стаята — бульон и печено месо. Останалите яденета на белите мъже не им се услаждаха. За дакота закуската беше достатъчна за през целия ден. Художникът изобщо не искаше да яде. Той не се чувствуваше добре и имаше намерение да остане в леглото. Дългото копие беше загрижен за него, ала все пак след това се съгласи да отиде заедно с момчето в зоопарка, докато Матотаупа предложи да остане при художника. Харка не вярваше, че ще ги пуснат да влязат още сега, ала Дългото копие каза само:
— Ела, те имат нужда от пари сега. Все ще влезем някак.
Чейени имаше право. Нямаше нужда от сериозни уговорки и един прислужник от конюшнята отвори вратата на оградата срещу малък бакшиш и ги пусна да влязат. Той веднага беше познал момчето. В този ранен утринен час, в който обикновено не пускаха никаква публика, работата в цирка кипеше. Чистеха оборите и клетките — клетките на хищниците метяха с дълги тесни метли, които можеха да провират под решетките. Клетките, които трябваше да се пренасят с коли, бяха малки. Четирите лъва лежаха в една клетка един до друг и един връз друг, а двата тигъра в клетката до тях. И за тях нямаше достатъчно място да се движат. Затова те се бяха излегнали и гледаха с големите са кехлибарени очи през тесните дупки между железните пръчки.
Харка разглеждаше тигрицата. През това време Дългото копие отиде към конския фургон. Той искаше да види белия жребец на Буфало Бил.
Момчето остана неподвижно край въжето, изопнато пред фургона с клетките, за да задържа любопитните на необходимото разстояние. Той стоя толкова дълго и спокойно и гледа толкова дълго тигрицата, без да отмества очи, докато най-после хвана нейния стъклен поглед. Тя си играеше тихо с ноктите, които беше свила, ала все пак ги движеше леко, макар и съвсем незабележимо.
Харка така беше потънал в мълчаливата размяна на мисли с животното, че дори не забеляза кога двама мъже бяха застанали зад него. Видя обаче как погледът на тигрицата се отмести и космите на мустаците й потрепераха. Затова той се извърна. Зад него стояха Дългото копие и звероукротителят. Той беше наметнат с хавлия.
— Искаш ли все пак да дойдеш при нас? — попита той. — Директорът и надзирателят на представлението са решили да направят от теб един голям номер. Баща ти би могъл да им поиска голяма заплата, ако снощи ние всички не се превърнахме в бедняци. Господин директорът иска да се самоубие, а надзирателят си скубе косите. Проклета разбойническа сган! Човек работи с всички сили, а оная бандитка се измъква с парите!
Сега, рано сутринта, дресьорът не беше гримиран.
Харка видя, че лицето му беше съвсем пепеливо. Видя как потръпваха клепачите му, видя слабите му ръце.
— Защо дразниш животните така? — попита момчето. — Те биха ти се подчинявали много повече и биха научили много повече, ако се отнасяш с тях по-спокойно.
— Хм, ти си забелязал това. Аз съм принуден обаче да дразня всяка вечер животните, за да задоволявам публиката. Веднъж ще си счупя главата, знам това, знам го. Но какво от туй? Свикнал съм да живея с висока заплата. Искаш ли да погледаш репетицията? Аз съм пръв. Харка кимна.
Прислужниците от конюшнята вече поставяха решетъчния тунел. Хищниците станаха неспокойни, защото добре познаваха тези приготовления. Звероукротителят влезе заедно с Харка и Дългото копие в шатъра, където бяха издигнали вече високата решетка. Тук наистина се работеше бързо!
Звероукротителят свали хавлията си и остана по обикновен панталон и риза от трико пред вратата на клетката, която водеше към манежа.
— Ела каза той на момчето. — Можеш спокойно да влезеш заедно с мен. Нищо няма да ти се случи!
Той държеше камшика в ръка, ала не носеше пистолета и пръта си. Отвори малката вратичка към клетката, за да се вмъкне вътре.
Харка не се подвоуми нито за миг. Последва човека, който влезе до средата на манежа и се спря там. Хищниците си играеха един с друг, скачаха върху стойките си, после отново върху пясъка, въргаляха се, за да се раздвижат. Между игрите си те поглеждаха към непознатото момче, ала тъй като то се държеше съвсем сигурно и спокойно, те смятаха, че могат да му имат доверие. Най-кроткият от лъвовете, който вече на два пъти беше минал досами звероукротителя, за да остави да му почешат гривата, се отърка, сега и в Харка. Тигрицата съскаше прегракнало и показваше острите ся резци.
— Тя ревнува и затова човек не може да й се довери — каза дресьорът и се приближи до едрата граблива котка с козина на резки. Тя зина срещу него, повече предупредително, отколкото зло, и замаха бавно с края на дългата си опашка. Звероукротителят вдигна пръта високо и тя скочи, засилвайки се от пясъка, с един прекрасен скок.
— Така, разбира се, номерът би бил съвсем скучен — каза звероукротителят на Харка.
Репетицията с хищниците трая само половин час, тъй като те нямаха да учат нищо ново, а само трябваше да повторят старите си номера. Харка излезе заедно с дресьора от клетката.
— Ти си роден за цирка, момче — каза му той, докато затваряше вратата на голямата клетка и лъвовете и тигрите сами се запътиха към решетъчния тунел. — Помисли си по това. То е твоето бъдеще!
— Ще дразниш ли довечера животните отново и ще излагаш ли пак живота си заради една такава ненужна игра?
— Довечера и всяка следваща вечер. Там ще си намеря и края.
Харка не отвърна нищо. Той се присъедини мълчаливо към Дългото копие, който беше превеждал разговора им, застанал зад решетката.
— Има една новина — каза сега чейени на Харка. — Групата индианци се връщат. Свършила им се храната. Пари нямали. Какво да предприемат? Вече се връщат към града и както чувам, хората зяпали по тях, сякаш никога през живота си не са виждали индианец. Щурав народ.
— От кое племе са индианците?
— Дакота.
— Тогава ние можем да поговорим с тях!
— Ако надзирателят ни разреши. Знаеш ли кой се вмъкна в директорския фургон и сега души навред из целия цирк? Джим. Казват, че той щял да даде пари на дирекцията да се справят е положението. Срещу висока лихва.
Тъй като чейени трябваше да говори на диалекта на дакота, той трябваше да обяснява много думи и понятия многословно. За „лихви“ този език нямаше дума.
Откъм главната улица отново се чуха тромпетният звук и кънтящият глас на глашатая. Дългото копие слушаше все по-внимателно, колкото повече шествието се приближаваше към цирковия шатър. Харка забеляза нарастващото раздразнение по лицето на чейени.
— Какви лъжи разправят! — каза той. — Ти си бил синът на Татанка-Йотанка, заловен по време на едно разбойническо нападение над земемерите, и си щял отново да се появиш на сцената тази вечер! Затова ще бъдат разпродадени специални билети. Те явно искат да разпродадат добрите места два пъти, за да на пълнят отново касата си.
Дългото копие и Харка погледаха как докараха стотици нови столове и пейки и ги подредиха по пътеките между седалките. Ако всички места се попълнеха, никой нямаше да може да мръдне.
После двамата отидоха при обора на понитата и магаретата, където имаше още много свободни клетки. Тъй като групата на дакота се връщаха на коне, те щяха да доведат животните тук и Харка и Дългото копие можеха да ги наблюдават съвсем незабелязано. Двамата се скриха при четирите магарета. Клоунът ги беше забелязал, те знаеха това. Не вярваха обаче, че той ще им попречи. Едрият широкоплещест човек с детското лице, който без смешното си облекло и боята по лицето не изглеждаше смешен, а любезно- сериозен, все пак се приближи и без много да се церемони, се вмъкна при двамата в сеното.
— Дете — каза тъжно той на Харка. — Ти унищожи моя трик. Как можа да го отгатнеш? Сега вече аз нямам номер. Какво да правя с моите магарета без номер? Надзирателят иска да ме изхвърли. Трябвало да си измисля нов трик, така ми казва. А то не става така лесно! Но ти какво ще кажеш? Клоунът, момчето и дивото магаре, а? Може да стане нещо от това?
— Нещо — да, но не и „номер“ — отвърна Харка.
Той беше възприел вече думата „номер“ в своя речник. Постави пръст на устата си, за да помоли за мълчание, защото тъкмо в този миг откъм улицата идваше колоната на индианците. Чу се как те се разпръснаха и веднага след това първите вече започнаха да влизат с конете си в конюшнята. Явно бяха
