дакота — мъже, жени и деца.
— Ето този го познавам! — промълви бързо Дългото копие. — Бяхме заедно с него в резервата. Ще го заговоря.
Дългото копие се запъти към човека, който се обърна учудено и не много любезно, когато го заговориха. Ала после се спря с Дългото копие и разговаря с него, докато дойде един слабоват, дребен белокож и прекъсна разговора им.
— Какви са тия брътвежи там! — сопна се той на дакота. Бързо, репетицията започва, твърде много време изгубихте вече!
Индианецът прекъсна разговора и без да отвърне нито дума, тръгна по посочения му път. Дългото копие се върна при Харка и клоуна.
— Този дакота, с когото говорих, се нарича Пеещата стрела — каза той. — Още баща му беше докаран в резервата. Той самият успя да избяга оттам. Останалите дакота са от Минесота и след въстанието миналата година не можаха да избягат в Канада. Циркът ги завербувал и сега те са му в ръцете, тъй като разбират само наречието на дакота и не разполагат с никакви пари.
Чейени и клоунът не можаха да разберат какво си помисли Харка по това, защото момчето попита само: — Ще погледаме ли репетицията? — И вече избърза от конюшнята навън.
Дългото копие и клоунът със сериозното лице и детските очи го последваха. Всички заедно седнаха отново в тяхната ложа. Надзирателят, който стоеше на входа към манежа, намигна на Харка и Дългото копие. Момчето обаче не можеше да понася месестото бледо лице на главния надзирател и отвърна поглед.
В манежа, който сега не беше ограден с решетката, се бяха насъбрали всички членове от групата на дакота. Надзирателят, който се беше скарал преди това на Пеещата стрела, ръководеше репетицията. Той крещеше много, без да мисли, че никой не разбира думите му, тичаше насам-натам и се стараеше да накара останалите да разберат по мимиките му какво трябва да сторят. Конете влязоха в колона заедно с жените и децата. Не бяха всички животни на трупата, а само няколко подбрани. Жените бързо разпънаха две шатри, в които Харка веднага разпозна истински типи. Децата бяха изпратени в шатрите, когато на манежа изхвърча един ездач индианец и закрещя на висок глас думи, които освен членовете на трупата можаха да разберат само още Харка и Дългото копие.
— Мъже на дакота! — извика той. — Нас ни доведоха тук белите мъже. Те ни излъгаха. Ние сме техни пленници без окови. Ние трябва да им се подчиняваме, без да им противоречим. Те ни хранят така, както ние храним нашите коне, и държат юздите ни в ръка. Те ни заповядаха да нападнем една пощенска кола и да хванем едно момиче и да го измъчваме. Позор за нас, ала ние сме принудени от белите мъже да играем ролята на крадци и разбойници!
След тези уводни думи всички извикаха „Хау! Хау!“ и пришпориха конете си, яздейки в кръг подир говорившия из манежа.
През входа към манежа влезе една пощенска кола с четири коня, много по-красиви и с много по-лъскава козина от ония, които впрягат в пощенските коли. Всички дакота изреваха диво, хванаха юздите, загърмяха с пистолетите си и издърпаха от колата момичето, в което Харка разпозна балерината-ездачка. Завързаха я за една тясна дъсчена стойка, която цирковите прислужници междувременно бяха изправили, и един дакота със страхотно изрисувано лице започна да хвърля към нея ножове, всеки от които се забиваше в дървото на два или три сантиметра разстояние от тялото на девойката. Когато забодените в дъските остриета оградиха цялата фигура на момичето, дакота отново закрещяха и започнаха да танцуват из манежа, издигайки високо нагоре ножовете и секирите си.
В този миг откъм входа за манежа се разнесе пушечен изстрел и един глас извика на английски:
— Къде е пленената леди? Напред, мъже, разузнавачи и каубои, мъстители за неправдата, ние ще я освободим!
С много изстрели каубоите се втурнаха на манежа. Размахващите ножове индианци изпопадаха, както им бе заповядано, на пясъка, а Буфало Бил грабна девойката върху своя жребец, галопирайки три пъти в кръг своя победен марш.
Тази сцена се повтори два пъти. Надзирателят с дребното тяло, изсушено от много пороци, изкрещя нещо, индианците се подчиниха. Най-после всичко бе изпълнено според желанието на надзирателя — русата девойка бе достатъчно затрогваща, индианците — достатъчно отвратителни, а каубоите — достатъчно победоносни.
Харка седеше в ложата сред празния шатър, ала мислено не беше тук. Мислите му не летяха и навън, никой не можеше да ги прочете. Той беше чул звука на родния си език не от устата на чужденци, а от дакота, говорещ на друг дакота. Какво ли не бе доловил той в този език! А после последва срамът, тази жалка сцена — срам за нравите и правата на дакота, победа за врага. Това беше твърде силно и у момчето назря опасно решение. Големите решения индианците обикновено не вземаха нито бързо, нито пък говореха много за тях. Ако сега Харка решеше да облече своите мисли в думи, той би застанал пред надзирателя и би му заговорил тъй, както Матотаупа бе говорил на Старата антилопа:
— Това е твоята смърт. Ти можеш да я очакваш. Аз ще дойда!
Ала Харка не се намираше сред прерията, затова премълча мислите си.
Репетицията продължи.
След „Нападението на пощенската кола“ последва победният номер на каубоите, който се състоеше в стрелба и демонстрация на ездаческо изкуство, както предишната вечер. Надзирателят си спомни за Харка и накара помощника си да го попита дали не би желал да вземе участие в номера на ездачите. — Ще попитам баща си — отвърна Харка тъй, както Дългото копие бе очаквал от него.
Клоунът отново погледна тъжно младия индианец със своите очи, които бяха много по-детински, отколкото очите на момчето.
— Не искаш ли да се включиш в моя нов номер?
— И това ще видим.
— Можеш ли да четеш и да пишеш?
— Вашето писмо не. Само нашето образно писмо.
— На колко много неща бих могъл да те науча, момчето ми. Виждал ли си досега атлас?
— Не.
— Ела в моя фургон. Сега вече репетицията няма да бъде интересна. Ние ще трябва днес да дадем не две, а дори три представления, за да инкасираме нови пари. Във фургона ще ти покажа картата на Америка.
Харка и Дългото копие тръгнаха заедно с любезния замислен човек. Той ги отведе в своята стая в цирковия фургон, която бе практично подредена и много чиста. Върху една дървена полица бяха поставени няколко книги, една от които беше атлас.
— Аз се казвам Боб — обясни клоунът. — За да знаеш как да се обръщаш към мен! А ти как се казваш?
— Харка.
— Хари?
— Харка!
— По-добре да ти казвам Хари, така по съм свикнал. А сега погледни тази карта!
Той отвори атласа и започна да обяснява. Тъй като това бяха картинни изображения, Харка се ориентира много бързо. Той попита къде се намират Черните хълмове, намери планините, където живееше неговият приятел орелът, и сам дори показа Ниобрара, наричана от племето на дакота Миниатанка-вакпала. Той попита откъде ще мине пътят на турнето на цирка и потърси районите, обитавани от индианското племе Черните ходила. Дългото копие пожела да види къде се намира резерватът, от който той бе освободен.
Когато най-после Харка се върна с Дългото копие в хотела, там ги очакваха неприятни новини. Състоянието на художника се беше влошило и лекарят, който хотелиерът бе изпратил да повикат, бе отказал да поеме отговорност. Той беше посъветвал художника веднага да наеме кола и да отиде в някой по-голям град с по-добре обзаведена болница, защото може би щеше да се наложи да му се направи операция. Изглежда, че развивал гноен процес. Художникът се измъчваше от ужасни болки и се съгласи да последва лекарския съвет. Той помоли Дългото копие да се погрижи да намери добре федериращ файтон и четири бързи коня, тъй като той не се доверяваше достатъчно на съдържателя на хотела. Дългото копие
