има не само селца, но и подводни градове — с улици, стадиони, зоопаркове. Това е един особен свят: в него можеш да плуваш, да се гмуркаш, да се премяташ, да имитираш делфин, кашалот, акула, моруна — с една дума, да живееш под водата, като подражаваш на водните морски обитатели, съвсем като Реси.
Дон, който придружаваше Сироежкин, плуваше без пояс. Преди да се гмурне през вратата, Дон глътваше някакъв магически хап, който помагаше на мускулите му да запазят за дълго време кислорода и поглъщаше въглеродния двуокис. Като поемаше въздух с пълни гърди, Дон изскачаше като лястовица през люка на вратата, а в дълбочината изпускаше нагоре няколко мехура и набираше в дробовете си вода. Сега той беше готов да плува накъдето си ще и мърдаше с плавниците си като кит или делфин, а подир морския надзирател, пъдейки с лапа любопитните риби и местейки по кучешки крака, плуваше Мъникът.
— Какво желаеш? — попита Дон и Сергей чу гласа му през микрофона, поставен в ухото. — Да търсим подводни съкровища? Да гоним рибите? Да уловим акула?
Сироежкин примря от вълнение, той рече глухо през маската си:
— Акула…
— Напред! — изкомандува Дон. — Тук наблизо бях поставил капан и отдавна не съм го проверявал.
Дон тръгна към подводната скала, където беше сложил капана. Още отдалеч видя: беше се хванало нещо! Ловецът заработи с плавниците пряко сили.
Сироежкин се приближи предпазливо. Под металната мрежа той зърна една гладка и сива глава и блеснало с отмъстително пламъче око. Капанът представляваше клуп с телен сак, в който имаше стръв. Пъхнала главата си в сака, хищната риба бе затегнала примката. Акулата почти се беше помирила с пленничеството си, но като забеляза плувците, задвижи яростно опашка.
Дон се приближи до акулата.
— Гледай, Серьога! — викна той и издебвайки момента, се метна върху пленницата, хвана я за гръбния плавник.
Като див кон, възседнатата акула се завъртя на място, а после се понесе по кръг, възпирана от здравия оглавник. От страх Сергей се отдръпна, видял насочената към него мутра в телената мрежа. А ездачът, обгърнал с крака грапавите хълбоци, вкопчен за плавника, се смееше и правеше главозамайващи лупинги. Акулата се въртеше във водата, удряше с опашка, хвърляше се нагоре и надолу — ездачът не падаше. Най- после той се наведе, протегна ръка, щракна беззвучно ключа и скочи от грамадната риба. Акулата се скри. По-нататъшният й живот изглеждаше неправдоподобен.
— „Най-добрата акула е мъртвата акула“ — така казват моряците. А моята плячка с намордника сега не е страшна за никого — каза смелчакът. — Да продължим пътя си, Серьога.
Спряха се до огромна, колкото момче, странно извита раковина, която Дон беше намерил през време на експедициите. Отличен дом, сигурна палатка за един самотен пътешественик! Дон извади от раковината дълъг триъгълен зъб.
— Това е моето главно откритие — каза с гордост той. — Зъб на предисторическа акула! Кархародон й е името. От година вече се каня да тръгна на лов за кархародон…
— За доисторически? — изхриптя под маската си Сироежкин. Той взе да свиква с разните морски чудеса, но сега нищо не разбираше.
— Гледай внимателно: зъбът не се е вкаменил. Изрових го от тинята, по-точно, изрови го екскаваторът, пък аз го взех. Я е доисторически, я не! В океана има дълбочини, където никой не е надниквал. Кой се крие в тях? Ами ако е кархародон?
— Той навярно е грамаден — измърмори Серьожка.
— По моите пресмятания, с такива зъби големината на кархародона е към двадесет и пет метра, не по- малко. Устата му ей такава — пещера за шест души. Ами опашката! Представяш ли си с каква сила ще изпляска тази акула, ако я възседнеш?!
При тия думи Сергей се засмя високо и изведнъж си спомни за Реси. Ами ако Реси срещне кархародон? Дори да не е чак толкова грамаден, пак е страшно…
Ако Реси плуваше по вечерния океан, би чул „гласа на морето“ — особените звуци, които вятърът изтръгва от вълните — и би узнал за наближаващия щорм: откъде иде, с каква сила и кога ще ги настигне. Но Реси вече няколко часа плуваше в дълбочината подир синия кит и когато вълната зашемети другаря му и той изскочи горе, за да спасява Бялата бъчва, плувците се оказаха в самия център на свирепия щорм, който моряците наричат просто и страшно: „окото на бурята“. Вълните, които се мятаха на височина на седеметажна сграда, образуваха гигантски кратер. „Окото на бурята“ в криволиците на мълниите сякаш гледаше с любопитство отгоре в този кратер: какво ли става там, на самото дъно?
Водовъртежът на кратера грабна плувците. Реси прегърна с лапите си безпомощния, слабо попискващ делфин и напрягаше всичките си електронни сили, та бързото течение да не отнесе Бъчвата. Той включи в себе си механизма за аварийно управление — стотици резервни електронни схеми почнаха да определят „горе и долу“, скоростта на въртенето, дълбочината и границите на щорма, за да може в нужния момент да се възползува от реактивния двигател. Бялата бъчва изведнъж мръдна с опашка и пое през ноздрите си въздух, но Реси не пусна другаря си: водовъртежът силно ги повлече надолу. С нарастваща скорост се приближаваше дъното на океана.
В тези критични секунди Реси включи двигателя на пълна мощност и той изтласка плувците от водовъртежа.
После Реси пусна Бялата бъчва и през мастилената мъгла почна да извежда другаря си от зоната на бурята. Всички, които можеха да се скрият, като подушиха щорма — медузи, риби, водни змии, скатове — се спуснаха в спасителните дълбочини и се стаиха там. Само като мъгляви дискове бавно проплуваха някакви светещи безмълвни същества, наблюдавайки пришълците отгоре. Следата на Нектон бе изгубена, размита от бурните подводни течения. Беше безсмислено да се мъчат да търсят в тези води слабия мирис на кита.
Те плуваха цяла нощ, а на сутринта видяха съвсем спокойното, пустинно до хоризонта платно на океана…
Реси отдавна вече бе стигнал до извода, че „картата на живота“ на Нектон, неговият път в моретата и океаните беше много сложен: и той, усетил близкия щорм, се бе оттеглил встрани. Като всеки кит, Нектон навярно се страхуваше от бреговете, от тесните проливи и подводните градове. Но за разлика от своите събратя синият кит не се връщаше зиме и лете в места, с които е свикнал. Нектон нямаше любими морета; той, презиращият правилата на китовете свободен кит, живееше във всички океани; Земята, която опасваше с орбитите на своите пътешествия, му се струваше навярно гигантска вана със солена вода и с враждебни острови. И все пак неуловимият плувец можеше да бъде настигнат, ако се намери слаба следа от миризмата му.
Веднъж на разсъмване Бялата бъчва и Реси чуха вика за помощ на потъващ кит и се спуснаха да помогнат. Това, което видяха, ги накара да се спрат и да направят предпазлив кръг: в леката пелена на мъглата очите на Реси и ноздрите на делфина напипаха стоманения корпус на изплувала подводница. Характерно източеният гърбав корпус с острия като нож плавник и спуснатата опашка на кърмата издаваше типа на подводницата „Тон“. Противникът, който искаше да улови синия кит, по едно странно съвпадение или по вродената хитрост на хората, измислили рибята подводница и сложните електронни машини, бе използувал същия похват, както предвиждаше и Реси: викаше със сирена Нектон от неговите дълбочини.
Това, което стана през следващите няколко минути, бе обсъждано после от учените и породи сред моряците нови легенди за голямата съобразителност и смелост на синия кит.
От мъглата се чу шум на бързо плаващо тяло и късо силно сумтене: „У-уф, ш-ши… у-ф, ш-ши…“ Реси и Бялата бъчва видяха един син с бяло петно гръб. Легендарният Нектон като огромна ракета се бе понесъл към подводницата „Тон“, която изпращаше сигнали за бедствие на езика на китовете.
Ето силно разтворената уста с острия свод на горната челюст и правата линия на долната — сякаш Нектон се усмихваше на нещо. Малките очи на кита не различаваха потъващия, но острият слух водеше Нектон по най-късия път към вика за помощ. И изведнъж синият кит рязко се обърна, като чу един още по-
