обади на своя стар познат дресьора. Номерът с хищниците не беше показван няколко дни, тъй като тигрицата беше ранила своя укротител по главата. Сега обаче отново оповестиха номера.
Беше пак рано сутринта, както онзи ден, когато двамата бяха разговаряли за първи път. Тъкмо миеха клетките с вода и дресьорът наблюдаваше загърнат в хавлията си. На главата си той беше сложил шапка, за да не се вижда превръзката му.
— Е, млади лорде? — поздрави той Харка. — Благоволи ли да се отбиеш при един обикновен човек?
— Ще репетираш ли днес?
— Ще трябва. Ала аз вече изобщо нямам вяра на тия зверове, след като веднъж наистина ме удариха по главата и помирисаха кръвта ми. Ти как си? Защо изобщо не се интересуваш от своите сънародници? Изглежда, и те вече не ти се струват достатъчно фини, горките бедняци, а? Та нали си вече самостоятелен номер! И то какъв! Не ти ли го казах аз тогава още?
— Не ме пускат да отивам при другите. И баща ми не пускат. Все децата трябва да идват при мене.
— Това пък защо? Бил инак не е чак толкова дребнав.
— Страх ги е. Моите сънародници са участвували преди две лета във въстанието в Минесота. Сега ги държат като пленници.
— И въстанието е празна работа. Все едно моите тигри да искат да избягат от клетката си! Безсмислена работа.
Харка остави звероукротителя. Не искаше да слуша някой да говори по такъв начин за съдбата на неговите сънародници. Затова той изтича във фургона, в малкото, прилично на корабна каюта помещение, където седеше Матотаупа и разучаваше една географска карта. Баща му се беше променил. Харка виждаше това.
Себе си самия той не можеше да види. Сега очите на Матотаупа бяха добили оня болезнено-затворен израз, който е присъщ на плененото животно и на пленения човек. Сега Харка го заварваше почти всеки ден наведен над географската карта в малкото помещение. Момчето клекна на пода до баща си.
— Те са твърде много! — каза Матотаупа.
Харка знаеше за какво говори баща му. Те бяха видели заедно през зимата градовете на Изтока и сега предугаждаха колко по-голям е броят на белите мъже, отколкото на червенокожите.
— Те са твърде много и са несправедливи — каза Матотаупа. — Червените мъже трябва да се борят, инак ще им ограбят всичко, каквото притежават: прерията, планините, бизоните, храната и живота.
В целия град, дори и в тесните фургони, дори и в цирковия шатър хлуеше въздух, който бе започнал да дъхти на пролет, на пълноводни реки, на идваш отдалеч вятър, на влажни поля. Мустангите започнаха да смъкват вече зимната си козина. Харка трябваше да ги тимари и четка преди представленията. У дома, в шатрите на Мечата орда в прерията, никой кон нямаше нужда да се тимари. По време на тази необичайна работа и на мълчаливия си взаимен разговор с коня, обучен за лов на бизони, момчето мразеше цирка, мразеше кръглия манеж, дървените стърготини, шатъра, хората, миризмата, шума. Той усещаше колко натъжени бяха сивият жребец и чревеникавокафявият кон на баща му, изгубили всякаква надежда и тъжни, задето не можеха вече да препускат през прерията и не можеха да чуят вече яростния вик по време на лов на бизони. Пискливият глас на помощник-надзирателя, омразните приказки на главния надзирател, претенциозното държане на Бил действуваха на Харка като отрова, която той трябваше да гълта, а предпочиташе да я изплюе.
В такова настроение той се скара и със Стария Боб. Един ден, докато хранеше магаретата в обора, той му каза:
— Вече е пролет. Баща ми и аз скоро ще се разделим с всички вас.
— Какво? — попита Стария Боб и сложи ръката си зад ухото, както по време на представленията, когато питаше публиката: „Да се обърна ли?“
— Вече е пролет. Баща ми и аз скоро ще се разделим с всички вас.
— Ти си полудял, Хари!
Харка даде сено на второто магаре. Беше животното, което той бе яздил през деня на първото си посещение на цирка, когато бе открил трика му. Той не отвърна нищо на забележката на Боб, просто продължи работата си.
— Полудял, ти казвам! Нима няма поне да ми отговориш?
— Как да променя мнението ти! Ние просто ще си вървим.
Боб стана бял като вар.
— Ами номерът?
— Ще продължиш да го играеш с три деца.
— Ти си полудял, Хари, пак ти го казвам! Това, което ми издрънка сега, веднага ще стане достояние на Франк Елис. Франк Елис беше главният надзирател. — Да захвърлиш по дяволите такъв номер, който тъкмо се е наложил, да навредиш на цирка, да съсипеш мен — такова нещо може да се очаква само от един див, мръсен индианец! Истинска циганска кръв, на която човек не може да се осланя! За какво те научих да пишеш и да четеш!
Боб беше пламнал целият. Той лесно кипваше и по време на избухванията си често казваше неща, които всъщност не му лежаха на сърцето.
— Искаш да ти заплатя уроците ли? — попита Харка, дълбоко засегнат.
— Глупости! Така или иначе, ти ще останеш! Аз ще се погрижа за това! Да се надяваме, че баща ти ще бъде малко по-разумен от теб!
Харка вече беше изсипал сеното на четвъртото магаре и си отиде. Когато на другата сутрин Стария Боб искаше да се сдобри с него, момчето остана мълчаливо и сериозно.
Главният надзирател обаче засега не научи нищо за разпрата им. Ръководството на цирка имаше премного работа и много по-тежки грижи, отколкото грижите на Боб за неговия малък лорд. Зимата беше погълнала много средства, тъй като трябваше да се настаняват непрекъснато в покрити помещения, за които плащаха висок наем. Сроковете на кредитите, които бяха получили през есента, изтичаха през пролетта. Циркът трябваше да си осигури много високи дневни постъпления ако искаше да изпълни задълженията си по изплащането на лихвите и вноските. Нервността, която бе обзела отново директора, се предаде на главния надзирател, а от него и на целия останал персонал. Заплатите не се изплащаха навреме, бяха също намалени. Първокласната трупа, която играеше на трапец, си беше осигурила друг ангажимент, макар това съвсем да не беше лесно. Буфало Бил беше вторият, който ги напусна. На него му беше необходимо да си намери приятно и доходно занимание само за през зимата. Сега той отново пое работата си като наблюдател и ловец за фирмите, които прокарваха железопътната линия. Гражданската война отиваше към края си и работите по прокарването на линията трябваше да продължат с още по- ускорено темпо. За работниците в прерията беше необходима храна, консервите само не бяха достатъчни. Това бяха добри времена за безогледно ловуване. Затова Бил напусна цирка. Не му намериха заместник. Просто спестиха заплатата му. Отговорността за индианската трупа пое пискливият помощник-надзирател сам. Той не умееше да се отнася както трябва с индианците и непрекъснато имаше търкания с тях. Сега обаче Харка можеше да влиза много по-спокойно в допир със своите сънародници. Помошник-надзирателят Луис далеч не притежаваше съгледваческия поглед на Бил! Макар че дирекцията се опитваше да прикрие затрудненията, в които беше изпаднала, за да не обезпокои своите кредитори, новините достигаха до ушите и на последния помощник в конюшнята, дори само поради нередовното изплащане на заплатите Харка научи от звероукротителя какво става. Той предаде новината на Пеещата стрела, за да знае и групата дакота какво беше истинското положение на нещата.
Беше през нощта след едно представление. Шатрите вече бяха свалени и натоварени, фургоните готови за тръгване. Матотаупа и Харка лежаха в своите хамаци.
— Заминаваме за Минеаполис — каза Матотаупа на сина си. — Аз го открих на картата. Градът се намира на горното течение на Мисисипи, в Минесота. Оттам ние ще отидем в прерията и в горите.
Харка бе обладан от такова радостно чувство на освобождение, че не можа да каже нито дума. Най- после, когато фургонът вече пътуваше и хамаците леко се олюляваха, той каза:
— Да, татко.
