нещатен журналист в едно списание и предвкусвах материал за статия в лицето на Ла Вей и неговите съвременни езичници, тъй като Дяволът винаги е бил „подходящ материал“, както казват в редакцията.
Но не практикуването на черните изкуства само по себе си бе това, което имах предвид за материал, тъй като това не е нещо ново под слънцето. Имало е дяволопоклоннически секти и вуду-култове и преди християните. В Англия, през XVIII век, „Hell Fire Club“, свързан с американските колонии посредством Бенджамин Франклин, успя да спечели краткотрайна слава. В началото на XX век пресата огласи Алистър Кроули като „най-злия човек в света“. През 20-те и 30-те години на века имаше намеци и за някакъв „черен орден“ в Германия.
Към тази стара на вид история, Ла Вей и неговата организация от съвременни Фаустовци прибавиха две поразително нови глави. Първо, те най-богохулно се представиха за „Църква“, термин, който преди това се свеждаше до клоновете на Християнството, вместо за традиционния ковън на сатанизма и вещерството. Второ, те практикуваха черната си магия открито, вместо нелегално.
Вместо да нагласявам встъпително интервю с Ла Вей за обсъждане на еретичните му нововъведения — обичайната ми първа стъпка при проучване, реших да го наблюдавам и слушам като непознат, присъстващ в аудиторията. В някои вестници той бе описан като бивш цирков укротител на лъвове и карнавален фокусник, който сега се представя за наместник на Дявола върху земята и аз исках първо да видя дали е истински Сатанист, шегобиец или шарлатанин. Вече бях срещал хора от сцената на окултния бизнес — фактически, Джийн Диксън беше моя хазяйка и аз имах възможност да пиша за нея преди Рут Монтгомъри. Аз обаче считах всички окултисти за лъжци, лицемери или шарлатани и не бих загубил и пет минути от своето време, за да напиша нещо за различните им форми на „ала — бала“.
Всички окултисти, които бях срещал или за които бях чувал, бяха „бело-светли“: набедени ясновидци, пророци и вещици, опаковащи мнимите си мистични способности с духовно общуване на божия основа. Ла Вей, който им се присмиваше, ако не ги и заплюваше от презрение, се появяваше измежду редовете на вестникарските истории като черен магьосник, който базира работата си върху тъмната страна на природата и плътската страна на човечеството. Не изглеждаше да има нещо духовно около неговата „църква“.
Слушайки за първи път Ла Вей да говори, аз изведнъж осъзнах, че той няма нищо общо с окултния бизнес. Той не би могъл да се охарактеризира дори като метафизичен. Брутално прямите неща, които каза, бяха прагматични, относителни и преди всичко разумни. И разбира се — неортодоксални; громеше установения религиозен култ, потискането на плътската природа на човека, лицемерната претенция за благочестивост в хода на съществуване, което преследва материални цели и което се базира на принципа „човек за човека е вълк“. Думите му, също така, бяха изпълнени с язвителна сатира към човешката глупост. Но най-вече бяха логични. Ла Вей не предложи шарлатанска магия по време на своята лектория. Това бе философия на здравия разум, базирана върху реалностите на живота.
След като се убедих в искреността на Ла Вей, трябваше и аз да го убедя, че възнамерявам да направя сериозно проучване, вместо с написаното от мен да допринасям за купчината банални статии, третиращи Църквата на Сатаната като нов вид „фрийк-шоу“. Аз опресних знанията си относно Сатанизма, обсъждайки неговата история и обосновка с Ла Вей и присъствах на няколко среднощни ритуала в прочутата викторианска сграда, използвана някога като щаб на Църквата на Сатаната. От всичко това написах една сериозна статия, само за да се окаже, че не това искат издателите на „почтените“ списания. Тях ги интересуваха само статии от типа „фрийк-шоу“. Най-накрая „мъжкото“ списание с „разголени мацки“ „Knight“, бе това, което публикува пълната статия за Ла Вей, Църквата на Сатаната и синтеза на Ла Вей на древните легенди за Дявола и черномагьосническия фолклор в съвременната философия и практика на Сатанизма, който всички последователи и имитатори използват сега като свой модел, ръководство и дори като Библия.
Моята статия беше началото (а не края, както е ставало с други мои писания по различни теми) на едни трайни и близки отношения. От това произтече моята биография на Ла Вей, „The Devil’s Avenger“, публикувана от „Pyramid“ през 1974 година. След публикуването на книгата, аз станах редовен член и в последствие жрец на Църквата на Сатаната, титла, която сега гордо споделям с много знаменити личности. Среднощните философски дискусии, които започнах с Ла Вей през 1967 година, продължават и до ден днешен, десетилетие по-късно, понякога в компанията на някоя елегантна вещица или съпровождани от наша собствена музика — той на орган, а аз на барабани, в някое чудновато кабаре, населено от сюрреалистични хуманоиди — творения на Ла Вей.
Цялото минало на Ла Вей изглежда го е подготвяло за неговата роля. Той е внук на грузински, румънски и елзаски дядовци и баби, включително и баба циганка, която му е разказвала предания за вампири и вещици от родната й Трансилвания. Още на пет годишна възраст Ла Вей четял със страшни приказки и книги като „Франкенщайн“ на Мария Шели и „Дракула“ на Брам Стоукър. Макар и да бил по различен от другите деца, те го определяли за свой предводител в походите и маневрите, имитиращи бойни действия.
През 1942 година, когато Ла Вей бил на дванадесет години, силното му влечение по войници-играчки го накарало да се замисли за Втората Световна Война. Той се задълбал в ръководства по военно дело и установил, че арсенали за снаряжението на армии и флотилии биха могли да се закупят като бакалски стоки в супермаркет и да се използват за завладяването на цели нации. В главата му се оформила идеята, че обратно на това, което пише в Християнската библия казвала, земята не би трябвало да се населява от смирените, а от могъщите.
В гимназията Ла Вей бил едно неспазващо условностите дете-чудо. Като запазил най-сериозните си учебни занимания за извън училище, той задълбал в музика, метафизика и окултни тайни. На петнадесет години станал втори обоист на Балетния Симфоничен Оркестър на Сан Франциско. Отегчен от гимназиалните часове, Ла Вей напуснал училище още преди да завърши предпоследната си година, напуснал дома си и се присъединил към цирк „Клайд Бийти“ като чистач на клетки и носел вода и храна на лъвовете и тигрите. Звероукротителят Бийти забелязал, че Ла Вей се справял много добре с големите котки и го направил асистент-дресьор.
Пристрастен още от детството си към изкуствата и културата, Ла Вей не се задоволявал само с тръпката да дресира зверовете от джунглата и да работи с тях на манежа като заместник на Бийти. На десет годишна възраст, той се бил научил да свири на пиано по слух. Било удобен случай за него, когато веднъж цирковият органист се напил преди изпълнение и не можел да продължи — Ла Вей се съгласил доброволно да го замести, убеден, че може да се справи достатъчно добре с непознатата му органова клавиатура и да осигури необходимия музикален фон. Оказало се, че Ла Вей разбирал повече от музика и свирел по-добре от щатния органист, така че Бийти уволнил пияницата и настанил Ла Вей на инструмента. Той акомпанирал номерата на „Човека — Гюлле“, Хуго Захини и заредените с напрежение изпълнения на Валендас, наред с други знаменитости.
Когато станал на осемнадесет години, Ла Вей напуснал цирка и се присъединил към един карнавал. Там станал асистент на един магьосник, изучил хипнозата и научил повече за окулта. Това било странно съчетание. От една страна той работел в атмосфера на най-сурово житейско поприще — на светска музика,
