че някога делфиновите и китовите стада излезли от морето на суша и заживели на твърда земя, както си живял досега ти, Реси, преди да се срещнеш с мене. Това били щастливи времена, защото на земята няма морски бури, в които загиват цели стада от делфини, — на земята има мека трева, много плодове, риба в реките и дъхав, ароматен въздух. Зверовете не ни нападали; делфините, ти знаеш това, имат твърде много зъби, а китовете сами по себе си са страшни. И ние вече сме били забравили съвсем за морето и сме мислили, че сме се родили и винаги сме живели на зелената земя.
Но веднъж на разсъмване, когато сме се плъзгали по мократа трева, дошла една зла маймуна с дебела тояга. Нито един от нас не помнел някой да е обидил тази маймуна, но във всеки случай и да я обидил някой, не бил кит, нито делфин. А маймуната се нахвърлила срещу нас, почнала да бие на ляво и на дясно по гладката кожа, а ние вече не сме можели да се движим така пъргаво; както злата маймуна, защото слънцето изсушило росата. Делфините и китовете Реси, не бива да се бият, както и децата: те имат нежна кожа, те се обиждат много лесно и запомнят несправедливостта за цял живот.
Ние сме се върнали в морето…
Завинаги сме се върнали във водната стихия. Но вече не сме били предишните. След живота на сушата у нас се събудил страхът: страх да не потънеш, когато вълната те зашемети, страх да не се удавиш в бездната. Ние пак сме си свободни, но не можем да забравим, че някога сме живели на твърда земя… Затова навярно всеки делфин, всеки кит, ако дори го застрашава опасност, бърза да спаси потъващия си събрат, щом чуе вик за помощ…“
„Изсвири ми този главен сигнал“ — помоли Реси, като изслуша старата приказка.
Бъчвата издаде два продължителни, почти сливащи се сигнала.
И Реси ги запомни завинаги…
От зелените вълни насреща им изведнъж изскочиха от водата, като свиреха, бързи афалини, подскочиха към Бъчвата и почнаха да го подхвърлят с муцуните си във въздуха, сякаш той вече потъваше. Бъчвата се превъртя във водата и почна да им обяснява причината за своя вик, а после попита усърдните афалини — защото всички делфини в света се обясняват на един „език“ — дали не са срещнали кита, който хората наричат Нектон. Афалините, като разбраха, че Бялата бъчва се е пошегувал с тях, наведнъж сломотиха нещо с възмутено свиркане — като нашето „как не те е срам“, — веднага отплуваха и отговориха отдалеч: „Не, не сме го срещали“.
Нашите разузнавачи се забавляваха и разговаряха по пътя, но нито за минута не забравяха за синия кит. Разбира се, те не чуваха зловещата фраза на фон Круг до капитана на подводницата „Тон“, която търсеше да залови Нектон: „Гледайте да го улучите в болковия нерв, а после този неуловим кит доброволно, самичък ще доплува в «Света на животните»“; те не знаеха как професор Громов вика по телефона: „Ало, моля бързо да ми предадете сведения за чувствителността на медузата към бурите!“ — нашите приятели нямаха засега никакви сведения за Нектон, но помнеха, че трябва да намерят синия кит. И Бялата бъчва питаше всички срещнати делфини, а Реси посвоему решаваше сложната задача. От наблюденията върху делфините и от сигнала, който му беше изсвирил Бъчвата, Реси направи следния важен извод: като всеки кит, Нектон може да бъде изкаран: от тайнствените дълбочини с вик за крайно голяма опасност, на който вик той ще откликне веднага…
Оставаше да разгадае картата на живота на самотния Нектон. А тя несъмнено беше много заплетена. Защото ако дори погледнеха назад пътя си в морето, той ще изглежда като странно извита нишка — поради теченията, вятъра, бурите, насрещните кораби, които те заобикаляха. Нектон, който познаваше просторите на световния „подводен космос“ по-добре от Бялата бъчва, лавираше в океаните по-хитро и по- предпазливо — по своите китови орбити.
Веднъж Реси и Бялата бъчва попаднаха на стадо черни гринди, които се отбраняваха от акулите. Застанали в полукръг, заслонили с телата си беззащитните си рожби, тези делфини с удари на кръглите си, сякаш надути глави отблъскваха нападателите, тракаха страшно с челюсти, късаха със зъби дяволската кожа на някой заплеснал се хищник.
Акулите не отстъпваха.
С един пресипнал лай, който отекна страшно в ушите на Реси, другарят му се нахвърли срещу акулите; в устата му зъбите не бяха по-малко от тези на пет гринди. Само за миг Реси изпревари Бялата бъчва, срещу който връхлитаха святкащи очи и стотици остри като кама зъби, пъхна електрическия заряд в чувствителния нос на нападащата акула.
Едва ли разбраха нещо в тази кратка схватка храбрите делфини гринди и отчаяният Бъчва. Но всички те пронизително засвириха и така поздравиха победата на Реси. След електрическите удари няколко гърчещи се тела бавно потънаха в дълбочината и ято акули се нахвърли върху своите зашеметени събратя. Кръвожадността е главният закон на морските пирати…
Гриндите, като кимаха с черните си глави, съобщиха с писъци на пътешествениците, че преди няколко дни видели синия кит. Може би в дълбоките пластове още е останала следа от миризмата, ако не са я размили теченията…
Нашите разузнавачи се сбогуваха с дебелите гринди, които приличаха на надутия Реси, и се спуснаха на дъното. Те плуваха в тъмното, без да обръщат внимание на ятата плашливи риби. Бъчвата, когато му се свършеше въздухът, изскачаше на повърхността, а Реси оставаше в дълбочината и кръстосваше там, като поддържаше връзка с другаря си чрез подсвиркване.
Реси попадна на слаба следа на кит, когато Бялата бъчва, който се върна отгоре, му съобщи, че наближава буря.
Те хукнаха по следата като две хрътки и ту губеха едва доловимия дори за носа на Реси китов мирис, ту ненадейно пак го намираха.
Но колкото и да беше увлечен по гонитбата, Бялата бъчва не можеше безкрайно дълго да плува като Реси в дълбокото: дробовете му искаха свеж въздух. И когато Бялата бъчва пак изплува на повърхността, Реси чу вик за помощ. Главният сигнал на делфина, при който бързат да се притекат на помощ неговите събратя, жалната молба за помощ, накара Реси да забрави за следата на Нектон и със скорост, на която само той беше способен, полетя към потъващия си приятел.
По сигнала той определи точно мястото на срещата, в движение подхвана с якия си нос неподвижния Бъчва и една гигантска вълна, точно като оная, която току-що беше ударила делфина в подводната скала, повлече плувците…
След проливните мусонни дъждове е приятно да се пътува из индийските джунгли. Слънцето гали меко, вече не е горещо. Под краката ти — гъста яркозелена трева. Листата на дърветата са златистооранжеви. А на хоризонта блестят с белите си калпаци вечните снегове по далечните планини.
Главният инспектор на резервата Радж Манас излезе с гостите — професор Громов и момчето — на разсъмване. Индиецът, който в душата си презираше всъдеходите и хеликоптерите, с лек поклон предложи да пътуват с неговия любим слон Замба. Инспекторът мислеше, че за да могат да видят и чуят джунглите, най-добре е да вървят пеш или качени на слон. Професорът с усмивка стъпи върху задния крак на Замба, който той предварително беше свил, и, като се хвана за въженцето, се покатери върху широкия гръб на слона, по-точно на дървения самар, прикрепен с ремъци. После Громов подаде ръка на Електроник и Електроник седна до учителя си. Инспекторът Радж Манас, строг и изискан с бялата си чалма, възглави експедицията. Пред него, обгърнал врата на слона с крака, седеше старият керванджия с пръчка в ръка — махаут.
Замба вървеше спокойно, жулеше и стриваше в уста крехките клонки и коремът му къркореше, сякаш там работеше стар мотор. Върхът на единия бивник на Замба беше отчупен. В схватката с дивия свиреп махна, див слон без бивни, но с много силен хобот, Замба поразвали малко красотата на дългите си костени стрели, но затова пък спаси стопанина си.
Професор Громов се оглеждаше встрани и не можеше да си представи добре как на слон ще догонят сънните ловци, но щом инспекторът беше казал: „Ще ги заловим“, трябваше да му вярва.
— Носорог. — Радж Манас се обърна към госта и протегна ръка.
Навярно отпреде им имаше яма с рядка кал, в която блаженствуваше носорог; сивата броня на гърба му, щръкналите уши и войнствено извития рог — ето всичко, което можаха да видят пътниците. Като чу тропота на Замба, носорогът излезе от ямата, а подире му изскочи и малкото. През калта се виждаше, че
