малкото има розова кожа.
Наежила глава, насочила страшния си рог, майката се спусна срещу слона. Тя се приближи със сумтене и хриптене; след безразсъдно храбрата майка палаво скачаше и малкото. Замба не се отби от пътя, само забави крачка и вдигна хобот. Инспекторът не помръдна.
Като дотича до спокойния Замба, майката вдигна глава. Злобните й очи се устремиха към хората.
— Ще го ухапе ли или няма да го ухапе? — измърмори инспекторът. Той знаеше, че индийският носорог рядко боде. Най-често хапе противника си.
Изведнъж отзад се чу някакъв рев. Инспекторът се обърна. Викаше момчето с невъзмутимо спокойно лице.
Носорогът рязко се завъртя и, като отстъпи пътечката на Замба, хукна с малкото си презглава, виждаше се късата му дебела опашка, забавно довършваща бронята на доспехите му.
— Вашият Е-лек-тро-ник — каза инспекторът на професора, като изговаряше с мъка трудното име, — знае ли езика на носорозите?
— Знае малко — отговори Гел Иванович. — Учи го в училище. — Громов се усмихна, като си спомня как някога беше учил Електроник на разни премъдрости.
— Той може да стане добър махаут — сдържано го похвали Радж Манас. — Замба само веднъж е бягал от носорог и днес моят гост му помогна.
Те продължиха пътя си. Електроник рече хрипкаво:
— Тигър.
— Къде е тигърът? — шепнешком попита Громов.
— Не го виждам — изскърца Електроник. — Но чувам вик на паун: мей-оу!…
— Той е прав: наблизо има тигър — потвърди инспекторът. — Виждате ли?
С върха на хобота си Замба чукаше по отъпканата пътека, като издаваше глух металически звън. Той, както и паунът, беше подушил тигъра.
В тревата се мярна червено-черен гръб, после се подаде кръгла глава с пухкави бакенбарди. Бледосините очи погледнаха равнодушно пътниците. Замба направи крачка напред и застрашително замахна с бивни. Той не се страхуваше от голямата котка, само сви в обръч уязвимия за острите зъби хобот. Няколко минути слонът и тигърът се изучаваха един друг. Но щом Громов се помръдна, котката блесна като шарена мълния и се скри зад скалата.
— Царски е — каза Громов, като гледаше с любопитство след триметровата котка. — Излезе безуспешен ловът му.
— Изплашихме го — потвърди Манас. — Ние пак ще се срещнем с този багх, професоре. — Индиецът наричаше багх всички тигри в своята гора. Той знаеше отлично всеки „по лице“, характера и навиците им, само не им даваше имена.
Тигърът беше дебнал малкото на носорога, което Замба изгони от топлата яма. Може би в открития поглед на тигъра имаше ням укор към слона: защо ме лиши от любимото лакомство?… Но тигърът, разбира се, не знаеше, че наблизо става още един лов, че самия него го дебнат невидими противници — сънните стрелци!…
Слонът с бърза крачка заобиколи скалата и инспекторът направи знак на махаута, спря Замба, скочи на земята. Под едно клонесто дърво стоеше клетка от най-здрав бамбук. Вдигнатите от двата края решетки сякаш очакваха някакъв пленник.
— Вие по-добре да останете тук, професоре — каза Радж Манас, като сваляше от рамо пушката си.
Громов заповяда на Електроник да чака, слезе от слона и с решителна крачка тръгна след инспектора. Те изчезнаха в гъстия шубрак.
Замба отиде при дървото и започна да гризе сочните клонки. Карачът седна под сянката. Електроник обикаляше пред клетката.
Един изстрел разкъса тишината. Електроник застина на място. И в този миг право срещу него от храстите изскочи тигър, — същият оня тигър с бледосините очи, който беше дебнал малкото на носорога. С грациозни скокове притича той с меките си лапи на две крачки от Електроник. Малко червено петно изби на ивестата му гръд.
Електроник извика проточено жално: „Вау!… Хуаб… вау!“ Може би никога досега в своя странно- електронен живот той не беше бягал така бързо — по-бързо от който и да било знаменит спринтьор, защото тигърът, като чу познатия сигнал за уплаха на своя език, моментално се обърна и скочи подире му. Махаутът, побледнял от ужас, долепи гръб до грапавото дърво. Слонът затръби гръмогласно, насочи бивните си и се дръпна: пред тигъра бягаше момчето.
Навярно тигърът щеше да настигне бързокраката си жертва в самата клетка, където връхлетя след момчето. Но Електроник успя да се измъкне през отвора и спусна решетката пред носа на тигъра. Слонът, за да спаси момчето, с един удар на бивните си затвори и втората решетка.
Разнесе се оглушителен рев. Тигърът в безсилната си ярост гризеше хлъзгавия бамбук и в неговия вик, страшен за хората, само острият слух на Електроник можа да долови жални ноти и отривисто-суха кашлица. Момчето беше съвсем спокойно, сякаш при спасяването си случайно беше уловило не тигър, а котенце, и бледният водач, който цял се тресеше от страх, го гледаше с изумени очи.
Над храстите се мярна бяла чалма, а зад нея мека шапка. Тичаха Радж Манас и Громов. Малко след тях помощниците на инспектора, които дежуреха в гъсталака, изведоха един як момък с военни обувки — сънен стрелец, който беше стрелял в тигъра.
— Какво се е случило? — попита инспекторът. Той беше много учуден, като видя своя багх в клетка.
Гел Иванович гледаше Електроник, мачкаше в ръце шапката си и не знаеше къде да я дене. После разсеяно я нахлузи на ученика си и попита.
— Ти не пострада ли?… Ти тъй ли го лови — с шапката? Свали я, че е много горещо…
Професорът подаде шапката на слона и той я постави на гърба си.
Пестеливият на думи до този момент махаут сякаш се отпуши. Като жестикулираше, подскачаше и протягаше към момчето сухите си ръце, махаутът дълго говори за това, което се беше случило само преди няколко секунди.
— Мисля, че на вас е нужен именно този тигър — със скърцащ глас каза Електроник. — Аз го примамих в клетката, след като изгърмя изстрелът.
— Ще го пуснем. Само че преди това ще извадим от него куршума. — Радж Манас погледна внимателно сънния стрелец, който не разбираше нищо от цялата тази история: тигърът, току-що ранен от радиокуршум, се намери в клетка.
— Млади момко, отдръпнете се, сгазихте с обувките си прекрасно цвете — каза професорът на сънния стрелец.
Оня направи крачка назад, вдигна рамене: чуден човек, за цветето му дожаляло.
Инспекторът се обърна към помощниците си:
— Откарайте багха и този храбър ловец в станцията. Извадете куршума. Пуснете багха в джунглите, а стрелецът задържете. Трябва да разберем защо искаше да улови тигъра… И освен това да намерим другите му съучастници.
Няколко дни гостува Сироежкин в морското селце, но не в онова, което е на самия стръмен бряг, а в подводно, където живееше новият му познат Дон.
В синия простор висят на котви къщи-камбани. В такава къща всичко си е както в обикновена, само дето е малко по-прохладно. Вярно, вратата не е на стената, а на пода и през тази дупка трябва да се гмурнеш с маска, плавници и прозрачен чувал на гърба. Чувалът се пълни с вода, разперва се като крила, и вече се понасяш безтегловен на големите крила, като дишаш кислород от тези изкуствени хриле, и виждаш равни пътечки от молюски, които пречистват водата, и гъсти джунгли от водорасли, които препречват пътя на пълзящия пясък. А вдигнеш ли глава — ще видиш извития от лещата на водата кръг на далечното слънце, и ще си спомниш за останалия свят, и веднага ще го забравиш, защото морето си е море. И в дълбочината му
