А Гусев задяваше приятелите си:
— Я ме пипнете по рамото. Току-що ме потупа сутринта самият академик Сироежкин.
На морския бряг в малкия залив седят на плосък камък момче и куче. Те са отделени от света с подковата на зелени планини, от краката им започва синьото платно на морето. Момчето и кучето гледат спокойно огледалото на залива.
Те се срещнаха тук, на брега. Реси, който отдалеч забеляза познатата фигура, се спусна плавно отгоре на сребристите си крила. В първия момент Серьожка дори се стресна: той не си представяше, че летящият Реси прилича на гигантско водно конче. Крилата безшумно се прибраха, хлътнаха под гъстата козина, Реси пак стана обикновеният Реси, спусна се към стопанина си. Те се разхождаха по горещия пясък и скимтенето на кучето се смесваше с радостните викове на момчето. После Сергей седна с кръстосани крака, и, като гледаше още учудено Реси, каза:
— Ти ли си това, Реси? Как се радвам… Седни до мене. Слушай…
Сергей извади от джоба си листче с бързата поръчка за приятеля…
Него, единственият от хората, които Реси слушайте, го изпратиха като важна личност: Таратар и кибернетикът Светловидов отидоха на летището, а майка му дори се вмъкна в самолета и, като се оглеждаше неспокойно, закопча на колана му тежката ремъчна тока. Когато самолетът забръмча и се издигна във въздуха и през прозорчето се мярнаха далечните, трепкащи във въздуха ръце на изпращачите, Сергей най-после повярва, че именно той отлита да изпълнява отговорно поръчение.
Листчето със задачата за Реси, което лежеше в джоба на Сергей, беше съчинено от професор Громов. По-точно, написано с ръката на кибернетика Светловидов, а продиктувано от самия Громов от далечна Индия. Светловидов, като даваше на Сергей листчето, каза точно така: „Позвъни ми Гел Иванович. Случи се нещо непредвидено: експедиция от морски ловци преследва уникален син кит. Името му е Нектон. Само твоят Реси може да намери и да спаси синия кит. Ти ще му предадеш съдържанието на този лист. Защото Реси слуша само тебе, нали така?“
Сироежкин кимна. Той почти нищо не разбра от формулите на професора, но след обяснението на Светловидов запомни как да чете всеки знак от листа. Срещата ще се състои на брега на морето, в заливчето Тихи, към него по команда на Електроник лети сега Реси…
В южната аерогара, където се приземи самолетът, радиото покани пътника Сироежкин Сергей в стаята на дежурния и там човек с бяла риза и запретнати ръкави, научен сътрудник от морската станция, стисна здраво ръката на осмокласника и го покани в колата си. Той откара Сироежкин в едно крайморско селце, настани го в мъничка бяла къща и домакинята, като нахрани госта, му показа от стръмния бряг как да слезе по тясната ивица на брега до залива Тихи. Меките линии на планините, златният пясък, синевата на морето, която се слива с небесната синева, харесаха на Сироежкин. В прекрасно настроение се спускаше той в залива Тихи, където ще се приземи Реси. Освен това в залива беше определена още една среща.
„Ти трябва да разбереш голямата сложност на задачата, Сергей — подчерта в разговора си Светловидов. — Реси, прекрасният разузнавач на пустинята, този път ще стане морски жител…“
„И така нататък?“… — попита с премижали очи Сергей.
— „Ти си прав: както каза Гел Иванович Громов, на Реси ще помогне именно неговото знаменито «И така нататък». Когато му прочетеш задачата, ще се включат схемите за поведението на морските животни. Но Реси, то се знае, не ще може да плува сам, ще му е нужен опитен водач. Институтът по бионика ни даде в помощ един специалист — млад, но вече опитен дресьор. Неговият делфин ще помогне на Реси. Запомни това име: морският надзирател Дон.“
Сергей и Реси чакаха повече от час. В очите на Сироежкин плуваха кръгове от слънчевото трептене. И ето Реси наостри уши, поизправи се и Сергей видя, че от морето излиза светлокос момък и шляпа по плитчината с плавници.
На брега плувецът свали очилата и плавниците, от устата му изхвърча струя вода, приклекна, подскочи няколко пъти, пое дълбоко въздух и чак тогава обърна внимание на Сироежкин.
— Сергей?
— Да.
— Мене ме казват Дон. — С мек жест плувецът подаде ръка. Той беше с няколко години по-голям от Сироежкин. — А това, доколкото разбирам, е Реси. — Дон кимна към рошавия фоксер.
Но Реси, който не се интересуваше от Дон, изтича към водата. От морето излизаше куче.
— А, Мъник, ти ме настигна!
Дон се наведе, взе в ръце кучето и, като го държеше за задните лапи, почна да го тръска като чувал. От козината се стичаше вода. Дон сложи отмалялото куче на пясъка.
— Нагълта ли се с вода? — шепнешком попита Сироежкин.
— Сега ще се съвземе — отговори небрежно младежът и като видя широко отворените очи на новия си познат, се засмя: — Ти какво, не знаеш ли как се плува днес на дълбоко? Момчето поклати глава и измърмори:
— Както би казал нашият най-як съученик Макар Гусев: не сме учили такова нещо.
Той се наведе над нещастното куче. А то изведнъж скочи и като посипа Сироежкин е мокър пясък, се спусна с лай към Реси. Стигнало до фоксера, кучето изведнъж млъкна, сякаш почувствува някаква клопка. После помириса непознатия и завъртя мократа си, смутено сведена опашка.
— Ето на, запознанството стана. Мъникът е славно морско куче, ти не му връзвай кусур, Реси — усмихна се надзирателят. — Сергей, не си ли забелязал тук Бъчвата?
— Не-е. А какво е това?
— Не какво, а кой. Моят делфин. Делфинът Бялата бъчва.
— Ах, Бялата бъчва! Разправяха ми за него. Но не се сетих веднага. Още не съм го видял.
— Аз го наричам Бъчвата — така е по-лесно. Бъчва — Бяла бъчва ще отплува с Реси да търсят Нектон.
— Зная. — Сергей облекчително въздъхна: доколкото можа да прецени, изпълняваше точно сложната задача.
Всичко вървеше така, както му беше обяснил Светловидов. Ето го Дон, ето го Реси, скоро ще пристигне и Бялата бъчва. Но как Реси ще отплува с непознатия делфин — това Сироежкин не можеше да си представи. А пък именно те — Реси и Бялата бъчва — трябва да спасят Нектон.
— Нектон! — със задоволство каза Сергей. — Красиво, мъжествено име.
— Да — подхвана Дон. — Свободен кит.
Синият кит, морски гигант, браздеше самотен океанските: простори. Китът беше известен на моряците от различни страни, макар че избягваше срещите с кораби. Затова името му беше Нектон, което по старогръцки ще рече „свободно плаващ“ — свободен кит. Малцина се бяха срещали с Нектон в просторния океан: той обичаше тихите прохладни дълбочини. Но ония, които поне веднъж бяха виждали как от зелените бездни, изхвърляйки на високо цветист фонтан, се подава остра, разчекната от тайнствена усмивка кадифено-черна муцуна със сърповидни мустаци и умни очи; как китът с мощен тласък, оставяйки подире си тонове пухкава пяна, скача към небето; и блясвайки на слънцето със синкаво тъмния си гръб и с бялото петно върху него, лети свободно над вълните, като набира в меховете на своите дробове порцията въздух, необходима му за гмуркането; как после, премятайки се като плувец от кула, потъва отвесно във водата, бавно и без пръски, изчезва за няколко часа в загадъчните дълбочини, шляпвайки за сбогом с перката на силната си опашка, от което още дълго време се носят бели гриви по вълните — ония щастливци, които са виждали Нектон, разказваха за неговата сила и рядка красота, за смелостта и присъщия само на него усет и техните пестеливи думи с времето се превръщаха в легенди.
Подводниците не рискуваха да се спускат в морската бездна, където като чудовищна сянка се разхождаше свободно Нектон: там налягането на водните пластове ще разкъса моментално здравата стомана. Но на дълбочина, възможна за плаване, сред обикновените кораби, които плаваха по своя курс, една подводница търсеше специално среща с Нектон. Подводницата „Тон“2, която принадлежи на фирмата „Пеликан“ и изучава живота на делфините, получи бързо нареждане да намери и да захарпуни със сънен снаряд Нектон. Няколкото реда в един таймерски вестник, че новият зоопарк „Светът на животните“ се готви да приеме един необикновен експонат — синия кит, известен
