Реси — неуловимият приятел

отчаян вик — зов за помощ.

Добродушният, безразсъдно храбър Нектон не знаеше, че викът на невидимия в мъглата Реси спаси живота му. В момента, когато Нектон се обръщаше, подводницата „Тон“ изплю заедно с пламъка един блестящ предмет. Харпунът улучи кита в главата, но капитанът, който гледаше на екрана, почна да проклина: поради внезапния завой на Нектон стрелецът не можа да улучи точно — харпунът не попадна в болковия нерв.

Синият кит почти не обърна внимание на лекия удар по главата. Но скоро след това му стана ясно, че желязната голяма риба, която го подмамваше със сигналите си за бедствие, изобщо не потъваше, а обратното, нападаше и китът, ядосан, реши да атакува лъжливото многооко същество с плавници на глупав тон. Сигналът за крайна опасност накара кита да подскочи над водата и после отвесно, почти вертикално да потъне надолу. Едни от малцината в океана, Реси и Бялата бъчва наблюдаваха как блесна широката порцеланово-синкава гръд на Нектон, прорязана от дълбоки черни бразди. Мярна се над водата опашка. Втори изстрел „Тон“ не свари да даде.

Като се гмурна надълбоко, синият кит измени посоката и с гладкия улей на главата си подкачи отдолу коварната подводница. Тя, която се беше спуснала под водата, за да преследва кита, бе отхвърлена от мощния удар и бързо почна да излиза на повърхността.

Реси и Бялата бъчва дълго още придружаваха в дълбочините Нектон. Подводният фоксер плуваше редом със синия кит и обясняваше на Нектон какво се беше случило. Като изслуша мъничкия Реси, Нектон разтвори грамадната си уста, по която се виждаха всички кичури на мустаците му, и изрева. Този рев бе толкова ужасен, че на всички страни плъпнаха ята от риби. Но ония, които се криеха на дъното, в топлите и прохладни течения, в игривите океански вълни, се вслушваха в рева на най-голямото животно на земята. И ако преведем бързите китови звуци на човешка реч, ще се получат приблизително следните фрази, отправени от самотния кит към неговите съплеменници:

„Опасност! Когато срещнете многоокия тон, знайте, че този бавен на вид тон, още щом ви забележи, ще изплюе остър харпун. Същият, който къса тялото на нашите братя и сестри и ги прави мъртви, дори и ако не се удавят от нагълтаната вода. И никой вече няма да се притече на помощ на нещастните. Напразно малкото китче ще пъха муцунката си в корема на майка си: то, глупавото, не разбира, че тя вече няма да го накърми. Спасявайте малките китчета, спасявайте и себе си от лодката-тон…“

Синият кит плуваше от море в море, от време на време ревеше, като плашеше акулите и изпращаше известия на китовете. Той знаеше, че както и преди, като чуе вик за помощ, пак ще бърза, презрял опасността, да се притече на помощ на брата си по кръв и няма да сбърка зова със сигнала на подводницата…

… Двамата диспечери — на Океана и Космоса — както обикновено си споделяха новини:

— Ало, Астронавт, у нас стана произшествие: докато ние с тебе сме дремали в дълбочините, тук, в океана, над главата ми някакви злосторници насмалко да захарпунят Нектон. Чуваш ли ме, Аст? Слушам.

— Разбрах те, Командор. Но не разбрах: новината приятна ли е или печална? Кой е този Нектон? Слушам.

— Ти наистина спиш в своята пустота, Аст. Спиш с отворени очи! Ти, който помниш всеки кратер на Луната, трябва да знаеш кой е Нектон: оня най-синият кит… Да не те е хванала сънната болест, Аст? Това е най- страшната болест на дълбочините, когато всичко в света изглежда с еднакво сив цвят, като твоята Луна. Слушам.

— Прав си, Командор, чак ми се гади от това еднообразие: Луната бързо омръзва. Спомних си кой е Нектон! Нашият брат, китът на дълбочините! Какво се е случило с него, Командор? На кого ръката можа да стреля по своя момък? Слушам.

— Не зная точно, някаква подводница. Нектон е добре. Наистина в кожата му е заседнал радиокуршум. Слушам.

— На твое място, Командор, аз бих намерил тази подла подводница, бих погледнал в очи тези бабаити. Но защо пък е трябвало да се целят в кита, Командор? Не е метеор, не е някой свършил работата си спътник — никак не пречи на корабите. Жив кит! Слушам.

— Още не съм разбрал, Аст. Най-интересното: знаеш ли кой спаси Нектон? Едно електронно куче, което може да плува не по-зле от риба и още един делфин… Делфинът е обикновен, а кучето — Реси или нещо подобно — е загадъчна личност. Каква история, Аст, а? Слушам.

— У вас на дъното фантазии колкото щеш. На делфина вярвам. Но куче-делфин, куче-риба е някаква нелепица. Или ти не си чул добре, Командор, или имаш слухови халюцинации от тишината. Слушам.

— Кълна се в свободния Нектон, Астронавт! Всичко до последна дума е истина. Не мога да го докажа, но има такова куче. Вярвам в него. Ще разпитам диспечерите на сушата и после ще ти съобщя всичко. Слушам.

— Дори ако ти математически докажеш, че твоето електронно куче е гений, смятай, че за мене то не съществува. Когато на моите планети започнат да докарват животни от земята, аз пръв ще предложа закон: механически не! Космосът е препълнен с разни електронни дяволии, а живо — почти нищо… Слушам.

Професор Громов и Радж Манас направиха последна разходка из резервата. След залавянето на сънния стрелец, който рани тигъра, бяха хванати и съучастниците му. Професорът разполагаше с доказателства: сега не само Съветът за опазване на животните, но и целият научен свят ще се убедят, че фон Круг и фирмата „Пеликан“ бяха посегнали върху най-ценното за човечеството — Природата.

На другата сутрин Громов си замина със самолет. Но сега той водеше спокоен разговор с инспектора, седнал на гърба на слона Замба, наблюдаваше животните и птиците, любуваше се на багрите на индийската есен. Инспекторът разказа как веднъж Замба срещнал свиреп носорог и той, Радж, паднал от слона, свлякъл се в тревата и лежал неподвижно, защото носорог не напада неподвижната жертва; звярът сумтял тежко над него, но човекът не помръднал, докато умният слон не изгонил носорога.

— Чувах, професоре, че вашият нов модел знае навиците и законите на много животни не по-зле от някои зоолози — каза Радж Манас.

— Честно казано — рече Громов, — Реси ме учудва. В него, разбира се, няма нищо свръхестествено — всяка машина само потвърждава или отрича някаква идея. Но Реси попадна в необикновени условия. Когато преследваше сънните стрелци, той натрупа богат опит. И, кажи-речи, твърде бързо проверих мислите, с които съм живял дълги години. Необходимо е още веднъж да се поставят на оценка резултатите му.