— Това е приблизително целият ни разговор — завърши сериозно Дон. — Той, разбира се, не беше толкова многословен, разговорът продължи минута-две. Но аз нарочно го разказах с подробности, та ти, стопанинът на Реси, да знаеш с кого Реси ще търси Нектон. — И морският надзирател погледна изпитателно стопанина на Реси.
Осмокласникът се почеса по тила. Това се казва задача? А той чисто и просто само прочете на Реси формулите…
— Реси, при мен — тихо подвикна Сироежкин и кучето с един скок се намери до краката му.
Застанал на колене, прегърнал с длани главата на приятеля си, Сергей започна да му обяснява кой е Бялата бъчва. Той говори, говори, но в душата си не се надяваше на силата на бавните човешки думи. В края на краищата извади от джоба листчето и още веднъж прочете гласно важните формули на задачата.
— Това е всичко — пресипнало каза Сироежкин и се изправи на отеклите си крака. — Иди да се запознаеш с Бялата бъчва. Реси, напред!
Реси пред очите на изумения Сироежкин изведнъж започна да дебелее, сякаш го надуваха с въздух; главата и раменете му се сляха в едно кълбо; опашката му завибрира, разпери се като ветрило и се превърна в кормило или лост. Реси тромаво се заклати на кривите си лапи, приличен на мъничък кит, стигна до водата и ловко заплува, порейки с нос вълните и оставяйки подире, си пенеста следа — като малко черно торпедо се спусна да пресече пътя на делфина. Сироежкин въздъхна с облекчение. Дон се качи на камъка, присви очи и почна да измерва скоростта на плувеца.
Срещнаха се по средата на залива — Бялата бъчва и Реси — и известно време плуваха един до друг. После делфинът показа своите обичайни грациозни скокове и Реси, като камъче, което рикошира, заподскача над водата, наистина не така ловко и умело като съперника си. Делфинът заби глава във вълните, показа сребристия сърп на гърба си и заплува в открито море. Реси го последва. Плувците се скриха във вълните…
— Бива си го Реси! — викна Дон.
— Ама и Бъчвата! — подхвана Сергей.
Дресьорите тържествено си стиснаха ръце.
А Мъникът лаеше и тичаше по пясъка и кой знае защо не се решаваше да нагази в топлата вода, макар че преди малко беше излязъл от морското дъно.
Когато плувците се върнаха, всеки от тях държеше в уста по една голяма риба.
Бялата бъчва нагълта своята плячка, подкачи с муцуна другаря си, метна го във въздуха. И Реси, като хвърли своята плячка, която Бялата бъчва веднага изяде, малкият Реси, ловко се гмурна във водата и за голямо учудване на дресьорите преобърна дебелия тлъст Бъчва. Делфинът замахва с опашка, в същия момент подаде от водата усмихващата си муцуна и доволен изпръхтя. Тъмните му, прилични на копчета очи, сякаш казваха на Сироежкин: „Разбирам всичко и вземам обратно свиренето си за бавността на Реси. Но защо този акробат, този артист се отказва от вкусната риба, която улови?…“
Тържествуваше главният закон в живота на делфините, който бе забелязал още древният философ Плутарх: „Делфините са единствените същества, стигнали до великия философски принцип: приятелство не за възнаграждение“.
Серьожка и Дон бяха доволни, че техните възпитаници се сприятелиха. Но какво очакваше плувците — акули, морски бури, може би дори околосветско пътуване — можеше ли да се предвиди?…
Настъпи тъжната минута на раздялата.
— Щастливо плуване, Бяла бъчво! — каза Дон и свирна с беззвучната свирка.
— Довиждане, Реси! — извика Сергей.
Заедно с Дон той се покатери на големия камък и от него наблюдаваше как се отдалечаваха двамата плувци. Ето вече искрящата следа се развлече, изчезна в блясъка на морето. Морето беше огромно. То се сливаше с океана и нейде в този безбрежен простор плуваше Нектон. Него трябваше да открият — като самотен космонавт в звездната галактика.
Реси и Бялата бъчва пространствуваха в океана.
Те отминаха крайбрежните райони, където хората живееха в подводни градове и се трудеха в подводни заводи, добиваха злато и мед, манган и въглища, пресна вода и уран; електроцентралите, които работеха с ядрено гориво; подемните кранове, които пренасяха товарите с един замах на крановете; екскаваторите, които раздробяваха и смилаха с челюстите си кораловите рифове; подводните комбайни, които разчистваха джунглите на водораслите — всичко, което пълзеше, плаваше, работеше на дъното и помагаше на човека да завоюва Великия океан, Реси забелязваше още отдалеч. Вестоносците заобикаляха от страни подводниците, подводните дирижабли, танкерите, товарните шлепове — бързоходни, безопасни подводни съдове, за които не бяха страшни вълните, вятърът и бурите. Реси моментално различаваше змиевидния силует на танкера от стремителния катер „летяща риба“. Но сред многото кораби двамата спътници не срещнаха подводницата „Тон“ с характерната гърбица на плавника.
За острия поглед на Реси океанът беше голям прозрачен аквариум; линията на живота и смъртта на неговите обитатели минаваше нейде съвсем наблизо, понякога странно се преплиташе. Както в математическата игра-гонитба, на която Реси се състезаваше с машините някога, когато се учеше. В тази морска игра, както се убеди Реси от наблюденията си върху обитателите на океана, побеждаваха най- бързите, най-хитрите и зъбатите. Като сива безмълвна сянка се носеха в сумрачната дълбочина акулите, обречени от природата на вечно движение — нито една минута сън, за да не потънат без спасителния за всички риби плавателен мехур; плуваха красиво и величествено приличните на птици скатове3, махаха изящно плавници и зорко проследяваха жертвата си; реактивните калмари, опънати като стрела, се стрелкаха по своя път с опашката напред; летящите риби се засилваха на самата повърхност и с разперени крила, сякаш мънички самолети, летяха над вълните. Всичко беше в движение, в гонитба, в борба.
Морските жители не говорят много високо и без причина, за да не привличат враговете си. И все пак въпреки свистенето на вятъра и плясъка на вълните, шума на корабите и на подводните градове, тътена на бързите струи и далечните земетресения, ушите на Реси чуваха необикновените звукове. Ако той можеше да ги сравнява с привичните за хората понятия, би казал следното: целият океан е пълен с бучене, пляскане, викове, плач, скърцане, мъркаме, свистене, вой, грохот, щракане, квакане, мучене, барабанене. Реси не се интересуваше много коя риба какви звукове издава, но само белухата, според наблюденията му, можеше да свири, да стене, да грухти, да плаче като детенце, да звъни като звънче, да нищи, да свири на флейта и да имитира птиците, които тя никога в живота си не е виждала.
… Ето в гъстите водорасли плава парче от греда, но това не е греда, а легнала по гръб морска видра. На гърдите й е заспало малкото. Видрата бавно се спуска в дълбочината, като бди зорко над заспалото, а вълната приспива сина и. Когато се събуди, майката моментално ще доплува до него, ще оближе гъстата му козина — като награда за първия урок по плуване. А после — пътешествия в морските глъбини, безспирни игри и нов урок на свечеряване — как да си приготвят легло за нощуване. Видрата притиска до гърди малкото, внимателно се увива в листата на гигантско водорасло и вълната на океана ще ги люшка в зеленото одеяло до сутринта.
Но какво е за Реси някаква си случайна видра! Трябваше да преплува стотици мили с Бялата бъчва, да нагълта заедно с него немалко морска сол, за да разбере какво бързоплувно, любопитно, предано на приятеля си същество е този волен морски делфин. Нашите пътешественици се състезаваха в бързина, ловяха най-големите риби, зъбеха се на приближаващата ги мрачна акула и често си подсвиркваха един друг. Самотният делфин е мълчалив, щом са двама, е разговорлив, а в ятото бърбори безспирно. Бъчвата спазваше това правило и между другото си разменяше подсвирквания с приятеля си, понякога произнасяше монотонното, почти човешко „ха-ха“, а когато Реси твърде дълго плаваше на дълбоко, тракаше челюсти в търсене на изгубения и печално-призивно свиреше.
Бялата бъчва знаеше много и разни истории като всеки пътуващ делфин, но една от тях разказа на другаря си не веднъж и дваж.
„Слушал съм — свиреше Бъчвата, разбира се, не с думи и не на глас, а с особени, неуловими за човешкото ухо звуци, — слушал съм и вярвам, че това е самата истина, а не празно свирене… Слушал съм,
